Тези дни възмутените, недоволните и онеправданите от цял свят се събират по площадите на големите западни градове, за да изразят своят протест срещу цялостното състояние на света и срещу това, че гадният постмодерен капитализъм вкупом лиши всички от илюзията за средна класа и разкри една типична марксистка картина: 1 процент самодоволни милионери и 99 процента объркани и гневни хора.
Този път обаче гордо можем да помахаме на света и да злорадстваме, че отдавна сме се опитвали да ги предупредим какво ще се случи с капитализма. А е било необходимо толкова малко, за да знаят – просто да прослушат българска музика.
Смело можем да кажем обаче, че въпреки липсата на улично действие, обществена съпротива и всяка наченка на бунт срещу системата, този път именно от България тръгна осъзнаването на изначално разкапаното състояние на света. Това, което недоволните из Европа и САЩ откриват една днес бе възпято толкова отдавна в България, че днес вече има идеологическа история на протеста древна като гърдите на Клеопатра.
Чалгата от първия си миг се опитва да ни подготви и предупреди за кризата, но ние бяхме заслепени от неолиберализъм и нищо не разбрахме. Сега, когато вече имаме черното знание за капиталистическият провал можем по нов начин да открием фолкът като музика на протеста и сбъднатото пророчество.
Началото бе дадено от дупнишката Мадона, от иконата на попфолка, от тайният блян на кръчмите, идолката на силиконките Сашка Васева. Още в драматичната среда на 90-те години на миналия век, този славей изпя емблематичната песен „Левовете в марки”. В разтърсващите редове на тази ода можем да открием зловещо знание за кризата на Уолстрийт:
Левовете в марки сменям аз,
вино за да пия в този час.
Доларите стават, левовете не.
Аз ще се напия в долари поне
След това емблематично начало, което описва безвремието на неолибералната епоха, изведнъж песента ни захвърля насред ужаса на кризата, когато „Лемън брадърс” глътнаха вода, а хиляди американски брокери преоткриха религията:
Нямаш мили, нямаш мили, нямаш ти пари.
Нямаш мили, нямаш мили, марки – долари
Ето това е кошмарът на епохата. Американската мечта е рухнала. Марката стана евро. Еврото го изяде Гърция. Доларите се стопиха и тях ги изядоха корпорациите. Няма пари, няма нищо и чалгата още тогава бе схванала изменчивата природа на финансовите потоци. Ако брокерите на Уолстрийт бяха слушали Сашка Васева, а не да измислят деривати и вторични инструменти, сега поне щяха да са вложили парите си във вино, стриптизьорки и едрогърди мадони, а не в изменчиви книжа и други гадости.
По-късно се появи истинският певец на протеста, ангелът от гетото, развълнуваният бард от София Сашо Роман. Много преди кризата той създаде епохалният хит „Сиромаси,сиромаси” в който предвиди дори кабинета на Бойко Борисов.
Текстът започва минорно, за да ни предаде отчаянието на пролетариата:
Добър вечер, мъко моя,
хем си чужда, хем си своя!
„Мъко моя” е образът на човека приклещен във времената на финансовите рестрикции на Дянков и замразяването на доходите. Героят на Роман обаче има интернационално съзнание, защото още в следващия ред дава да се разбере, че светът страда като него в същата финансова примка и корпоративен фашизъм.
Младостта ми ти отнесе и беляза ме
с тази орис мен наказа ме.
Тук трагедията става още по-пълна. Лирическият герой е наясно, че е пропилял младостта си в бачкане, но ясно осъзнава, че пенсионната реформа няма да го огрее и ще стои белязан от ориста да стои без пари. На този болезнен фон припевът вече стърже в душата:
Сиромаси, сиромаси –
вечери край празни маси!
Пролетариатът в кризата е останал без пиене и мезе, а всеки тънък познавач на народната душа знае, че това е рецептата за революция. Това е предупреждение и към Уолстрийт и към световния политически елит: оставите ли масите празни, сиромасите се превръщат не само в тъгуваща, но и в протестираща сила.
С една нотка на оптимизъм малко по-рано от Сашо Роман позабравената певица Нелина също се опита да спаси Америка и света от неоезическия култ към парите. В хитът на 90-те години „Бял мерцедес ме преследва в живота” тя се опита да покаже непреходните стойности на самозабравените янки, ама те тогава слушаха май Марая Кери и напълно пропуснаха нейното морално послание. А лирическата героиня пееше и утвържадаваше:
Бял мерцедес ме преследва в живота
и неизменно след мене върви.
Той ми предлага зелена банкнота.
