(хулиганско есе с пернишки мотиви)

Сексуалните чакри на цяла България претъряха мощен психически срив точно в края на 2011 година, когато четящата публика успя да се сблъска като „Титаник” с митологичния айсберг с разказа на една руска учителка по еротични практики Наталия Кобилкина, озаглавен „Умната жена никога не променя ритъма при фелацио”. Този текст е като манифест, направо политическа програма за това как трябва да се успява медийно в общество като българското. И без да твърдя, че съм духовен наследник на Ванга и кармичен трети братовчед на Вера Кочовска, мога да позная, че вероятно това ще остане с години най-четената статия на сайта на „24 часа”, за да напомня на младите поколения, че въпросът за свирката е основополагащ за разбирането на българския драматизъм. Наталия Кобилкина обаче драматично греши в основните положения, на които изгражда своето учение. Вероятно някъде из западния свят нейната практика и беседи щяха да бъдат безценен източник на сексуално сатори, но в балканския климат на страст и похот търсенията й са морално и политически объркани като монахиня, която по погрешка попада в публичен дом. И понеже статия, която описва технологията на фелациото с толкова терористичен език може да откаже цяло едно поколение от секса, аз се почувствах длъжен да разясня политическите и еротичните заблуди на Кобилкина. За целта обаче искам да предупредя хората със слаби сърца и пуританска психика да се изнесат от този текст навреме, защото, когато обясняваме основите на българската вселена, няма да има място за срам, спазване на приличие и други дивотии. На посегателствата срещу балканската сексуалност трябва да се реагира навреме, защото иначе ще заприличаме съвсем на американски порнофилм – еднакви жени с еднакви гърди и секс без абсолютно никаква страст.

Кобилкина (някъде четох, че тя правила и курс за гейши, което вече трябва да ни настрои подозрително, защото имплантирането на еротични практики е опит за кама-сутра тероризъм) особено набляга на ретроградната си идея за постоянен ритъм на фелациото. Нещо повече, този постоянен ритъм се извежда като основа на интелекта у една жена. Значи, ако представителка на нежния пол предпочита неравноделните ритми – тя веднага бива заклеймена като абсолютен идиот, което е недопустим подход, особено с оглед на балканския демократизъм спрямо вселената и пиенето.

Книгата на Симеон Мильов „Скришен фолклор”, посветена на пернишкото устно творчество в интимната област, трябва да бъде четена като марксистка библия за секса. Перничани имат мощна еротична идеология, но човек трябва доста да се узори, за да открие в нея дори няколко реда за фелациото. Което не означава, че тази техника не се почита в граовските земи, но със сигурност издава, че основните усилия на народа са насочени съвсем другаде, а именно в автентичния възпроизводителен процес. Заради това трябва да отбележим, че Кобилкина се опитва да замъгли главата на пролетариата с разни буржоазни техники, да постави акцента върху дребнотемието и да пропусне истинската дейност.

При това, ако в западния свят се цени монотонността на ритъма, то балканската душевност е изцяло неравноделна. Пролетариатът често е в плен на различни настроения и следователно, ако поученията на Кобилкина се приемат за наръчник, те ще претърпят мощен провал на българска почва. Ритмиката се определя от ситуацията и заради това идеологията на константите е грешна от самото начало.

Да не говорим, че свръхоценностяването на фелациото намеква вече за изначално презрение към мъжете, защото ги подценява драматично като мързеливи създания. Не напразно пернишкият фолклор, а Перник е последната фабрика за истински мачовци по земното кълбо, не говори за свирки изобщо. В светогледа на балканците това е само подготвителна техника, нещо като интро, кратко въведение преди спектакъла. Това е изначалната демокрация на пернишкия еротизъм, защото фелациото е егоистично удоволствие, а истинският пролетариат настоява удоволствието да бъде поделено и истинско.

Тук се нуждаем от една кратка историческа справка, за да докажем, че Кобилкина ни пробутва псевдобуржоазно учение. За пролетарии се говори още в Римската империя – това са гражданите без собственост, изобщо презрените бедняци, класата, за която никой не дава пет пари. Пролетарият няма какво друго да губи освен веригите си, твърдяха много години по-късно Маркс и Енгелс. Двамата класици обаче са пропуснали нещо много важно – пролетарият има притежание – неговата сексуалност. Освен революционните практики, пролетариатът притежава и сексуална сила. Вилхелм Райх, велик и леко шантав ученик на Фройд, е първият, който ревизира Маркс и Енгелс по този въпрос. В своя труд „Психология на масите и фашизма” (между другото престъпление е, че Райх почти не е превеждан на български, но слава богу, получих достъп до тази книга в превод на руски) той забелязва, че поради сексуално фрустрираният си характер буржоазията въвежда цяла серия от морални забрани върху естествения човешки еротизъм, а потискането на колективната сексуалност се завръща като чудовище под формата на репресивни режими, диктатура, фашизъм. Не напразно тъпите нацисти, като идват на власт веднага започват да горят книгите на Райх, защото в тях като в огледало е отразена тяхната сексуална неспособност и е предречен бъдещия им крах.

