Съвсем наскоро за първи път срещнах статия от американски анализатор, в която се признава това, което целия свят видя - Владимир Путин подаде ръка на Барак Обама и го измъкна от жестокия капан Сирия, в който Обама, като герой от пиеса на абсурда, сам се натресе да влезе и вървеше към него с неотменима жестокост и неохота като като разколебания убиец от романа "Хроника на една предизвестена смърт" на Габриел Гарсия Маркес.

А анализаторът не е кой да е - става дума за Томас Фридман, автор на прослувити и доста нарцистични книги - "Лексусът и маслиновото дърво" (книга, която великият журналист Грег Паласт сравнява със земята във великата си статия "Продай Лексуса, подпали маслиновото дърво"), "Светът е плосък" и още няколко все в този дух. Само няколко думи още за самия Фридман - той е първия, у когото срещнах странния и налудничав термин "радикален центризъм". Според мен, да си радикален центрист е някакъв абсолютен нонсен, абсолютно неопределено и радикално същество, което просто не може да съществува в политиката и е митологично като еднорог, който броди в брезова горичка наесен. Но очевидно в западните общества от политическа скука какво ли не измислят.

Въпреки че е изключително объркан, когато пише за икономика, Фридман всъщност е доста свестен като международен наблюдател, защото, за разлика от бедните източноевропейски журналисти, позицията му като колумнист на "Ню Йорк Таймс" му позволява да обикаля целия свят и да наблюдава политическите процеси от първа ръка, което прави дори дразнещите му анализи интересни.

Последната статия ,на която попаднах, носи заглавието "Човекът с розовата коса" и в нея Фридман прави песимистичния, от негова гледна точка, извод, че оттук-нататък Обама ще може да продължи да управлява единствено с помощта на Владимир Путин. Фридман казва, всъщност, че изненадващите играчи в сирийската криза са се оказали двама - Путин и американския народ. Американският народ, защото със своето нежелание за нов удар, е спрял традиционния интервенционалистки екстремизъм на част от политическия елит в САЩ и Путин, който в мига, в който неизбежната трагедия щеше да се случи, изведнъж предложи спасителен изход, който разреди и разсея световното напрежение. Драмата получи развитие, което дори и най-смелия анализатор не би описал, защото щяха спешно да го затворят в лудница.

Ако искаме да разберем как се стигна дотук, трябва да се върнем малко назад във времето и да видим какво се случи, след като Путин за трети път застана на президентския пост в Русия през 2012 година. Всички световни анализатори се вглеждаха в проблемите на Русия, донякъде с основания, но изтърваха ходовете на Путин във външната политика. Беше ясно, че Русия и Сирия имат стабилни връзки, Русия има база в страната, ноу всъщност, тези отношения трябва да бъдат разглеждани с малко по-страничен поглед. След като стабилизира властта си в Русия и на практика заглуши опозиционните движения, които се разпаднаха, поради липсата на ясно лидерство, Путин се появи на международната сцена като един "интегратор". Терминът не е мой, а е на путинския анализатор Михаил Леонтиев. Трябва, разбира се , да четем с едно наум анализите на пропутинските мислители, защото те са коварни манипулатори и неусетно могат да ни подхлъзнат, но точно в това отношение Леонтиев е прав. Путин никога дори за миг не си е позволил да действа срещу утвърдените правила на международното право и не напразно, по време на кипежа на сирийския проблем, той беше основен глас за това, че ако удар има, то решението за него трябва да бъде взето от легитимните световни институции, а не по прищявката на един отделен президент.

Третият мандат на Путин е доста фиксиран във външната политика, а ми се струва, че западните журналисти и анализатори се изненадаха от неговите ходове, просто защото обичат да разсъждават за Русия с клишета и рядко виждат реалната картина, отвъд помпозните прилагателни.

В този смисъл, за изненада на всички, изведнъж руският президент се превърна в глас на разума и стана нещо като мини-чудо - на срещата на Г-20 в Санкт-Петербург Путин успя да формира по-силна коалиция от държави зад гърба си, отколкото САЩ, а това беше ситуация, която само допреди година щеше да изглежда като продукт на утопична фантастика.

Разбира се, че на Путин в случая му помогна не само неговата нова международна увереност, но и голямата грешка, която Обама допусна. Американският президент, необяснимо защо, излезе със заявлението, че чертае за Сирия една огромна червена линия, която няма да позволи да бъде премината и тази линия е употребата на химическо оръжие. По тази тема ми хареса един коментар на комика Джон Стюар - "значи, докато убива народа си без химическо оръжие, е добре, но ако използва химическо оръжие - много ще се ядосаме". Фридман е по-безпощаден в израза си за тази глупава грешка: "Много американци изглежда си мислеха, че просто чертаем червена линия в локва кръв. Кой изобщо ще забележи?"

В момента, в който червената линия бе прекрачена, Обама нямаше абсолютно никакъв друг избор освен да тръгне към война. Разбира се, нежеланието му за това си личеше от пет километра. Той се опита да опакова бъдещите си действия с фрази като "ограничен военен удар", обаче светът вече е привикнал на измамността на тази реторика. Американският президент, въпреки че има правомощия сам да вземе решение за удар, дори реши да се допита до Конгреса, само и само да бъде спрян, но точно като литературен герой толкова бързо изчерпа опциите си, че беше страшно за гледане. Просто блатото в Сирия е твърде голямо, за да може да бъде описано с поетичността на холивудско клише - бомардираме, за да дойдат добрите на власт. "Добрите" в Сирия носят автомати, имат бради и обичат да колят, когато се доберат до мирно население. Световното съмнение става все по-голямо, че именно "добрите" са тези, които пуснаха химическото оръжие, за да могат да принудат Щатите да се намесят.

И точно тогава на сцената се появи Путин с предложението си Сирия да постави химическото си оръжие под контрола на международната общност. Убеден съм, че Обама е изпуфтял облекчено в кабинета си, когато е чул това, защото последното нещо, което му се иска, е да бъде запомнен с поредната безполезна война, чийто край е отложен за твърде далечното бъдеще.

Мисля, че на всички е ясно, че Путин съвсем не действа от някакъв геополитически алтруизъм. Точно обратното. Приемането на неговото предложение в момента го превръща вече в незаобиколим играч в Близкия изток. Защото там големият проблем не е точно Сирия, а Иран, а виждаме, че САЩ от години насам нито имат ясна политика по отношение на Иран, нито знаят какво да правят с този горещ картоф, нито правят опити да говорят с него, сякаш игнорирането на проблема ще го реши от само себе си.

Някои от крайнодесните анализатори в САЩ болезнено простенаха, че мигът, в който САЩ е приел споразумението с Путин, Америка е престанала да бъде световна сила номер 1. Мисля, че това не е вярно. Световните сили не се сменят толкова бързо, нито толкова често, нито пък Русия все още има силите да бъде номер 1 в света. Просто тази дата отбеляза тържествено окончателния край на еднополюсния свят. Америка разбра, че вече не е в състояние самичка да решава всички световни проблеми, защото светът се усложни докрай. В този смисъл Путин помогна на Обама като знак, че вече на световната сцена трябват нови правила.

Дали ще ги има или не - това ще е интригата на следващите няколко години.

А дотогава се чудя дали западните анализатори най-накрая ще седнат да учат руски. Има какво да научат, ако слушат Путин в оригинал.