1. Еcce homo
През 1979 година свободният гражданин на вселената Александър Симов е направил първото си логическо умозаключение и съставя първото изречение в живота си. Драматичната случка се разиграва в прелестно хубавия град Стара Загора, някъде край паметника на Самарското знаме, където стотици граждани се струпват, за да посрещнат героите на епохата – първия български космонавт Георги Иванов и неговия колега по космическо приключение Николай Рукавишников.
Двамата имат наистина уникална история. Малката държава България с години се опитва да прати свой човек в космоса и в крайна сметка политическите и научните усилия се отплащат – руснаците се съгласяват да пуснат и българин сред звездите. Пресата тържествува, опиянението е огромно, млади пионерчета заспиват всяка вечер с мисълта за звездите и за това колко близко започват да изглеждат те. И така на 10 април 1979 година Иванов и Рукавишников политат в космоса, преодоляват гравитацията и ракетата им неумолимо се стрелва към крайната точка на полета – скачването с руската орбитална станция „Салют – 6”. Българската преса е така убедена в успеха, че предварително пуска репортаж от триумфалното събитие, вероятно с идеята, че думите винаги са по-силни от реалността и един път изречени, не дават възможност на вселената да се движи по неправилен начин. Само че по време на полета възниква проблем и двамата космонавти така и не успяват да се скачат със станцията. Очевидно звездите не си падат по предварителната журналистика. Това обаче не отменя уникалността на събитието – българин преодолява границите на планетата и вижда Земята по начин, по който дълго се предполагаше, че е я вижда само Бог.
Ето защо в края на лятото на 1979 година старозагорци се събират ентусиазирано, за да посрещнат двамата космически пътешественици с цветя и песни. Точно тук на сцената излиза наблюдателното съзнание на Александър Симов, което очевидно дълго е съзерцавало космонавтите и се е опитвало да смели цялата информация в малкия, но ведър свой двегодишен мозък. В крайна сметка Александър Симов споделя своето впечатление от видяното с прекрасното изречение „Дуго няма таци”, което в превод от бебешки трябва да рече „Другият няма мустаци”. И наистина жестоката реалност показва точно това – Георги Иванов е носител на класически български гъсти мустаци, докато неговият колега по съдба Рукавишников си е кьосе отвсякъде, а Александър Симов така се е впечатлил от този факт, че настойчиво е решил да го сподели със света, за да знае той (светът, не някой друг), че на планетата се е родил поредният мислител с ентусиазирана нагласа и гръмогласни мисли.
2. Най-големият град на земята
Тази случка вероятно е в състояние да развълнува единствено мен, защото всички истории, свързани с моето величие ме карат да чувствам топлина в душата, но я разказвам само, за да спомена името на града – Стара Загора. През 1977 година това е град, който максимално плътно се приближава до идеята за слънчева утопия, която е потопена в океан от безвремие. Когато на 11 юли проплаквам, дори и представа съм си нямал, че това е градът, който ще изгубя, а после ще се опитвам да си върна, но, разбира се, поетичните ми и драматургични опити ще бъдат обречени на неуспех, защото човек може да се върне в миналото единствено на летящото килимче на спомените и по никакъв друг начин.
През 1979 година в този град (улици дълги и прави като краката на чешка манекенка или начинаеща порноактриса, мирис на липи през цялото време и зелени паркове, извадени от фантазията на някой английски романтик) всичко за мен беше така огромно, толкова необятно, че съвсем естествено Стара Загора покриваше изцяло всички възможни граници на познатата вселена. Градът ми се струваше толкова голям, че често питах майка ми на какъв език говорят в София, защото ми се струваше невъзможно в тази измислена София да говорят на същия език, на който говорим ние, вселенските аристократи от Стара Загора.
После трябваше да напусна вселената. Животът е по-интересен от нашите фантазии за света и с неумолимостта на нова квантова теория за космоса разруши идеята ми, че моят роден град, слънчевата Стара Загора, която се носи като зелен остров в океан от липса на време, е целият възможен свят. Оказа се, че вселената е много по-голяма и в нея рядко има вълшебници в сини въртолети, които раздават безплатно сладолед „Ескимо”, както гласеше текстът на любимата ми песен от онова време, която си пеех под път и над път.
