/Поглед.инфо/ Миналата седмица в София се проведе една конференция, която беше озаглавена помпозно и дори истерично - "Готови ли сме да защитим ценностите си? Светът между дипломацията и оръжията", в която участие взеха двете социологически нули на кабинета - Даниел Митов (рейтинг 3,2%) и Николай Ненчев (популярност 1,8 на сто). Това вече трябва да влезе трайно като аксиома в енигматичния свят на българската политика - колкото по-некадърен е един управленец, толкова повече дрънка за ценности.

Ценностите са обществен аналог на безкрайно поле с канабис. Колкото повече ги употребяваш в речта си, толкова повече се пристрастяваш, докато стигнеш до ситуация, в която получаваш абстиненция, ако поне веднъж на 25 минути не намериш дългокрака репортерка, на която да споделиш нещо за ценностите, които те водят в твоята уникална политическа мисия.

На същата тази конференция Ненчев се раздаде като истински бодър земеделец, пък бил и той с присадена коса - "Трябва да защитим евроатлантическите ценности!". Митов също се включи в хора на абсурда и то с констатация, която би накарала авторка на розови романчета с еротични пикантерии да се разреве от завист - "Мнозина очакваха, че интересите ще се окажат по-силни от ценностите. Това не се случи и успяхме да покажем силата точно на тези ценности“.

Тази ситуация остро повдига един въпрос, който е по-мистериозен дори и от годината на раждане на Лили Иванова. Какво, по дяволите, представляват тези епохални евроатлантически ценности? Кои точно са те? И какво в тях кара грантаджии от всички поколения радостно да потриват ръце като ги споменават, а после очите им да се озаряват от радостен хонорарен блясък?

Длъжен съм да предупредя читателите за няколко неща, преди впускането в това екстремно пътешествие. Никой никога не си е направил труда да дефинира какво животно са това "евроатлантическите ценности". Можете да изчетете 50 статии от Иво Инджев, две стихосбирки на Едвин Сугарев или сборник от статуси на Огнян Минчев (не ви го препоръчвам), но пак няма да намерите отговор на този драматичен въпрос. Мистерията става още по-голяма, когато човек се зарови в европейската преса. Както скоро написа Емил Кошлуков, там никой не говори за борба за евроатлантически ценности, никой не се изкарва рицар на светлината в тяхно име. Значи трябва да търсим обществено животно, което вирее единствено и само по нашите ширини, но по митологичен начин, подобно на Голямата стъпка в Хималаите.

И така трябва да предположим, че ценност номер 1 на евроатлантика е демокрацията. Сърцата им кървят за нея, стават и лягат в нейно име. Пак в нейно име псуват мощно и идеологическия враг, земята на злото - Русия, защото оня Кървав диктатор в Кремъл тъпчел с ботуша си руския народ. Това, разбира се, е халюцинация, но не е времето, нито мястото да говорим за това как българският евроатлантик е влюбен като тийнейджър в халюцинациите си.

Историята обаче е пълна с примери за това как демокрацията жестоко дразни атлантическата ос в тези ценности. През 2002 година, например, американците се опитаха да спретнат преврат на Уго Чавес във Венецуела, въпреки че той бе избран с демократичен вот, признат от много странични наблюдатели. Грехът на Чавес беше именно демокрацията. В нейно име той национализира петролните рафинерии, опита се да спре американското влияние и те веднага решиха, че демокрацията им пречи и пуснаха военните да премахват Чавес. Военните се провалиха, защото превратът трая само два дни, но дори и този пример показва, че демокрацията няма как да бъде вписана в тези ценности.

Какво друго? А, да - правата на човека. Мощна и много хубава ценност, която обаче, странно защо, евроатлантическите страни много често не спазват. Бунтовете на афроамериканците в Балтимор наскоро показаха, че правата на човека са подтиснати именно в държавата, която е автор на тази фраза. Там, в Балтимор, се разкри една картина, при която неолибералният капитализъм минава в своята авторитарна част. Защото проблемът на афроамериканците не е само етнически, той е социален. Огромни маси от бедни лумпени са затворени в гетата и за тях фразата "права на човека" е само един сън. И това не е пресилване на ситуацията, нито опит да се заиграваме със социалната трагедия на САЩ. Нямаше да го правим, ако те не използваха идеята за "права на човека" като външнополитическа бухалка. Ако наистина ги болеше за тях, може би този въпрос щеше да бъде повдигнат и пред съюзника им Саудитска Арабия?.

