(кратък размисъл за перманентната меланхолия на страната)
Малко след инцидента в Катуница Фейсбук подивя от едно изявление на френския президент Никола Саркози. То започваше с епохалните думи: "Само Хитлер може да интегрира ромите..." Думите бяха споделяни от стотици хора, появиха се по два милиона статуси, защото Саркози изведнъж се оказа голям спец по българските въпроси и правеше на пух и прах цялата ни държава, отношението към ромите, което изобилства от толерантност и казваше, че страни като България нямат място в Европейския съюз.
Взех участие в стотици дискусии, пръстите ми посиняха от безкрайно писане на един кротък факт за това изявление - че то е абсолютно измислено, че е полет на фантазията на някой яростен мизантроп, а това се доказва от факта, че само българин, страдащ от психическото заболяване "див национализъм" може да си позволи да сипе такива обиди към собствения си народ.
Няма начин един френски президент да каже, че само Хитлер е може да интегрира ромите. Французите може да имат много проблеми като народ, да следят постоянно курса на еврото и да се чудят как да оцеляват в пазарната икономика с понижен рейтинг, но ако Саркози наистина си бе позволил да произнесе дори една сричка от подобно изречение, те щяха да нахлуят в Елисейския дворец и да осъществят на живо неговата кастрация. В света на демокрацията и правата, не е позволено и никога няма да бъде позволено някой да възхвалява интеграцията на концлагерите и расовото прочистване.
После пък се появи някакво интервю на холандския премиер Марк Рюте, което също като цунами след земетресение разлюля нестабилната общност на Фейсбук. В него холандският премиер като същински народопсихолог от Балканите анализираше в детайли българската мизерия и с черни краски обрисуваше положението тук и проядената от корупция държава. Хората толкова бяха убедени, че Рюте е казал тези думи и със самобичуваща страст ги пускаха отново и отново, че един холандец, който живее в България се принуди да напише нещо в смисъл, че Рюте в действителност е толкова самовлюбено и маниакално копеле, че почти със сигурност няма да може да намери България на картата, да не говорим, че никога не би дал толкова „дълбоки” оценки за страната. След това новата обсесия станаха някакви въображаеми думи на британския премиер Дейвид Камерън към Ангела Меркел, който като оперетен герой молеше германската канцлерка да не му дава България за пример. В това обръщение Камерън (отявлен консерватор) говореше, че българската рецепта на рязане на болници, достъп до образование изобщо е неприложима в Англия, защото това не бил отговор на кризата. Аз самият категорично споделям подобен тип светоусещане, само че в британската реалност Камерън, който тук изкарваме герой, всъщност е същият касапин като Дянков, а любимото занимание на карикатуристите от „Гардиън” е да го рисуват като розов кондом със сатър в ръка. А най-накрая като черешка на тортата се появи едно интервю с Умберто Еко, което като лавина покри многобройни виртуални стени. В него великият писател казва, че всеки, който мисли за бъдещото си в България мисли за емигриране. Аз лично много се обидих на това интервю и на неговия незнаен автор, защото всеки, който е изчел поне два реда от Еко, знае, че той е човек с неподражаемо чувство за хумор и никога, ама никога не би дал интервю в което да обижда така една чужда държава. Ако някой се опита да поговори с него за България ще чуе от Еко само позитивни неща, независимо от колективната фантазия за него в момента.
Общото между всички изброени текстове е, че идват от един и същи източник – сайтът „Бъзикилийкс”. Плашещото е, че никой не вижда в тях иронията и хумора, а всички ги възприемат като удобен повод да се отдадат на любимият колективен спорт на България – публичното самобичуване. Проблемът не е в хората, разбира се, а в стратегията на авторите. Дори и да са писани в името на иронията, смеха и самоанализа, от текстовете изплува доволно количество мътилка и комплекси, за да заглуши всеки опит за усмивка. Комплексарски е дори избраният подход. Повечето от драматичните изводи в текстовете са верни, но според анонимните автори изводите не биха тежали никак, ако не бъдаг приписани на някакъв външен авторитет. Защо погледът на един Еко за България да е по-значим от реалните преживявания на български гражданин? Защо трябва да ни пука какво мисли Саркози за нашата страна? Какво толкова щеше да стане, ако Марк Рюте наистина презираше до дъното на душата си нашата географска ширина? Нима това е краят на познатия ни свят?