Когато напуснах Стара Загора, аз я изгубих. Ех, не възприемайте това като много романтично изявление. Не съм го преживявал твърде драматично, но после никога не можеш да се върнеш в градовете, които си напуснал. Често се връщах в Стара Загора, но това не беше същият град. Той се променяше, а аз просто не бях част от тази промяна. Моят роден град бе останал в миналото, в слънчевото безвремие на старите епохи, като остров, който завинаги е изгубен за географските карти, като мистична земя в края на времето.
После, като герой на Набоков, хиляди пъти се опитвах отново и отново да преоткрия Стара Загора и това винаги почти ми се получаваше. Сред бурята от промени, сред експлозията от новости, аз все пак успявах да намеря нещо, някакъв миг, някакъв усещане, някаква позната картина, която да ме изпълни с увереност, че старият град все още е тук, че спомените си имат отделна реалност, която отвреме навреме изплува като призрачна Атлантида от морските вълни, за да напомни за себе си в кратките слънчеви мигове. Но и те бяха достатъчни, за да ме изпълнят с радост и тъга – радост, защото знаех, че старият град е накъде там и тъга, защото прекрасно усещах, че никога няма да мога да попадна в него отново.
3. Пътят на историческия шизофреник
Заради това, когато ходя в Стара Загора аз не съм точно себе си. Ставам двегодишното бебе, което гледа космонавти и оценява техният вид с вселенска мъдрост. Имам си специален маршрут, който никога не нарушавам, защото да нарушиш нещо в него означава да взривиш хармонията в космическия ред на нещата. Слизам на гарата, точно на тази проклета гара, която е кацнала в географската среда на страната и тръгвам бавно през парка край гарата. Винаги презрително пропускам автобусите и такситата, защото нищо не може да се сравни с кратка разходка в града на правите улици. Точно там, точно пред гарата има един величествен локомотив, който е използван от септемврийските въстаници през 1923 година за бързо придвижване и за превземането на старозагорската гара тогава. Изпълвам се със законна революционна гордост като го видя. Баща ми, като комсомолски секретар през далечната 1974 година, е участвал в неговото превозване до точката му на вечност – гарата в Стара Загора. Колко съм се катерил по този влак! Познавах цялата му кабина, изглеждаше ми най-красивото и интересно нещо на земята.
Малко след парка край гарата човек попада в самия център на града. Аз обаче попадам на две места едновременно – виждам новите кафената, които са изникнали сякаш от нищото, но винаги виждам и как изглеждаше градът преди. Там, където сега има магазини, беше кино „Септември”. Легендарно кино в моя културен живот – в него за първи път гледах два велики филми, които ме потресоха, всеки по собствения си начин – „Индиана Джоунс и храмът на обречените” и „Империята отвръща на удара”. Спомням си как в дълги мрачни нощи сънувах жрецът на Кали от филма за екшън-археолога, който с монотонния си напев „Кали-ма, Кали-ма” изтръгваше сърцата на своите жертви. Как да забравя тази културна институция?
Малко по-надолу е универсалният магазин, който е един от оцелелите артефакти от миналото, макар и с много променен дизайн и вид. Навремето, в безвремието и слънчевата вечност, всяка година преди новогодишните празници на витрината на магазина слагаха един робот, преоблечен като дядо Мраз, който с електронен глас казваше едно и също (все едно е депутат от произволно взето управляващо мнозинство) „Честита Нова година, скъпи деца”. Можех да гледам този робот постоянно, бях очарован от механиката на неговите движения, това беше начинът, по който бъдещето попадаше при нас в дните на вечността.
Маршрутът ми през Стара Загора е леко тъжен, защото това е път на загубените неща. Няма ги сладкарници по витрините, на които прочетох първите си думи – „боза”, „пасти”, „сладолед”. Изчезнали са продавачите на сладолед, онези старите продавачи, които носеха сладоледа в гюмове и винаги слагаха малко повече отколкото трябва, защото такива бяха изискванията на времето. Сега всичко е ново, всичко е различно, но Стара Загора продължава да ми харесва. В този град има логика, слънце и емоция. Има липи, още напомнящи за себе си в жегата, която може да разтопи дори подметките на обувките.
