(Една коледна история)
В минусовите температури Мъдрото куче не можеше да си намери място. То си беше мързеливо по природа (всеки мъдрец стига в своите прозрения до идеята за абсолютния мързел като основна сила на вселената), но в мига в който легнеше някъде на закътано, вятърът като че ли нарочно сменяше посоката си и го затрупваше със скърцащ искрящ сняг. В един момент то отчаяно прокле гадния свят, в който снеговете винаги избират да паднат, когато мъдреците трябва да мързелуват. А снегът си валеше като в коледна приказка, бомбардираше земята с уникални снежинки, правеше разни вятърни спирали във въздуха, и на всичкото отгоре валеше бавно, все едно е на забавен кино-кадър, което създаваше едно поетично настроение на пейзажа, нещо твърде далече от бунтовните настроения на Мъдрото куче.
- Няма оправия.... - промърмори с философско примирение Мъдрото куче се сви на кравай, завря муцунката си под опашката и се опита да заспи напук на падащия сняг, сивия ден и цялата дивотия по света.
... и засънува Мъдрото куче: една голяма поляна със свежа трева, облаци, които са толкова красиви, че от първия миг ти става ясно, че от тях никога, ама никога няма да завали сняг, едно дълбоко лазурно небе... че няма начин да не поискаш да се затъркаляш в тревата и да изчистиш душата си от всички тревоги, философски съмнения, глупости и мании и да се отдадеш единствено на велико щастие и непремерена радост...
- Мръдни малко, братле, всичко си заел... - сепна го от съня един почти нереален глас. Мъдрото куче с нежелание се откъсна от света на безкрайната зелена поляна и се завърна в снежната реалност. По гърба му пак имаше натрупан сняг и то с отвращение се отръска. После се огледа за нарушителя на съня му. Нарушителят беше едно малко и много странно зелено човече. Носът му приличаше на тромбон, а ушите му бяха големи, зелени и смешни. Самото човече беше нисичко, по-ниско от метър, най-вероятно около 30-40 сантиметра, а очите му бяха непроницаемо черни, само където не отразяваха абсолютно нищо, а все едно поглъщаха образите, които виждаха. Мъдрото куче се зачуди дали да изръмжи предупредително, после обаче интелектуалецът в него надделя и то дипломатично се отдръпна, за да направи място под закътаната козирка на странния си гост. Беше обедно време, но снегът падаше, падаше, а хора наблизо не се виждаха - в далечината пробягваха някакви граждани, но всички бяха заети с пазене от снежинките.
- Извинявай, че те питам - не издържа на любопитството Мъдрото куче - ама какво точно си ти?
Зеленото човече се подсмихна или направи най-близкото възможно нещо до подсмихване, присъщо на вида му.
- Не съм оттука, бате. - загадъчно каза то. - Ама ето, че се събираме. Не е ли хубав животът?
Мъдрото куче не разбра нищо. Отдаде го на снега и упорития студ.
- И все пак, откъде си? - продължи да настоява то.
- Летях през звездите, видях много планети, прекосих девет галактики, после нещо се прецака и ето ме тук.... - каза зеленото човече и поседна под козирката. После подаде ръка навън, остави я за достатъчно време да се натрупа сняг в нея, а след това реши да опита снежинките. Те му харесаха.
- Уххххаа, много качествена пиячка! - възкликна удивено гостът - И при това ей-така на воля...Хубав живот, мама му стара! - възкликна опиянено от щастие човечето.
То повтори няколко пъти процедурата със снега и носът му като тромбон съвсем леко почервеня.
- Странни създания сте вие хората... - обърна се след четвъртата процедура човечето към Мъдрото куче. - Благата се изсипват над главите ви, а вие все се оплаквате...Не е нормално...
Мъдрото куче се замисли дали да опонира на идеята, че се числи към хората, но после се отказа. Нямаше смисъл, а пък и зеленото човече го караше да се чувства странно.