Емоционалният проблем на България се оказа абсолютната инфантилност. България се нуждае от одобрение, за да съществува в мир със себе си и травмата от това, че не го получава започва да получава живот именно чрез текстове като измислените интервюта на западни лидери. Този песимизъм е апокалиптичен по своята същност, защото не представлява никаква житейска перспектива или поне елементарна стратегия за развитие напред. Описанието на апокалипсиса не е начин да събудиш хората, а само да ги накараш да вярват, че нищо по-добро не може да се случи. Така, че анонимните писатели не само не помагат за изстискването на цирея, не, те вече са част от проблема, неговата върховна визуализация, неговото материализиране със самобичуващи думи и яростни заключения.
Когато беше на посещение в България бившият израелски премиер Шимон Перес изрече една мисъл, която е останала в главата ми: „Песимистът и оптимистът умират по един и същи начин, но живеят различно”.
Именно в това е смисълът да не превръщаш мрака в своя вяра. Недоволството, което е концентрирано в текстовете в „Бъзикилийкс” щеше да е разбираемо, ако е политическо недоволство от система, власт или политици, но то е недоволство от самия живот. Вселенските зарове са отредили ние да сме тук и да сме това, което сме. Песимизмът в този си вид не е революция, а чисто примирение. Депресията е начин да приемеш статуквото като нещо непроменяемо. Черногледството пък е просто извинение да стоиш на едно място. Заради това – странно е, но факт – в България е революционно да си оптимист. Да кажеш, че въпреки всичко има смисъл да си недоволен от конкретни неща и да ги променяш, а не да си в перманентна меланхолия спрямо света.
Така че, виртуалното самобичуване е болест само по себе си. Богословското себенараняване не може да пречисти едно общество, нито пък е в състояние да прогони демоните му. Българският негативизъм е силен докато е опозиционен на властта и става болест, когато се превърне в узаконен мироглед. На всичкото отгоре той не почива на някаква реална основа, когато тръгва да отрича абсолютно всичко. Да, кабинетът е гаден. Да, властта трайно корумпира всички, които са се докоснали до нея. Да, тъпо е, че само кретаме, докато гледаме другите да летят, но това не може и няма как да бъде причина за тоталният мазохизъм на който се отдаваме всеки ден. Мазохизъм, който парализира сетивата и е в състояние да извади от себе си именно неясни, мрачни, тъпи, расистки и влудяващо несмешни измислени интервюта.
Наскоро се запознах с един млад турчин от Истанбул, който учи в България. Той е радикален и много краен комунист и Турция, която описва днес никак не е идеална държава за него. Това е държава в която полицията може да те убие за едното нищо, в която палките са направени така, че да чупят ръце с един удар, в която могат да те хвърлят в ареста и да те държат дълго време в него без основателна причина. Това обаче нито за миг не го е хвърлило в идеята, че няма смисъл от нищо и, че трябва да вдигне ръце в някаква неясна тъга от вселената. Точно обратното – няколко пъти ми каза, че човек живее истински само докато се бори за идеите в които вярва. Аз не съм в позицията да определям дали е прав или не. Но знам, че светът в който имаш желание да се бориш за идеите си, не може да е лош. И още нещо. Същият младеж ми каза, че българите никак не приличат на балканци. Според него ние сме най-европейската държава тук. „Само трябва да забогатеете малко, да си оправите държавата и никой няма да ви различи от една Германия като хора, настроения и стандарт”, ми каза той.
Аз дори се обидих от тези негови думи. Харесвам Балканите и не смятам, че трябва твърде много да приличаме на Европа в студенината и липсата на емоции. Но се оказа, че България отстрани не изглежда като черна дупка, нито като въплащение на ада от който всички искат да емигрират. Просто трябва да се отървем от черното месианство, което с размахан пръст ни обяснява колко лоша е нашата карма.
И наистина един въпрос не ми дава мира. Защо никога никой не се сети да измисли обратното интервю с Еко – как той говори хубави неща за България?
Всъщност това интервю едва ли щеше да бъде забелязано. Защото българският национализъм е перверзно обърнат. Той оценява единствено гадните мнения за страната ни.
Не е ли странно? Трябва да се отървеш завинаги от национализма, за да се научиш да цениш България.
