(Плач за Борован)
Новината, че червеният Борован, гордата крепост на левицата, символът на непреходността в политиката е посинял, оттекна в мен няколко дни след изборите. Като разбрах какво е станало изведнъж проумях изворът на Ботевият гняв, когато е написал величественият фейлетон „Смешен плач”. В миговете на политическа болка само острите думи, болезнената сатира и завръщането към класиката могат да бъдат утешение в шантавия свят на политиката. И така реших да тръгна по стъпките на Ботев и наново да предам глас на своя гняв и на своя плач по посиняването на Борован – моята болка на тези избори.
Плачете за Борован, столицата на левицата, мотор на левий ентусиазъм, идилията на селский социализъм, плачете, медии, за разгроменото сърце, за красивият блян, за политическата Аркадия, където бюлетините сякаш сами влизаха в урната, а животът течеше величествено и евтино все едно меланхолията по добрите времена се бе превърнала в реалност, където звездите в небето приличаха на петолъчки, а ветровете пееха революционни песни, където хората не старееха, а живееха напук на реалността, напук на всички, които ги отричаха - плачете! - тъгата ми никой не ще може да угаси, а бесовете ми укроти.
Кълнете комунистите, че държаха хляба евтин, че кооперацията работеше, че на площада имаше горд паметник, че всички мечтаеха за Борован, че дори и картинна галерия откриха. Тържествувайте сега, че Борован посиня, мислете си, че вселената е тръгнала в обратна посока като блудница, която не знае пътя къмто своя дом! Хвърляйте камънье върху червената власт, ако изобщо се сетите за Борован в тези размирни, смутни времена, когато цялата българска история вкупом корабокрушира на едни избори, които трябва да бъдат обица на ухото на цялото человечество! От Наполеона досега надали е имало такава загуба, сякаш е сърцето спряло да работи. Какво ти тук Ватерло, каква ти тук Хирошима, каква ти тук Троя - Борован е митологичната битка, чийто край не биваше да бъде тъй утомителен и сърцераздирателен.
Никой не се сети за Борован в нощта на изборите! Караха се за други градове, плюха се за плакатите, премиерът се ожали, че комунистите (тези коварни комунисти) са го унищожили като същи тахтаби, когат’ още кат малко дете са пишували в досието му „внук на монархофашист", а червений Борован, който се оказа посинял, остана в тъмнината, встрани от светкавиците, костюмираните политолози, младите кариеристчета, гейовете на свободна практика и въпросите на лудите журналистки. И никому на ум не дойде да вземе микрофона и да изплаче тъгата българска на лявото сърце и да пита в горестната нощ за Борован и за душата българска, която знае как да наказва с болка! Плачете! Или пък по-добре замълчете като фолкпевица в творческа криза, замълчете като американский президент кога трябва да сборува дали кризата ще отмине, като арабский диктатор със знаме в нецензурният канал замълчете и оставете тъгата да мине като кола по недостроена магистрала!
Плачете за Борован, че без него целий свят може да се променя и революция да избухне, и неолибералните вампири като същи демони да изгорят на новото слънце и да се покаже нова зора в небесата, ама син ли стои Борован, то промяна няма да има!
Нека сега нашата журналистика задържи сълзите си, както ще ги задържи в европейската - за да оплаче други столици, други варварства и страдания, кога робът извика на господаря си: кой си ти, що плачеш? Мъж ли си, жена ли, или хермафродит - звяр или риба? Евгений Минчев или Азис си? Що щеш тука и имаш ли какво да кажеш като министър в сутрешний блок или ще сумтиш както опозиционер в парламента? Но Борован син не ще да стои. Мигар може рибата на сухо да живее, певец без песни да стои ил бунтовник без „Калашник”. И ще бъде ден - ден първий.
