ИЗКАЗВАНЕ

пред пленума на НС на БСП на 16 юли 2011 г.

Имал съм възможност да публикувам позициите си за ролята на президентската институция и за начина, по който можем да спечелим вота за държавен глава, в съботната си колонка във в. „Дума”. Допускам, че аудиторията, пред която съм застанал, следи левия вестник, включително и рубриката ми, която обикновено е най-четената за съответния брой. Ето защо ще си позволя сега да засегна само някои от въпросите, имащи принципно значение.

Държа да подчертая, че влизам в състезанието, за да отстоя достойнството на няколко хиляди души, повечето от които млади хора без партийни ангажименти, обединили се във фейсбук-групата „Иво Атанасов – президент”. Това е първата по рода си група в социалната мрежа и най-многобройна от този тип. Нейната справедлива кауза е гражданите да бъдат чути още във фазата на номинациите, а не да се предрешава изборът им с налагането на кандидатури отгоре.

Благодарен съм и на онези партийни организации, които не са ме забравили. Цели шест години не бях на екрана. В последните две години като секретар на президента нямам право на публични изяви, а преди това, когато бях още в парламента, в продължение на четири години медийната политика на „Позитано” 20 не ме включваше в своите планове. При такова дълго отсъствие от телевизионните студиа всеки може да бъде забравен.

Всъщност, дори не зная точния брой на номинациите си. Не съм правил кампания, за да имам обратна връзка до каква степен съм успял. Ето защо не приемам прозвучалите тук твърдения, включително и от лидера, че в навечерието на сегашния тъй важен пленум едва ли не всеки от нас, номинираните, се е включил в трескава обработка на членовете на Националния съвет чрез внушения, наговаряния и предложения. Ако съм се обадил на някого от вас, участниците в днешното заседание, или някой го е сторил от мое име или в моя подкрепа, станете и кажете. Сигурен съм, че такъв случай няма, защото съм извън лобитата и в БСП, и в държавата. Във фазата на номинациите това е мой минус, но ако бъда избран за президент, това ще бъде голям мой плюс, тъй като няма да има на кого да се отблагодарявам.

Намирам за важно да посоча няколко мита, в които, ако допуснем да се оплетем, победата ни в края на октомври ще зависи не от нашето разумно решение днес, а от скоростта, с която ще се срива ГЕРБ. А да бъдеш функция на опонента е не само унизително, но и най-често води до неуспех.

Първият мит е за широко скроената личност, чрез която било най-сигурно, че ще сполучим. От целия порой номинирани обаче такава личност е единствено Андрей Пантев. И за други формации би било чест професорът да им бъде кандидат-президент, не само за нашата. Във всички останали случаи е по-точно да се говори за широко скроена партия. За партия, която дава възможност за реализация на лица, които не са успели другаде. И обикновено го прави, пренебрегвайки верните си кадри, изстрадали трудностите, бидейки вътре в партията.

Второ, напоследък стана модно и удобно за някои понятието „социалист” да се тълкува твърде разширително. По този начин дори онези, които са работили срещу нас, засияват като правоверни социалисти. Подобни абсурди не могат да се случат дори в партии с много по-малка история от нашата.

Трети мит: несоциалистът имал по-високи шансове да увеличи избирателите си на втория тур, отколкото ако кандитатът ни е социалист. На каква база се прави това внушение? Хайде, стига сме си премервали хипотезите, нека поне сега боравим с аргументи, които имат доказуем, а не предполагаем характер. Във всички досегашни президентски избори победител е ставал ярък партиен кандидат, както отляво, така и отдясно. И Желю Желев, и Петър Стоянов, и Георги Първанов бяха силни партийни фигури. Никога вотът не е спечелван от непартиен претендент. И това не е трудно за обяснение. Когато дадена партия излезе с някое от първите си имена, това е ясен знак, че тя търси победата, а не решаването на някакви други сметки чрез изборите. Това е демонстрация на вяра в собствените сили, а избирателят е склонен да застане зад силния, а не зад онзи, който се съмнява в собствените възможности. Ако някой може да докаже защо несоциалистът има по-големи шансове от социалиста, моля да го стори тук, пред нас.

Четвърто, по-лесно сме щели да пренасочим на втория тур, ако не стигнем до него, нашите избиратели към друг кандидат, отколкото други избиратели – към нашия кандидат. Някои другари не можели да си представят как ще накарат симпатизанти на други партии да гласуват за социалист. Не е нужно да си представят, достатъчно е да си спомнят. Нима Първанов на два пъти бе избран само с гласовете на БСП? Въобще на каква база се правят умозаключения, че нашите традиционни избиратели са в такова състояние, та за когото им свирнем, за него ще гласуват? Имало ли е такъв случай досега? Ако някой се сеща, нека стане и ни го припомни. Може някъде на местно равнище и да е имало. На национално ниво обаче се е случвало по-скоро обратното – избиратели на други партии са гласували на втория тур за нашия кандидат. И това е разбираемо – на балотажа преориентацията е към по-силния, а не към по-слабия.

Предполагам, всички тук си приличаме по това, че искаме победата. Различаваме се по разбиранията си как да я постигнем. Нека обаче си дадем сметка, че днес е особено важно не само зад коя личност ще застанем, но и какви знаци ще дадем с решението си.

- Ако подкрепим не принципността и последователността в политиката, а лъкатушенето, ще можем ли да искаме принципност и последователност от избирателя?

- Ако не чуем гласа на гражданите във фазата на номинациите, как ще искаме те да ни чуят в деня на избора?

- Ако ние се отдалечаваме от лявата си същност, ще бъдем ли прави да се сърдим на избирателите, които ще я потърсят в други формации?

- Ако ще се спрем на кандидат, който не може да мотивира левия избирател, както неведнъж се е случвало, ще можем ли после да упрекваме нашите структури, че не са мобилизирали достатъчно за кампанията, както също неведнъж се е случвало?

Аз смятам, че можем да спечелим президентските избори, отстоявайки лявата си същност. Ето защо искам кандидатът ни да бъде социалист?

Много ли искам? Прекалено ли е от една социалистическа партия да се иска да участва в изборите със социалист?

Ако някой е забравил, ще му припомня, че на фасадат на сградата, в която заседаваме, пише: „Българска социалистическа партия”.

Ето защо нека постъпим така, че нашият актив да се втурне в кампанията с цялата си душа, а не със свито сърце.

***

Това е изказването ми пред заседанието на Националния съвет на БСП на 16 юли 2011 г. Тъй като от много години не произнасям предварително написани речи, се наложи да възстановя най-важното от словото си по памет. Заседанието беше закрито, но в изказването ми нямаше нищо, което вече да не съм споделял публично, поради което си позволявам да го публикувам във фейсбук.

Преглеждайки вече като писан текст казаното от мен в залата на „Позитано” 20, сега, ден след пленума, съм още по-убеден, че няма нито едно изречение, от което да се откажа. Още повече, че на нито един от зададените от мен въпроси никой от участниците в пленума не си направи труда да отговори дори с половин дума. Навярно защото няма какво да се отговори.

Същевременно намирам за разумно засега да спра да коментирам кандидат-президентската тема в БСП.

Подчертавам още веднъж сърдечната си благодарност към всички членове на групата „Иво Атанасов – президент”! Каузата ни е справедлива и, ако останем заедно, със сигурност ще намерим друг въпрос, по който да настояваме гражданите да бъдат чути.