След епохата на моралните инквизитори западната цивилизация започна да се събужда по еротичните въпроси, но отново попадна в капан и с удивителна последователност ни натриса такива като Кобилкина, които да превръщат секса единствено в брутален език и странна словесна помия.

Веднага ще дадем един пример за това как езикът на технологията може да смаже чувствителността и да накара хората да потънат в дребнобуржоазното блато на нараненото либидо. Кобилкина споменава за нещо наречено „кралска свирка” и твърди, че жените много питали за нея и се интересували от методологията на нейното извършване.

Сега – нека първо да стане ясно нещо. От гледна точка на мъжа всяка свирка е кралска, ще ме прощавате за цинизма. Да делиш подобно удоволствие на подкатегории и да създаваш класификатори може и да върши работа, особено, ако основният ти бизнес е да продаваш измислени секс-тайни на невротизирани корпоративни задръстенячки, но поне можеш да не превръщаш всичко това в някакъв епохален маркетинг, с който да се опиташ да присвоиш за себе си титлата „Кралица на фелациото”. Да не говорим, че т.нар. „кралска свирка” се оказва небесно притежание единствено на плувкини и други, които можели да задържат дъха си и тук спирам, че иначе вътрешният ми перничанин може да каже и по-тежки думи за секс-инструкторката.

Това е типична политическа сегрегация, но принесена на фронт, който винаги е бил безкрайно демократичен в своите търсения и безкрайно отворен за експерименти. Това, което Кобилкина ни разказва обаче, е аналогът на неолиберализма в икономиката – илюзия за богата сексуалност, но в реалността – бедност, глад и без оргазъм. :)))

В крайна сметка искам едно нещо да стане ясно – това, което ни е демонстрирано в статията, не е сексуална освободеност, а дори обратното – това е фабрика за комплекси, тояга по главата на пролетариата, начин да им изкрънкат пари за нещо, което те знаят, но просто им се внушава, че са брутално неграмотни. Само за пример. В историята на западната цивилизация има цяло едно поколение, което започна мисията по освобождаване на духа и тялото от вековната репресия върху тях. В Америка хипитата родиха цяла култура, която се оказа най-мощна в музиката и литературата. Ако бяха като Кобилкина и нейните шменти-капели (този израз още не е патентован от премиера, нали?) след тях щяха да останат само порноромани и филми. Вместо това обаче те оставиха след себе си литература основно за духа, за освобождаването на съзнанието, за надмогване на вътрешните бариера. Тимъти Лиъри, иконата на движението, който призоваваше всеки да намери начин да избяга от генофонда, описваше съвсем други техники за освобождение. Сексът е красиво удоволствие, което заема огромна част от човешкия живот, но само и единствено той не е достатъчен за свобода на духа. Освободиш ли човека от сексуалните предразсъдъци ти все още нищо не си постигнал, защото това е само началото. Да спреш там, да зациклиш в „кралската свирка” означава просто изобщо да не схващаш големите въпроси. Не че трябва непременно да го правиш, мнозина успяват да живеят живота си и без да се сблъскат с тази стена, ама, ако налетиш на нея, то Кобилкина няма да ти каже как да я преодолееш, защото освобождението, което тя твърди, че предлага е само рекламна листовка на жена, която очевидно не смее да си признае, че иска да е съдържателка на публичен дом.

Не че в статията няма и нещо вярно. На едно място у Кобилкина се долавя далечен отглас от мистиката на Перник, но очевидно тя не осъзнава това и не успява да разработи тезата си докрай. Със загриженост за еротичното оцеляване на България, неосъществената мадам казва, че жените, които са пили, не трябва да се отдават на фелацио, защото липсата на течности щяла да провали качеството на процедурата. В Пернишко отдавна е известен фактът, че алкохолът не върви ръка за ръка с еротиката. „Не пий вино, за да ти е твърд клино”, откриваме чудесен бисер на мъдростта в книгата „Скришен фолклор”. Трябва да предупредя, че в този граовски коан има уловка. Говори се за вино, но нищо не се споменава за ракия, което моментално сваля табуто от алкохола по принцип.

Иска ми се Кобилкина да направи една публичка сказка по темата за фелациото в пернишките земи. Готов съм да дам половината си колекция от плакати на Памела Андерсън само, за да придобия правата за снимане на събитието. Мисля, че от тази сказка ще стане чудесно революционно кино и направо начало на ново движение. Когато един ден „Окупирай Уолстрийт” свърши своята политическа работа, трябва отсега да ви кажа, че работата наистина ще е свършена само наполовина. Някой трябва да окупира и редакцията на „Плейбой” и имението на Хю Хефнър.

Истинският левичар знае, че не му трябва сексуална митология, той твори сексуалната митология. Ха-ха.

Пролетарии от всички страни, митологизирайте се!