Докато траеше паузата обаче зеленият гост не спираше да пие снега и носът му да става все по-червен.
- Защо си дошъл тук? Имаш ли да ни разказваш нещо?
- Пфууууу... - изпуфтя човечето. - Какво да разказвам? Нали ти казвам - нещо се прецака и попаднах тук. Галактиките са удивително еднообразни, когато прелиташ през тях. Звезди в далечината и нищо друго. Шок и ужас. И тогава попаднах тук. Хахаха. Не схванах как точно. Дори не помня къде ми е летящата чиния. Валеше сняг и нищо повече нямаше значение... Ама как да го разбереш това? Пфуууу... После видях, че елхите са накичени със звезди и разбрах, че няма да има отърване от тази планета...
Мъдрото куче съжали, че не си остана заспало. Защото другото универсално правило на всеки мъдрец е, че рано или късно при него идва някой да му се оплаква. Мъдростта привлича страданието по някакъв начин. Особено докато вали сняг, каза си кучето и се приготви да игнорира госта си и да заспи отново. Зеленото човече обаче беше на друго мнение.
- Има едно-единствено правило в тази вселена, братче. Купонът трябва да тече с пълна сила, защото иначе щеше ли изобщо да има смисъл в нещо?! Осъзнаваш ли, о човеко, колко трудно е постижимо това състояние? Осъзнаваш, другия път....
Мъдрото куче съвсем загуби интерес към противния разговор. И се загледа в снега. Снегът продължаваше поетично да пада на големи, свръхголеми снежинки и светът приличаше на бяла бездна. Сякаш е възникнал в снега и ще свърши в снега. Снежинките се въртяха в странни спирали, а един пронизителен вятър придаваше дивашки елемент на техния зимен танц. За първи път от много време насам Мъдрото куче се сети, че наближава Коледа. Не че това имаше смисъл за някой, който обича да спи на открито и е превърнал целия град в свой собствен дом. Важно е обаче да се знае, мислеше си Мъдрото куче и падащите снежинки по особен начин му навяваха чувство за съвсем лека меланхолия по зелените поляни, които сънуваше непрестанно...
- Хаааааа, ухаааааааа – разнесе се гласът на зеленото човече, което съвсем открито беше излязло под снега и гълташе снежинките направо от въздуха. Носът му почервеняваше все повече.
- Братле – обърна се човечето към кучето. – Във вашия свят аз мога да бъда нещо като вълшебник. Не ти е работа да знаеш как точно. Но след като си видял толкова звезди и си прелетял край тях със скорости, непознати в тази част на галактиката, може би е време да се почувствам достатъчно извисен и да ти помогна. Изглеждаш ми свестен човек....Вие сте неподозирани щастливци, вие обитателите на планетата на постоянната пиячка, бате! Но аз разчетох твоя сън, видях го, надникнах в него... И сега ще те попитам само веднъж – искаш ли да ти го сбъдна? Само ми кажи – и целият свят ще стане една безкрайна поляна! Дай ми знак – и никога повече, ама никога повече няма да вали сняг! Покажи ми, че искаш - и ветровете ще бъдат единствено топли! Кимни ми – и ще останеш само ти и твоята радост! Само с едно намигване – цялата тази планета ще бъде направена като съвършено творение на твоя ум и щастие.....