Стоях насред жегата в Стара Загора и си мислех, че трябва да се организирам и да създам една карта на своето минало. Тази карта ще е уникална, защото ще бъде единствено за мен, моят начин да се връщам в спомените си, моят начин за осъзнаване, че 20 години са едно абсолютно нищо в непоколебимата възраст на космоса, но в човешкия живот те са епоха, която може да те смрази с промени. Или пък да те изстреля насред едно лято, години по-късно, когато на един старозагорски булевард, където няма вятър и слънцето блести като свръхнова звезда, да стоиш радостен като бебе, което е установило, че вселената няма мустаци и този факт го кара да се чувства весело, доволно и слънчево, все едно вечността отново е дошла и никога, ама никога няма да си тръгне.
4. Ангели на колела
От Стара Загора, която съвсем очевидно ме хвърля в поетични видения и меланхолични размисли, реших, че трябва да отида да посетя родата (баба и дядо) в село Съдийско поле. Природата не е измислила лесен начин за стигане до селото, защото приумиците на нахлулия в страната капитализъм на практика лишиха това място от нормален транспорт. То се намира на 7 километра от Нова Загора, но походът натам трябва да бъде планиран внимателно, особено без наличието на собствен транспорт.
Така съвсем рано сутринта застанах на автогарата в Стара Загора, за да хвана нещо подобно на маршрутка до Нова Загора. Беше някъде към 10 часа. Слънцето мързеливо огряваше земята, а боговете на вятъра се бяха скатали и не вършеха своята работа за предпазване на народа от жегите.
Автогарите са величествено място. Атмосферата в тях ме опиянява като 15-годишен коняк. Хората отпътуват, бързат, нервират се, чакат се. Автогарите синтезират всичките ни стремежи като цивилизация – винаги да сме на път, винаги да търсим нещо, винаги да чакаме нещо. Може и да не съм прав, разбира се. Може всичко това просто да е мисъл, причинена от старозагорското слънце и да е халюцинация на душата ми, която радостно се пусна в отпуск преди доста време и не иска да се връща, за да се гърчи във всекидневната истерия на пазарната икономика.
Качих се на маршрутката за Нова Загора, която напомняше по-скоро за возило от постапокалиптичен фантастичен екшън и видях, че компания по пътя ще ми правят още трима души плюс шофьора. Заблеях се по пейзажа през прозореца, видях поетично как напускаме Стара Загора, махнах литературно за сбогом на мислите за детството и почти започнах да дремя, а така пропуснах величествения миг, в който маршрутката започна да хърка като канибал с разстроено храносмилане, изпуши няколко пъти и драматично спря насред нищото, където нямаше дори сянка под която да се скриеш. В далечината се виждаше село, наречено Подслон, но ние бяхме като трафик-корабокрушенци, изплюти трагично в неясно кътче от географията.
Шофьорът изригна в проклятия, които ме убедиха в реалността на ставащото. Има нещо много нередно в непсуващите шофьори. Шофьорът в своя автентичен вид трябва да е като поет в проклятията, като пророк на цинизма, като енциклопедия за това какво един човек може да направи по брутален начин на нередностите по света изобщо.
Четирима души излязохме навън, а шофьорът драматично отвори капак, за да види какво не е наред с возилото. Последва нова доза проклятия. Бяхме интересна картинка – четирима зрители и един артист, който твърдеше, че може да направи много нередни неща с производителите на маршрутката. В крайна сметка се престраших и отидох при шофьора, за да го питам какъв е проблемът. Не съм сигурен че разбрах, защото той (проблемът) ми бе обяснен с речник, с който обикновено се описват порнофилмите. От речта на шофьора обаче успях да изтръгна нещо като социален протест. Разбрах, че превозвачите са жертви на хищното настъпление на банките към техния бизнес. По някое време в българския преход, който се проточи безкрайно като американски сапунен сериал, превозвачите се почувствали сигурни и си купили нови автобуси. После обаче кризата минала през тях като куршум през тялото на войник в Ирак и банките им конфискували автобусите, защото вече не можели да си изплащат кредитите. Резултатът от този капиталистически хаос: четирима души насред жегата в българското лято, което не познава милост към пътниците.
Точно тук тоналността на шофьора се смени и започнаха проклятията към банките, което ме убеди, че нивото на революционна мисъл у народа е доста голямо, дори и когато, за да се изкаже тя в нейното величие, е необходимо да сложим червена точка и да изгоним малолетните читатели на този текст.
