Точно две седмици и половина преди изборите пред блока ми в Подуяне (17 етажна постмодерна крепост, която сякаш е строена, за да удържа на космическия натиск в тези неоварварски времена) дойдоха работници и разкопаха градинката. Да видиш такъв тип работници в Подуяне е сравнимо с идеята да уловиш еднорог някъде из Родопите. И еднорогът и общинската активност са част от някаква митология, за която в квартала имаме знание, но нямаме доказателства. Но, ако явлението е на мистичната природа на битието, то всичко си идва на мястото. Цяла седмица нямах представа какво точно строят работниците, само знам, че с неистова упоритост започваха работа в 7 часа сутринта и като американска армия, нахлула в неизвестна страна, нарушаваха моят обществен договор с вселената да ме оставя да спя поне до 9 часа сутрин. В края на първата седмица разбрах, че правят няколко детски площадки с беседки, градинки, люлки, малки оградки и нови пейки. А и навсякъде поставиха улични лампи - странни и кълбовидни, които започнаха да светят (трябва ли ви жокер?) точно два дни преди изборите. Там, където преди беше само неясен мрак, изведнъж нощта стана светла, спокойна и уютна.

Сега светлината прозира дори през пердетата нощем. И да искаш не можеш да се отървеш от нея. Поетична картина - спиш облян от светлината на улични лампи. С малко повече въображение и лека доза лудост можеш да си въобразиш, че спиш сред звезди, които те държат като някакъв нов Буда просветлен и спокоен. Това ми е останало като кадър в главата, вероятно породен от много криминални филми, главният герой стои в хотелска стая, на прозореца няма пердета, отвън вали дъжд и нахлува светлината на неоновите реклами. Поетично е, мама му стара. Носи привкуса на онази стара декадентска романтика, която не се котира в тези размирни дни, но пък винаги се примъква из-зад културните ъгли, за да те зарази неочаквано. Дори се запитах дали пък небесата не ми пращат тази светлина като тест за някакво отвъдно просветление. В мистичната литература не е описано случайно сатори, нито пък сатори, докато сънуваш бягащи елегантно по плажа жени, но строго погледното за всяка мистична дейност трябва да има първи път, нали?

Тогава се сетих за една история със сън. Тя е стара и странна. Легендата за Буда твърди, че веднъж под една смокиня той сънувал сън. Само че сънят звучи леко недостоверно, защото казват, че Буда сънувал как неговото тяло става направо космично - видял главата си да лежи на Хималаите, едната му ръка била топната в един океан, другата в друг, а краката му цамбуркали в трети. Вероятно като страничен ефект от толкова странен сън Буда след това започва да проповядва разни странни неща и да се обявява срещу желанията на тялото, които вижда като причина за страданието. Разбира се, като всеки философ Буда не е видял основното, че желанията на тялото са причина за страдание, но и основен генератор за удоволствие в света...

Много отдавна бях чел за този сън на Буда, но доскоро не се бях сещал за него. Сетих се в мига, в който трябваше да легна в обляната от светлина стая и да се опитам да поспя. Зачудих се какво ли ще стане, ако и аз изведнъж подобно на Буда, започна да сънувам космичности. Така де, нима човек се ражда подготвен за факта, че трябва да изостави досегашната си кариера и да стане кармичен автостопаджия по пътя на друга - тази на духовния учител. Дори леко се стреснах. Човек не си ляга вечер с идеята, че сутрин ще се събуди с желанието да крещи на народонаселението, че е открил житейската истина.

В паметта ми внезапно се появи едно старо дзен-стихотворение на Мизута Масахиде, поет от 17 век, който с типичният за източен кадър непукизъм съобщаваше новината за внезапен пожар:

Плевнята изгоря —

сега вече виждам луната.

Масахиде е лъчезарен образ. Вероятно само японец може да оцени гледката на луната в пепелищата на плевнята от която не е останало нищо. Знам, че цяло едно поколение неодзен-будисти ще започнат да хвърлят гневни погледи към мен за това тълкуване на стихотворението, ама фактът си е факт. Думите на Масахиде сигурно искат да насочат погледа към вечното, а не към преходното, но преходното струва скъпо, а вечното - не. Това е парадоксът на материалният свят, в който живеем. Поетът може да се отнесе с разбиране към изгорялата плевня, но застрахователният агент ще получи инфаркт.

Наясно съм, че дзен залага на парадоксалното мислене, за да срине внезапно преградите на подразбиращите се неща, но пък от друга страна никога не ми е било ясно какъв живот ще е това по цял ден да се питаш какъв ще е звукът от пляскането с една ръка. Някакъв хуморист мъдро бе написал, че ако звукът от пляскането с две ръце е „пляс”, то съвсем очевидно звукът от пляскането с една ще е „пл”. Сетих се и за Робърт Пърсиг и книгата му „Дзен или изкуството да се поддържа мотоциклет”, роман, който много обичах навремето. Аз така и не схванах кое точно е дзен в пътешествието на един пич с амнезия, който си е въобразил, че е Федър (според Сократ – Федър е един от учениците на Платон) като се знае, че хора са лежали в психиатрия и за по-малки ментални въображения от това.

