(черно есе за празниците)

Коледа е идеалното време да се впуснем в пътешествие за издирване на мизантропа в себе си. Ако човек иска да бъде опозиция на вселената, именно празниците са идеалната възможност да преоткрие злостния дух, черногледството и върховнияя егоизъм и глобален песимизъм. Всички пътеводители в човешкия ум и съзнание ни съветват да постъпваме точно по обратния начин, което означава, че ние решително трябва да действаме в разрушителната посока.

Кратка разходка из София ще ни убеди, че всички искат да изтръгнат сълзи на доброта от нас.

Минаваме край магазини, накичени с коледни светлинки и гирлянди, в които се сипе фалшив сняг на прах. Някакви механизирани дядо Коледовци пеят безкрайно – „Тиха нощ, свята нощ” или пък онова още по-размазващо парче “Santa Claus is coming to town”, а в най- лошия случай „Джингъл белс”.

Подложен на такъв музикален терор, човек има само един избор – да си пожелае три торби динамит, една запалка и хубава пура.

Ще стане страхотен кино-кадър: палиш динамита, всмукваш от пурата и казваш: „Обичам миризмата на напалм по коледните празници”.

Цяла София прилича на един голям гирлянд, който се опитва да облъчи вселената със светлина, възторг и комерсиална радост, но трябва съзнателно да бягаме от нея. Душата на човек лесно се поддава на възторзите на празника, заради това трябва целенасочено да бъде обучавана в разрушителен дух. И то точно по празниците.

Американците имат един герой – Гринч. Това е едно зелено злобно същество, което има мисия в живота си – да прекрати коледните празници, да открадне Коледата.

От година на година съм все по-склонен да разглеждам Гринч като положителен герой – един неконформист в общество, тотално отдало се на идеята, че може да бъде добро два дни в годината. И заради това опитите на чудовището да открадне празника могат да бъдат възприети като анархистична революция в един свят, който принципно мрази да има опозиция.

Гринч е един неразбран бунтар. Симпатяга.

В мига, в който коледните реклами по телевизията започнат да надават силния си писък – как да не пожелаеш да имаш пистолет и да гръмнеш всички проклети телевизори по земята. Или пък в мига, в който още някоя американска коледна песен се опита да търси доброто същество в тебе, за да те убеди, че трябва да си милосърден и светъл подобно на сияеща звезда в небе синьо, като поглед на фотомоделка.

Заобграден от толкова много светлини, реклами, приказки, песни, гирлянди и намаления, човек трябва да има нерви от гума, за да не потъне в обичайната предпразнична депресия и да не се чувства в унисон с околния свят. Заради това старателно трябва да развивате черния хумор, иронията и мрачната, почти симфонична мизантропия.

Коледните празници са добро време и място да си напомним, че ние всъщност празнуваме масово убийство в необичаен мащаб и жестокост. Душите на младенците, които са изклани, едва ли се кефят много на този празник. Няма да се учудя, ако в някой скрит астрал (по далече от небесните погледи) са си направили клуб „Хората, които не приемат Коледа за празник”. Не съм наясно как протича астралния активизъм, но аз бих формирал нещо подобно.

Тези дни списание „Икономист” изкара България най-нещастната страна на света. Англичаните били потресени от степента на българската тъга и са го описали в дълга статия, в която ясно си личи, че нищо не са разбрали. Мен лично статията – прости ми, боже, за черногледството – ме изпълни с оптимизъм.

Българската тъга идва от абсолютното неприемане на света в този му вид. Заради това всяка празнична атмосфера ще потапя българската колективна душа в още по-голяма депресия. Ние тук усещаме, че нещо в картината не е наред, че някакъв голям елемент от световния пъзел ни е спестен и заради това сме изпълнени с подозрение към самия живот и неговите бляскави проявления.

Това е свръхзнание за живота. И поради тази причина коледният дух никога няма да успее да дойде качествено по земите български, освен под формата на западна телевизионна реклама и лигава песен от миналото.

В страната на тъгата празниците изпращат душата в дискомфорт и я карат подозрително да оглежда хоризонта за приближаваща буря.

Винаги съм имал подозрението, че колективните празници са нещо като шамански ритуал по успокояване на силите, които не разбираме. Нека запалим 5 милиона елхи със светлинки и да се надяваме, че като блеснат, това ще придаде друг смисъл на целия живот, на кротките ни радости, на тайните ни грехове. Как да не си като Гринч в такава ситуация?

И заради това бягам далече от коледни песни. Старая се да не гледам телевизия. Отбягвам старателно магазините. И причината е, че просто не искам да си развалям настроението. Замисля ли се върху рекламните празници, ще се стоваря върху света като американска ракета върху мирно село в Афганистан.

Май по Коледа вътрешният ми Гринч се е събудил и единственото му желание е да надава злобен смях от върха на заснежената си планина.

И това е кино-кадър – заснежена планина и злобен смях, който отеква из долините. Кой е казал, че всяко послание към света трябва да е пълно с позитивизъм и светлина. Питайте произволна вещица – тя ще ви сподели, че в злобарското кикотене има голяма доза душевно освобождение и сваляне на напрежението.

Може би това е смисълът и от българското съществуване на този свят. Нека Западът да тъне в охолоство, а Изтокът в нарцистична мъдрост. Нашата роля е да нададем злобното кикотене, когато се окаже, че нашата опозиционност е била правилна. Смисълът на живота през цялото време не е бил в надеждата, а в това да си опозиционер на вселената. Бунтар сред звездите. Коледен анархист. Празничен терорист. Снежен саботьор. Каквото се сетите...

Всичко казано дотук не отменя факта, че ще се постарая да окича входната си врата с имел. Тази западна традиция най-много ме кефи от всичко – че трябва да целунеш жената, която мине под имела.

Моля всички, чието знание за света събудих с този революционен текст да информират Анджелина Джоли (в краен случай Дженифър Лопес) за моят адрес.

Аз и имела я чакаме...:))))