За първи път Мъдрото куче загледа госта си с интерес. Опита се отново да се потопи емоционално в съня си. В зелените поляни от които никога не би поискал да излезеш. Далеч от противния сняг. Далече от подозрителните дъждовни облаци. Далече от студените ветрове. „Това ли е щастието?”, запита се Мъдрото куче. После отново огледа пейзажа. Един сиво-бял град. Сняг, който няма да спре скоро. Далечни хора. Козирки, които дават съвсем не толкова благоприятен подслон. И едно зелено човече, което подскача опиянено от падащите снежинки и скритото в тях удоволствие. Именно тогава Мъдрото куче разбра, че предлаганото му е истина. Че неговият коледен подарък го чака в ръцете на един странен пришълец. Без елхичка, без цветни светлинки, без елени и облечени в червено старци. Зеленото човече вече танцуваше под снега. Подскачаше и пееше. Пееше и носът му почервеняваше все повече. Тогава – точно тогава - Мъдрото куче разбра какво трябва да направи. Както лежеше замислено, то се изправи на крака и с два скока се озова до човечето. Зеленият гост бе твърде опиянен, за да разбере какво торнадо го връхлита. Мъдрото куче бе опитен уличен боец, вряло и кипяло в битки и философски размисли за живота. Човечето нямаше дори минимален шанс. Само с два удара с лапа то бе проснато на земята, а оттам пътят му към стомаха на Мъдрото куче бе съкратен невероятно много. Галактическият гост не беше вкусен, констатира Мъдрото куче, но въпреки всичко се насили и след малко нямаше дори остатъци. Нищичко. Само сняг и малко кал.
Защото в мига, в който скочи срещу своя неочакван гост, Мъдрото куче с удивление установи, че то е щастливо. При това не беше някакво банално и лигаво щастие, а най-възторженото и красиво щастие на света – щастието да имаш мечти. Да имаш летни мечти и желание за различен свят. Както и кротки мигове на прелестен възторг докато сънуваш, че ще осъществиш виденията си. Зеленото човече го беше лишило от тях. Само с няколко изречения и с куп неизречени възможности. Мъдрото куче бе доста по-мъдро, отколкото му личеше на пръв поглед. То не искаше много от живота. Искаше само да няма вятър и да го оставят на мира да си сънува мечтите. Нищо повече. Мъдростта понякога е да знаеш кога да си фантазираш и да не правиш нищо, за да станат фантазиите ти реалност. Толкова простичко. Важното е да знаеш, че силата е в теб – не е необходимо да я използваш. Знанието е важно, а всичко останало прилича на нелеп сън, на изкривено видение, на опиянено зелено човече, прекосило десетки галактики, попаднало в свят, който никога не би могло да разбере. Мъдрото куче се почувства леко тъжно. Снегът навяваше със същото постоянство, а вятърът бе станал дори още по-досаден. Нямаше хора, а Коледата си течеше съвсем нормално. Още един ден, в който всички вярват във възможното чудо. И палят светлинки по елхите, за да дадат знак на тъмната вселена, че все още имат надежда нещо да се промени. Мъдрото куче уважаваше тази надежда, но пък и не се чувстваше длъжно да прави нищо по въпроса. В усещането за това да имаш мечти и да не ги осъществиш, то долови някаква странна сила, почти божествена, която го опияни по неочакван начин. „Дали това е коледният дух?”, запита се кучето, но после стигна до извода, че не е. Това беше самото то. Неговата сила и неговото усещане, че е спасило света. Въпреки снеговете и облаците. Въпреки вятъра и негостоприемните градове. „Моят свят”, каза си Мъдрото куче и от тази фраза му се приспа. Отново отиде под козирката, легна на кравай и се зачуди какво ли щеше да стане, ако беше приело офертата. Беше убедено, че нямаше да му хареса. В крайна сметка мъдреците обичат мързела си, обичат да разсъждават по вселената, но не и да поемат отговорности за нея. Отговорностите да си ги носят другите. Мъдреците трябва само да съзерцават и да раждат мечти. Нищо повече. Мечтите са светлинките по елхичките, които озаряват вселената. В съвършения свят обаче мечтите нямаше да бъдат възможни и Мъдрото куче се изпълни с добри чувства към себе си и към своята постъпка. Затвори очи и напълно пренебрегна снега, който пак започна да се трупа над него. Малко преди да потъне в силен снежен покой, Мъдрото куче се замисли какъв ли свят от мечти трябва да си сътвори сега....После заспа и заради това не забеляза как светлинките по небето станаха с една повече.
