/Поглед.инфо/ Новините за мигрантите все повече заприличват на военни сводки от бойните полета. Началото не предвещаваше - но само за повърхностните - нищо лошо. Европа е голяма и силна, ще даде подслон на всички съгласно хуманните си ценности, въплътени в регламенти и конвенции. На гарите кметове с микрофон в ръка приветстваха прииждащите, посрещаха ги с плюшени мечета и торти. Но напливът се засилваше дотолкова, че приемащите страни започнаха да спират влакове, да затварят граници и да издигат стени по протежението им. Правителства скочиха срещу гласуваните в Брюксел квоти за разпределение на пристигащите. Те пък скочиха срещу оградите. Властите отговориха с водни оръдия и сълзотворен газ, но това имаше само временен ефект. Видяхме мигранти да се запасяват със самоделни бомби, за да си проправят пътя, а в знак на недоволство някои дори разрушиха хотела, в който бяха настанени. Заснетите отвисоко клипове вече напомнят цунамито във Фукушима, което не заобикаля, а помита всичко пред себе си.
Това не беше трудно да се предвиди. Можеше в регулациите и споразуменията да залегнат и количествени измерения, извън които ценностите и принципите вече не са онова, което си мислим, че са. Осемстотин милиона по света страдат от недохранване. Защо не ги приемем в Европа, та поне да не си лягат гладни? Или спрямо тях хуманизмът ни издиша? Едва ли. Безкрайно ясно е, че в такива мащаби няма как да стане. Но нима не е същото и с мигрантите? Има предели, отвъд които устоите на Стария континент хлътват. И не толкова социално-икономическите. По-страшен е рискът Европа да промени необратимо генната си карта и да се откъсне от християнските си корени.
Марксистката парадигма предвиждаше разцвет и сближаване на нациите. Сближаване, но първо - разцвет. Сега на сближаването му казваме интеграция. За разцвет не говорим, но се подразбира, че който влезе в територията на цъфтежа, ще се приобщи към красивия европейски букет. Само че Земята е населена от близо две хиляди народа, намиращи се на различни етапи от своето развитие. Времето на приетите у нас гръцки, чилийски и какви ли не още политемигранти, на студенти от развиващите се страни, част от които, най-вече - чрез смесените бракове, оставаха тук, показа, че интеграцията не е невъзможна. Но всичко зависи от спецификата на имигрантите от съответната страна и особено от мащабите на процеса. Компактните маси, идващи от изостанали райони, трудно се интегрират. То е като на радио, работещо на девет волта, да се постави батерия от шест волта. Или обратното. В първия случай не може да свири, а във втория - изгаря. Не сполучихме дори с ромите, които са по нашите земи от векове и за чието развитие и сближаване предишният строй хвърли огромни усилия. Към края на социализма бе отчетено, че само 40 на сто от тях са интегрирани в достатъчна степен. Тези дни и бившият румънски президент Бъсеску заяви, че страната му не е успяла да интегрира ромите, камо ли пък мюсюлманите. Да не говорим за драстични случаи като този със Саркози, който безцеремонно експулсира големи групи роми от Франция, признавайки, че не може да ги приобщи.
Проблемът става още по-сложен, когато мигрантите са толкова много и се чувстват дотам силни, че не само не приемат порядките на гостоприемника, но и дръзват да му налагат своите собствени. В немския град Покинг те настояха да се забрани на ученичките да носят къси поли и мини шорти. Това оскърбявало чувствата на младежите, изповядващи ислям, и можело да ги подтикне към насилие спрямо девойките. В Мюнхен изпратиха петиция за отмяна на традиционния бирен празник Октоберфест. Във Вупертал, а доста преди това - и в Лондон, млади ислямисти патрулират с оранжеви жилетки като "полиция на шериата". Опитват се да "превъзпитават" местните и да им налагат собствените си представи за морал. Подобни примери има много и навсякъде - от настояването да се премахне свинското от училищните столове до изискването да се забрани на девойките да плуват в часовете по физическо.
На дискусия в Берн миналата седмица канцлерът на Германия бе попитан как "ще защити Европа и нашата култура от ислямизация". А г-жа Меркел отговори, че не укорява никого за изповядването на мюсюлманската вяра. И още: "Но трябва да имаме и смелостта да кажем, че ние сме християни" (http://www.bild.de/politik/inland/angela-merkel/muessen-wir-angst-vor-de...). Добавката не звучи никак утешително. Сякаш сме се върнали две хилядолетия назад, та отново да събираме кураж да си кажем, че сме християни. Впрочем, и това беше лесно да се предвиди. И да се предотврати. А може би все още може.
Дума