Друга ценност - върховенство на закона. Великолепна е. Само, че дали това е единствено и само евроатлантическа ценност. Това е общовалидно желание на много различни народи по този свят. У нас най-гласовитата прослойка много често говори за върховенство на закона. Посланици от ляво и дясно ни дават акъл как да направим съдебната реформа, но под всичко казано се крие едно друго желание. Под върховенство на закона те разбират единствено и само защитата на чуждите инвестиции. Нищо друго не им е интересно. Така че това е една открадната ценност, на която е направен бърз лифтинг, за да може да изглежда удобно за разпределителите на всякакви видове комисионни.

Коя друга ценност да вземем? А, да - правото на самоопределение. Оф, ама и тази веднага отпада от списъка. Защото се оказа, че Косово има право на самоопределение, а Крим няма. Когато американците решат, че едно самоопределение е добро, то минава за ценност, когато Донецката и Луганската народни републики искат да се махнат от хунтата в Киев, това е много лошо и представлява "чудовищно нарушение на международното право".

Сещам се за още една ценност, която е върховна - свобода на словото. Няма журналист, който да не се опияни от нея. После обаче реалността пак идва на мястото си и ехидно подсказва, че например от 2012 година в посолството на Еквадор в Лондон виси като истински затворник създателят на сайта "Уикилийкс" Джулиан Асандж. А той бе вестител на върховната свобода на словото - разсекрети хиляди дипломатически доклади на САЩ. И те от любов към свободата на словото искат да го пъхнат в затвора. Спецслужби на няколко държави го дебнат да направи стъпка вън от посолството, за да може веднага да го арестуват. В същия евроатлантически капан попадна иЕдуардСноудън - разсекрети невероятна информация за това как Америка подслушва своите противници и после почнаха да го преследват по целия свят, а само Русия му даде убежище. Значи и това отпада.

Тогава, пита се в задачата, какво още ни остана за изследване. И какви точно ценности искат да защитават Митов и Ненчев, че правят такава помпозна конференция?

В отговора на този въпрос може да ни помогне описанието на една сюрреалистична случка. Пак миналата седмица в Рига се събраха европейските политически елити, за да бистрят новите предизвикателства пред ЕС. Техен домакин там беше шефът на Европейската комисия Жан-Клод Юнкер. Опитайте се да намерите снимки или видео от това как ги посреща той. Купонът е гарантиран. Юнкер успя да намляска всеки от евролидерите по няколко пъти. Под еротичните му попълзновения попадна и Бойко Борисов. Камерите запечатаха как Юнкер мощно го гушва и целува, а дори и придържа темето му отзад, за да не се дърпа много дивия българин.

Очевидно гушкането е станало някаква актуална евроатлантическа ценност, за която са пропуснали да ни информират. Само да припомня, че същите любовни пориви преследваха и късните членове на Политбюро на КПСС и те така се целуваха едни други, че малко по-късно от страната, която управляваха, не остана нищо. Заради това ерата на евроатлантическите целувки в ЕС трябва да притеснява всеки човек със здрав разум, защото, когато любовта стане толкова гореща, значи нещо в политическите механизми яко се е разкихало.

Единствените двама лидери, които Юнкер не целуна, бяха Виктор Орбан и Алексис Ципрас. И двамата са от различен спектър на политическото пространство, но са известни с нещо общо - влудяващо отстояване на националните интереси и противопоставяне на разпищолилата се брюкселска бюрокрация и нейния започващ маразъм. Орбан се сдоби с обръщението "Диктаторе" и получи нещо като истински шамар от Юнкер, който после се опита да го играе добрия стар люксембургски чичко, който е прекалил с бирата. На Ципрас пък шефът на ЕК се опита да премери своята вратовръзка с идеята, че това е най-смешното, което може да предложи на смаяната публика. Очевидно нещо евроатлантическите ценности са в сериозна криза, след като подобно поведение вече се демонстрира и пред телевизионните камери.

Европа май толкова сериозно го е закъсала като единен субект и част от причините за тази авария се дължата на измислените ценности, които избирателно защитава. Нашите грантови политолози просто, както винаги, се движат пет години след събитията и още не са загрели, че нищо от бълвоча, който сега ни продават като специалитет, вече не е актуално. Политическата криза в ЕС се вижда с просто око, а това, че хора, които никога не биха помирисали Европа в друга ситуация, днес се самоизживяват и самовъзвеличават като генерали на евроатантизма у нас, е просто симптом за аномалията. ЕС е пленник на неолибералните догми, с искрица живот, която все по-тъжно почва да вехне, а на нас някакви жадни за комисионни психодесни искат да ни обясняват как трябва да защитаваме ценности, които никой не виждал на живо. Очевидно има жестока криза в жанра на лакеите.

И трябва да сте наясно, че нито един от тези, които се изживяват като бойци на фронта на ценностните, днес не би ги защитил по никакъв начин в реална ситуация. Защото театърът на слугите свършва там, където започва истината. А истината този път не е у евроатлантиците. Заради това спектаклите им са еротични. 

И пошли.