Имам един любим ден в годината. Толкова любим, че винаги съм се старал да го държа в своя собствена малка тайна, нещо, което да държа далече от другите хора, все едно съм милиардер, който има безусловна рецепта за богатствто, но старателно я пази от очите на конкуренцията във времената на развихрен и безвкусен капитализъм.
Този ден не е 11 юли, когато звездите твърдят, че скромната ми личност е проплакала в далечната, тиха и спокойна Стара Загора в една друга епоха, в друго подреждане на съзвездията, вероятно дори и в различна вселена. Рождените дни не са особен повод за гордост. Това е лично мнение. Те са извратен и мазохистичен начин да си напомняме, че времето тече. В това, че времето тече не би имало никакъв проблем, ако разбира се, ни беше отпуснато цялото време на света. Тогава - рождените дни щяха да са нещо като душевен карнавал в Рио, с полуголи танцьорки на латино-ритми, кичозни костюми и много пеене на висок глас.
Иначе рождените дни уви, простете ми за черната ирония, /обещавам да е за последно в този възторжен текст/ е като затворник в килия за смъртници да отброява по календара дните до екзекуцията. А екзекуцията тук е неизбежна като силиконов бюст на мис "Свят".
В този смисъл много добра жизнена стратегия за човек е окончателно да забрави рождените си дни и да се старае да живее така, все едно винаги ще навършва 19 години. Да, тялото протестира срещу такъв начин на живот, особено ако се практикува често, но работата по добрата карма е сложна технология - изисква пълно умствено отдаване и перманентна инфантилност. Иначе сме загубени.
Както и да е. Говорех ви за любимия си ден. 1 януари.
Денят след големия купон.
Сутринта след пиршеството.
Хората обикновено проспиват първи януари, което е много смислено действие.
Но денят е култов.
Няколко пъти ми се е случвало да се прибирам рано сутринта - 8-9 часа вкъщи и съм онемявал от възхищение. По улиците няма никакви хора. В някои години има сняг, в други няма, но липсата на хора е неизменна. Все едно човек броди в празна вселена.
Има един документален филм "Светът след хората". В него авторите доста интересно са се опитали да разкажат какво ще стане със Земята, градовете и всичко останало в дните след като хората вече ги няма на планетата. Усещането на 1 януари е нещо подобно. Все едно всички хора са си тръгнали, а аз съм останал като някакъв последен пазач, който броди по пустите улици.
Разбира се, чувството за самота е хубаво само, защото е лъжливо. Във въздуха се носи миризмата на барут, пиратки и всякаква друга пиротехника, с които българският народ е посрещнал поредната нова година в историята си. Ако гледаш внимателно, можеш да доловиш и други следи от купона - обърнати кофи за боклук, празни бутилки по тротоарите, както и много други. Народът се е веселил, после се е оттеглил в покоите си за кратка дрямка и възстановяване на душевните сили и равновесие. И все пак - от "Робинзон Крузо" насам идеята за самичкия човек носи някаква доза романтика. Дори и тя да е леко апокалиптична и съвсем невярна.
Първи януари е красив с идеята, която идва изненадващо, че можеш да почнеш на чисто. На този ден човек рестартира надеждата си, че животът ще става по-хубав, бъдещето ще бъде бляскаво, както и, че ще има още много нови години, които да посреща и да се забавлява. Тази енергия се носи във въздуха. Заради това обичам да се разхождам на първи януари - гледам света с очите на новороден и си мечтая за безумни неща, но не съм склонен да се отказвам от безумните си мечти. Точно тях - това е друго първоянуарско откровение - човек трябва да пази съкровено, за да има къде да се върне, когато вече не е 1 януари, а годината започва да прилича на всички останали.
Човекът, всъщнос, това е същество с безумни мечти. Същество навръх 1 януари. Ха-ха.
На един първи януари разбрах и друго. Светът никога няма да свърши. Маите могат да се преродят от дълбините на цялата история и да си приберат пророчествата обратното. Светът свършва всеки ден и започва отново всяка нощ. Това е единствената есхатология, която може да е истинска. Светът ще е досадно вечен и банално продължителен. Един ден хората вероятно ще превземат планетите, цялата проклета Слънчева галактика ще е тяхна, ще надникнат с жажда към далечните звезди и ще ги разберат. Това всичко е ефектът на рестартирания живот, на новопоявилата се надежда, просто на всеки 1 януари плувам в розов оптимизъм за бъдещето и приличам на пророк, който е видял само хубаво бъдеще на света.
В едно стихотворение на Бунин, интересно наречено "Бог", намерих най-хубавото описание на своето състояние:
И месецът зад тъмния откос
облял бе гробищата в зрак и помня:
Бог беше ясен, радостен и прост.
Бе в полъха, в душата ми бездомна
и трепкаше във всеки звезден грозд
сред синевата чиста и огромна.
Бог е в трепкането на звездите. Но душата също може да трепка, когато остане сама със себе си, очарована от звездите над нея, от вечното презареждане на вселената, от това, че съществува с удивление и възторг.
Това е първи януари за мен – един безкраен трептеж, който намеква, че светът може да бъде много хубав, животът прелестен, а до вечността можеш да се докоснеш именно в тези мигове, когато изпълваш целия свят по невъзможен начин.