В крайна сметка, след около 40 минути бърникане повредата беше отстранена, но пък шофьорът тънеше в мрачен песимизъм за бъдещето на света и България през остатъка от пътя. Бяха споделени мисли за състоянието на вселената, които вселената не би искала да чува втори път, ако има чувство за приличие.
Пристигнахме в Нова Загора с удивителна точност, която ми позволи съвсем като в роман да изтърва единствения автобус до Съдийско поле за пет минути. В началото имах надежда, че ще се класирам, защото на самото разписание пишеше, че возилото тръгва в 13.15 часа, затичах се радостен към гишето, но една мелонхолична продавачка ме сряза с думите: „Оооо, това разписание е отдавна променено, всички го знаят, автобусът тръгна...”.
Идваше да ми да я попитам защо все пак не са сменили огромния надпис с часа тогава, но после се сетих, че логика и България са думи, които не могат да бъдат употребени в едно изречение и пак направих нещо литературно – огледах се.
Нова Загора е град, който все едно е изваден от роман на Маркес. Малък, слънчев, зелен. Аз, разбира се, го мразя в червата. В далечната 2001 година цели 4 месеца трябваше да отбивам проклетата си военна служба там, но това не отменя прелестта на града. Дори се зачудих дали някой изобщо работи в това китно местенце. Виждах хора в кафенетата, продавачки, които са излезли пред магазините си, за да обсъждат най-вероятно какво са гледали по телевизията, а времето все едно не помръдваше. Всичко бе замръзнало в своята литературна реалност и може би щях да оценя красотата на мига, ако не бях заклещен и немобилен.
Тогава видях един таксиметров шофьор, който спеше в своята жълта кола, без всякакви обозначителни знаци и цени и много класически бе нахлупил върху очите си вестник „Телеграф”, за да се пази от прежурящото слънце. Потропах с уважение на стъклото и в резултат получих смъкване на вестника надолу и въпросително извита вежда. Казах дестинацията си, шофьорът ме огледа като агент на ФБР арабски гражданин на летище и каза: „Седем лева”. Леко се намръщих. Най-вероятно щях да ги дам, но се твърди, че като участваш в пазарен цикъл трябва да се бориш за собствените си интереси. Шофьорът въздъхна, почеса се философски и каза: „Сядай, само 5 лева”.
Тръгнахме към село, но освен возенето получих лекция за особеностите на живота в малкото градче. Оказа се, че този шофьор е пробвал да живее в София, но никак не му е харесало: „Всички бързат все едно са праснати в главата и ще кажеш, че ще умрат на място, ако не стигнат навреме. Трябва да се живее кротко, с вкус, с топлина”.
Кимнах със съгласие. Това наведе таксиджията на нова рецепта „Пет начина да живеем в хармония”: „Тука взимам по-малко пари. Ама за какво са ми много пари като не мога да ги изхарча с кеф в София. Познавам всичките хора в града. Където вляза, мога да пия една бира и да поприказвам с някого, а там само простотии. Мерси, казвам аз.”
Така неусетно стигнах до село и схванах, че шофьорите всъщност са постмодерните ангели на България. Те осигуряват транспорта ни до точките на нашите спомени и тази благородна мисия трябва да бъде уважавана. Не знам дали изкарват пари от тази дейност, но пък кой е казал, че ангелите нямат право на собствени удоволствия.
Теорията ми бе потвърдена напълно на следващия ден, когато шофьорът на автобуса, който ме вози от село до Нова Загора (в автобуса бяхме само аз и една 65-годишна циганка Анка, която дори извади снимки на внучетата си, за да ми ги покаже) също подобно на ангел реши да ми обясни какво е имало преди по местата, по които ме вози.
- Тук имаше огромни градини с праскови! – каза шофьорът и посочи едно голо поле, по което се виждаха единствено треволяци.
- Там имаше черешови градини! – каза шофьорът отново и посочи едно също така голо поле.
- Това беше лозов масив! – посочи пак ангелът, но пак ми показа празна земя, напичана неумолимо от слънцето.
В думите му имаше лека тъга, което ме убеди, че ангелите са сред нас и знаят кога да ни карат да изпитваме меланхолия за България, която изгубихме със страшна сила.
