Никога не подценявайте музиката като политически гид в света. Всяка мелодия по земята може да се окаже коварно политическо послание, което не е чак толкова лошо, ако се замислите. Още едно правило - никога не се доверявайте и на външния вид на музикантите. Може да изглеждат като престарели хипита, а да са заклети привърженици на войната в Ирак, а понякога да приличат на същества от други планети, но да са твърде в час с политическите реалности и прогресивните идеи.
И сега нека да разкажа една политическо-музикална история. "Рамщайн" са ми любима група от много време, но от седмица – две насам съвсем сериозно се вманиачих по песента им "Links 2-3-4". Понеже не разбирам немски доста рядко съм се замислял върху смисъла на текста, но случайно ми попадна негов превод и издивях от радост. Заради сценичното си присъствие, готическият глас на вокала Тим Линдерман, заради подчертано басовите му напеви, "Рамщайн" не веднъж са получавали обвинения, че ги влече нацизмът, че клонят към крайната десница и много други политически заклеймявания. Очевидно по някое време на тях яко им писва на бъдат дъвка на некадърни журналисти и пишат песента си "Links 2-3-4". В нея с удивление открих страхотни думи:
Могат ли сърца да се разбиват?
Могат ли сърцата да говорят?
Могат ли сърца да се измъчват?
Могат ли сърца да се отмъкват?
Те искат сърцето ми да е отдясно,
Но виждам аз, там долу,
Че то си бие вляво!
Те искат сърцето ми да е отдясно,
Но виждам аз, там долу,
Че то си бие в лявата гърда
Завистникът го е познавал зле!
След грохота на журналистическите думи музикантите не издържат и в песен обясняват очевидното – сърцата са в ляво и там се раждат идеите. „Рамщайн” са от Източна Германия и са от прокълнатото поколение, което трябваше да живее в две реалности, едната зад стена, другата, когато стена нямаше, но разделението между хората остана. Не знам дали някой от групата, може би по-вероятно не, е чел книгата на бившият финансов министър на Германия Оскар Лафонтен, днес лидер на германската левица „Сърцето бие отляво”. Винаги ми е харесвал края на неговите разсъждения. Той казва, че идеите му не са за продан на борсата, сърцето му също, защото бие отляво... Всъщност чели са я – немските журналисти така твърдят!
Ето как зад всяка песен можем да открием политиката. Политиката е коварна – тя е навсякъде.
Всъщност нека да не се заблуждаваме за силата на музиката. Германците пак си гласуваха за десницата на изборите. Избраха Ангела Меркел (източногерманците нахлуват!) отново за канцлер и отредиха на част от левицата – социалдемократите тъжната съдба философски да се питат с какво са разгневили вселената, за да получат най-ниския си резултат. Не знам дали европейската левица си пада по тежката музика, но тя определено има да отговаря на толкова много въпроси, че едва ли има време за забавления. Крахът на голяма част от левите партии в Европа стана толкова очевиден, че от един момент нататък се превърна в нещо като обикновена част от пейзажа.
Анализаторите дадоха стотици логични обяснения за тази черна дупка в която са попаднали левите. Сред тях са твърде очевидните – че левицата така сериозно се заигра с десните идеи и практики, че в един момент стана почти неотличима от своите конкуренти. Старата шега ненапразно казва: „щом крякаш като патица, ходиш като патица и плуваш като патица има голяма вероятност да си патица”. – тоест щом провеждаш дясна политика, говориш като десен политик и отдавна си забравил големината на банковата си сметка, ами има огромна вероятност да се числиш към левицата само на думи. Може би заради това е грешка на европейските леви, че не слушаха „Рамщайн” – някои истини се виждат само на емоционално ниво. Усещат се само със сърцето. Ако си го запазил отляво.
Според мен именно този анализ бе спестен на цялата европейска левица, а нека в това число да не изтърваме и българските й представители. Не можеш да влезеш в пълната зала с обикновени хора, слизайки от „Мерцедеса”, носейки костюм за 2 хиляди евро и да им обясняваш, че мислиш за тях, докато прекрасно знаеш, че не е истина. Хората могат да не мислят в политически термини, но всеки със сърцето си усеща фалша. В левицата всеки фалш кънти като сбъркана на концерт нота.
Десните са в по-лесна ситуация, защото хората гласуват за тях основно когато са изплашени от нещо. Десните нямат нужда да се впускат в морални въпроси и изтощителни идейни дебати. Те са това, което са – често непроменяеми, с популистки речник и думи, с глупавите си клишета и свръхзакостенели разбирания, с тъпанарската си склонност да се кланят единствено и само на свободния пазар, и хората въпреки това ги избират отново и отново. Защото десните имат само един коз - те не обещават морални неща. И заради това всеки път в който левицата прави компромис, тя се обезмисля леко. Въпреки туптящите отляво сърца.
Нека да оставим за миг „Рамщайн”. Един от великите певци на Великобритания Джарвис Кокър, вокал на супергрупата „Пълп” още през 1999 г. написа песента „Кокаинов социализъм”, за да може да изрази цялото си огорчение от това, което Тони Блеър прави с идеите на лейбъристите. В иронично-черният текст на песента – активист на лейбъристката партия кани групата да си смръкнат от неговия кокаин, докато ги убеждава, че трябва да пеят за бъдещето на нацията и за още една победа на изборите...Вплетени в коварните политически цикли левите партии в Европа май наистина забравиха основното си предназначение – че трябва да са на страната на обикновените хора, тези, които има обикновени мечти и амбицици, но за солта на живота. Че трябва да са на страната на бедните и измъчените, простете, ако това ви звучи архаично, но то не е.
Пак ще ви припомня – нявсякъде можем да открием политическа история, стига да знаем как да гледаме правилно върху нещата. Музиката освен много въпроси, може да формулира и доста отговори. Красивото е, че те стигат до всеки човек по различен начин. И най-накрая се оказва, че музиката днес е по-мощен обединител отколкото политиката. Това е странно, но донякъде красиво. Левицата днес не е загубила привлекателност. Хората винаги ще се вълнуват от левите идеи и заради това един такъв текст посветен на изборни загуби може да прозвучи дори и оптимистично. Защото видях с очите си в клиповете на „Рамщайн” как един цял стадион с хора припява на тяхната политическа песен. Дали можем да определим това като хеви-метъл левица?
И заради това нека да приключим с един съвет. Нека лидерите на левите партии, които губят избори и се чудят гръмко защо е така, да направят нещо много просто.
Нека да проверят дали сърцата им всъщност не бият отдясно...