Не искам оферти, не искам пари.
Антиматериалистичният дух на тази песен, така близък на духа на „Окупирай Уолстрийт” днес обаче не бе чут. А Нелина казваше на американците, че техните долари не струват нищо пред бедрата на истинската българка. Американците избраха парите, не бедрата и заради това сега не знаят на кой свят са.
Не можем да пропуснем и предупреждението на затворническия поет и философ Кондьо, който се опита да възпее неолибералната епоха в своят хит „Мъни, мъни”, но след като в затвора попадна на хора, смени плочата и се разкая за капиталистическите си забежки в протестната песен със заглавие „Аман, аман”. В любовните редове на своя опус обаче Кондьо се опитва да предупреди целия свят за борсовата измама:
Хей, момиче не върви след мене.
Циганче съм аз, не съм за тебе,
ще те излъжа, не вярвай в мене
Тук циганската любов е само метафора за крахът на корпорациите. Ако американците не бяха вярвали на „Енрон” – сега щяха да живеят в по-спокойна държава. Точно това се опитва да им каже затворническият поет, но очевидно е – безпощадният свят не чу неговото предупреждение и борсите се сринаха, а поетът Кондьо сигурно тъжно наблюдава как никой не прочете неговото послание към вселената.
Трябва да възкресим от тъмнината на историята и наистина забравеният бард на антикапиталистическия протест Милчо Гагов. В своя мегахит: „Комарджия” той се опита преждевременно да алармира за превръщането на капиталистическите финанси в казино, но публиката в кръчмите не схвана висотата на неговото послание. А иначе Гагов като истински Яворов в неолиберализъм казваше:
Комарджия съм станал, всичко мое съм продал.
Всичко мое съм продал, комарджия съм станал.
А след този болезнен вой вече се разкрива истинската антикапиталистическа патетика на този поет:
Долари, динари. Евро и пари,
всички чужди валути, всичко мое пропилях.
С долари с динари.
Евро и пари, всички чужди валути,
всичко мое пропилях.
Всеки брокер на Уолстрийт и гръцки банкер ще разпознае в тези думи собствения си образ. Но вече е късно трябваше да чуят съвсем навреме чудовищното предупреждение и да спрат ротативките в казиното. Вместо това световният елит и милиардерите се опияниха от играта, продадоха всички, тоест – продадоха ни всички, пропиляха надеждите на света, а първи в европейската нова литература именно Милчо Гагов осъзна това.
В българската чалга можем да открием и песен, която разкрива и съдбата на светът с рухнал капитализъм, празни банки и лоши ипотеки. Още в средата на 90-те година Радо Шишарката и Попа в химна на времето „Тигре, тигре” предупредиха какво се случва, когато се окажеш в свят без пари и капитали. Те безмилостно алармираха за това:
О-о-о тигре, тигре, имаш ли пари,
имаш ли пари, глупави жени.
О-о-о тигре, тигре
нямаш ли пари,
нямаш ли пари - стари бабички.
А-а-а-а-а-а-а опала.
Значи е ясно. Днес живеем в свят със стари бабички. Капиталистите чукаха топмоделките, водеха фотомоделите на екскурзии на Бахамите, лягаха си с холивудски актриси, черпеха поп-певици, които лесно си сваляха дрехите, а на нас решиха да ни завещаят старите бабички. Точно тук българската музика е музика на протеста, защото чрез нея пролетариатът по кръчмите заяви правото на свое културно съществуване в противовес на снобският блясък и стерилност на неолибералния капитализъм.
Ако светът имаше очи за чуждата култура, за автентичните песни, за българският поетичен чалга-гений, днес щяхме да живеем в свят без криза, който е спасен от силата на словото. Ама неолибералите си бяха въобразили, че целият свят е техен и, че са придобили корпоративен монопол върху правото да управляват вселената. Българският дух обаче ясно показа, че протестът е в неговата кръв, музика и сълзи на маса. Защо ли някога сме чакали българската революция да избухне по улиците? Цялата ни история показва, че, ако в България започне бунт той ще тръгне от песните, масите и особените форми, които сме изобретили да се присмиваме на света.
В наши дни една певица Преслава, която с ехиден бюст показа, че и българка може да се прочуе с естествената си надареност изпя като подигравка към света: „Да ти честитя ли?”. В текста се изразява ирония към новия вид на света и към опитите на капиталистите да си спасят задниците си.
Да ви честитя ли?
Чалгата можеше да спаси света и капитализма. Ама трагедията на американският капитализъм беше и все още е в това, че тези стари сухари никога няма се престрашат да изиграят един кючек както трябва.