5. Вой на чакали по пълнолуние
Бях в Съдийско поле. Не си бях ходил на село от 10 години и в мига, в който видях познатите силуети на къщите, кроткия ромон на рекичката и мирисът на черничевите дървета, направо ми се приплака от радост. Има нещо в нас, има нещо в кръвта ни, което отчаяно иска да се връща по местата, които означават нещо за нашето минало. Човек иска да се върне там, където познава въздуха, хората и се чувства добре. Всъщност това е единственият начин да бъдеш патриот, който знам. Всички останали начини са фалшиви и подли.
Съдийско поле е бедно село, което се намира в края на географията (хаха, това не е точно така, ама звучи супер за писане). Това е селото на дядо. Селото на баба, носещо интересното име Търговище, днес вече не съществува. То е изселено, за да могат да направят язовир там. Винаги ми е било чудно как се изселва цяло село. А и призраците на това село днес самотно трябва да бродят по земите български без дом или спешно е било необходимо да се преквалифицират във водни духове. Знае ли човек.
Няма да ви занимавам с подробности около семейното житие, но две неща са интересни, защото лично аз ги намирам за необикновени. Баба ми е била учителка в Съдийско поле в средата на 50-те години на миналия век цели 7 години. Представете си епохата тогава – жените на село са лишени от друга идентичност освен от името на мъжа си. Така жената на Панайот става Панайотица, жената на Иван става Иваница, но не и баба. Години по-късно, когато ми се налагаше да обяснявам чий внук съм аз, винаги казвам, че съм внук на дядо си Диньо, защото той е коренякът от селото, а за баба си Гинка не споменавах, защото мислех, че местните ще се сетят за дядо. После установих, че дядо е известен като Гинкин Диньо и това ме убеди, че социалната революция в Съдийско поле е започнала с баба. Какво да се прави – революционен род.
Дядо пък като електротехник е човекът, който донася електричеството в Съдийско поле в края на 50-те години. Даже сега казах на дядо, че някой трябва да отбележи този негов подвиг. Това е прометеевско дело – носиш светлина там, където по нощите единствената светлинка е идвала от луната, звездите и газените фенери.
Селата днес живеят в минало време. Най-добрите времена са зад тях. Това е все едно утопията да се е сбъднала, после да се е срутила и ти да живееш в последната епоха, в която вече не чакаш нищо добро. Почти като във фантастичен роман, който описва мрачно бъдеще. Там, където преди е имало някакъв просперитет, вече има само пустеещи земи, мутри и абсолютна липса на перспектива. Село като Съдийско поле е произвеждало дини, праскови, грозде, череши, днес всичко е пусто като душата на десен икономист.
Но темата е тягостна и можем да говорим по нея четири години. А когато човек се завърне някъде си, дължи добри емоции и сгряваща меланхолия.
Вечерта седнахме на маса на двора. Показа се кръгла луна. Появи се лек ветрец и изгони мухите. Баба, дядо и още малко роднини взеха да си спомнят за хора от селото, за хора от нашите родове, за хора, които отдавна вече не са край нас. Никога преди такива истории не са ми били особено интересни, а сега попивах всяка дума. Просто схванах нещо.
Хората помнят. Човешката памет е нашето оръжие срещу мъглата на историята. Разказваха ми за хора, които са живели още преди сто години. Обикновени хора с обикновен живот. Хора, които не присъстват в учебниците по история, но все пак следите им бяха останали и изведнъж почувствах отговорност да ги запомня. Удивително беше как човек може да се върне сто години назад и да почувства онова време в своите мисли и то чрез хората, които са живели тогава. А на село хората помнят. Там дори дърветата имат история, знае се кой ги е посадил, защо го е направил.
Селската нощ е пълна със знаци за миналото и кръвта започна да се вълнува от това, че е победила забравата, че се връща там, където е топло, където звездите са големи, където луната изглежда по друг начин и където винаги ще може да се чувства у дома си. Можех да изкарам едно столетие така като попивам истории, които трябва да пренеса в бъдещето, защото нашата памет е единствената досега изобретена машина на времето.
По някое време завиха чакали. Да, оказа се, че Средна гора е прословута със своите чакали. Все едно слушаш как под луната плачат бебета, стига разбира се бебетата да са развили хищнически нотки в гласовете си.
Слушах как говори баба, слушах чакалите, виждах невероятната луна и съжалявах, че ни е дадено толкова малко време, защото вселената ни дължи вечност в миговете, в които се чувстваме истински.
Знаех кой съм. Човек с история. Човек с много истории.
Заради това бях радостен като малко дете.