А най-накрая се сетих за още едно стихче на поета Кобияши Исса, на което налетях в една книжка очарователно наречена „Дзен – джобен пътеводител”. Възхитих се на идеята да направиш от едно учение джобен наръчник. Дори се запитах дали това не провали навремето марксистите. Вместо да държат Маркс в големите томове, трябваше да направят light-версия на учението му – четири афоризма, пет лафа и девет наблюдения, тогава социализмът нямаше да има статут на недоносче, а щеше да бъде разглеждан като мистичен порив на душата по равенство. Но както и да е. Кобияши Исса, един от плеядата будистки поети бе възкликнал:

Където има хора,

има и мухи,

и Буди.

Значи щом съм тук, може и да съм Буда. Това не може да се отрече на дзен-откровенията – демократични са. Позволяват на всеки да се чувства избран. Според злите езици това е въведено по-скоро като маркетинг-правило, за да могат да изръсят заблудените души с повече кинти, но пък и без това винаги съм се чудил защо в икономическите университети не се изучава религиозен мениджмънт при условие, че в този бранш има яки мангизи. Нали си представяте колко готини ще се темите на лекциите:

„Светата троица като първопричина за Дау Джоунс”

или

„Как Буда би разчел спада на акциите на Хонконгската стокова борса”

или

„Щеше ли Мохамед да презира капиталовите пазари”

или

„Хедж-фондовете като продукт на божия промисъл и Мартин Лутер”

а защо не и:

„Икономически упражнения за милиардери за минаване през иглено ухо (с участието и на камили)”

След като се настроих мистично и интелектуално, отворих пердетата, светлината нахлу в стаята, навлякох си тениската за сън на която стои красивото послание: „Rakia – Connecting people” и легнах, за да сънувам своят профетически сън. Тъкмо се унасях и си представях, че ще сънувам далечната Шангри-ла, където духовете на всемира си правят купон, от съседния блок възторжен съсед наду докрай уредбата си, от която ливна чиста доза ретро-чалга, защото някаква кака, чието име няма да мога да възпроизведа запя:

Тук-там

Тук-там

Дали да ти дам?

Само по себе си това тристишие също е завършен дзен-парадокс, защото по палавия глас на певицата си личеше, че тя отдавна е взела решението, а колебанието се появява в текста само като начин да си вдигне цената пред обекта, който я възжелава. След малко музикалната страст на съседа се успокои и след кратки крясъци по адрес на бивши футболни величия, а и настоящи такива, той се успокои и аз отново реших да отплувам към саторите под уличните лампи, чиято светлина бе нахлула в стаята ми като отряд на ДАНС в апартамент по погрешка.

Точно тогава пък съседите от горния етаж решиха, че е подходящо време да си спретнат скандал. Съпругът – очевидно подозрителен тип - с проповедническа страст се разкряска на жена си, че му е писнало телефонът вкъщи да звъни и отсреща като чуят мъжки глас веднага да затварят. Бяха отправени тежки обвинения, че това е конспирация спрямо брачната клетва в общината и се чуха закани, че вече няма да търпи. Съпругата, с увереността на дипломат, който има таен коз в ръкава си, отговори в кресчендо, че няма да търпи отново и отново да минава през детектор на лъжата и то от страна на някакъв пиянка, който не може един лев да задържи вкъщи. Свадата продължи горе-долу, колкото би продължило изящно изпълнение на цялата опера „Турандот”, а после кварталът отново притихна и Подуяне пак се успокои.

Изпънах се в поза „мързелив лотос” и отново зачаках дзен-чакрите в мозъка ми да се настроят в хармония с вселената. Точно тогава ярките звезди възбудиха кварталните кучета, които бяха решили да устроят кратка серенада на небето, което приличаше на картина на много късен Ван Гог. Лаят им беше поетично шумен и дори стъклата на прозорците звънтяха в такт с тях. Чаках да отмине, чаках да отмине и най-накрая душата ми нелегално се е отнесла в сън и така съм заспал неподготвен. Събудих се няколко часа по-късно. Зимното слънце се бе настанило в прозореца като таен воайор, а лампите отдавна бяха изгасени. Станах с разбито сърце. Схванах, че новият Буда в мен просто не иска да се събуди или си е взел почивка през този живот.

Излязох на терасата и огледах зимното Подуяне. Полянки, тополи, хора, вятър, бягащи кучета. Може ли да има по-голямо сатори от това?

Тогава схванах, че Буда няма да се появи в Подуяне. Няма да го посрещнат добре. Парадоксите тук не вървят. Виж, ако почерпи може и да го изслушат. Заради това реших да проверя по кръчмите дали няма някой, който много държи да споделя истории и твърди, че знае тайната на вселената. Да не съм луд в тази криза да изтърва някоя почерпка?