/Поглед.инфо/ В своето забележително есе „Шаячна интелигенция“, писано през 1959 г. , Цветан Стоянов изплаква болката и тревогата си от профанирането на българската култура, в която, прикривани под маската на националното и родното, масово навлизат полуинтелигенти, необразовани хора с примитивно мислене и нисък художествен вкус. Те обезценяват и обезсмислят цялата „висока“ култура преди тях, принизяват я, за да могат да си служат с нея както намерят за добре. За един изящен интелектуалец, познавач на литературата и философията, високо образован и с тънък естетически вкус като Цветан Стоянов явлението е непоносимо; то носи огромна опасност и дори застрашава жизнеспособността и целостта на нацията и държавата.
Цветан Стоянов установява това явление още в неговото начало, когато то набира опасната си скорост, но и докато в българската литература, изобразително изкуство, театър, архитектура, музика навлиза могъщо и многобройно поколение от нови ярки таланти. То обновява българската култура, влива й свежа и силна кръв, внася нови идеи, нов начин на мислене, нови изразни средства, ново отношение към живота и историята. Самият Цветан Стоянов е един от неговите най-ярки представители. Може да се каже, че този период е истинско духовно преображение на българския свят и неговата култура. Но както винаги се случва в историята, заедно с явлението протича отрицателна тенденция, която се опитва да го омаловажи, обезсили, опорочи, а още и да ерозира националната култура.
Изминаха малко повече от 60 години от написването на есето „Шаячна интелигенция“ и аз се мъча да си представя какво би казал днес Цветан Стоянов за това, което би видял и което за нас е ежедневие. Според мене състоянието на сегашната интелигенция пряко произхожда от шаячната интелигенция, продължава я и развива качествата й, които великият мислител посочи и които най-много го отвращаваха.
Но кой днес като него се възмущава, тревожи и более за безчинствата на постмодернистката интелигенция?
Трябва все пак да признаем, че шаячната интелигенция поне събираше в себе си, макар и по вулгарен начин, миризми, цветове, вкусове от миналото и настоящето. Получената смес е неприятна, отвратителна дори, защото към нея се добавяше и претенцията на нейните носители за първенствуваща роля, демонстрираше се просташка мания за величие. Противно, но все пак носещо в себе си някакъв живот, кръв, пот, страсти. Тя мразеше националната култура заедно с националната държава и самата нация. Макар че се обявяваше за тяхна истинска защитничка и изразителка. За съжаление, тя се оказа по-силна от всички и всичко, успешно узурпира мястото и ролята, които си беше избрала на екзекутор. Но и на родител на нов тип интелигенция, който да я продължи и замести.
Ето я тази интелигенция днес такава, каквато нейната родна майка мечтаеше да я види: интелигенция, която не искаше да я наричат така, понеже не е „по американски“.
Затова и днес в царството на неолиберализма и постмодернизма не се обелва и дума за интелигенция. Постмодернистите твърдят, че понятието „интелигенция“ е изгубило смисъл и настояват да се говори за интелектуалци. Интелигенцията е съсловие с общо съзнание „в себе си“ и „за себе си“, а общото съзнание вече предполага единство, цялост и целенасоченост в общественото положение на съсловието. А всичко, което се основава на подобно единство, е нежелано за неолибералното егоистично общество. Защото било присъщо на Русия и Съветския съюз.
Дори и да приемем аргументите им и се откажем от понятието интелигенция и възприемем да говорим за интелектуалци, пак ще забележим дълбоките и същностни изменения в съсловието, които го отдалечават не само по време, но и по характер и дори морал и нравственост от интелигенцията на миналото – особено тази от 60-те и 70-те години на ХХ век. Отдалечават го, колкото и парадоксално да е, не само по положителните, но най-вече по отрицателните му качества. Тези различия определят и равнището на културата в днешно време. А културата е най-важният белег за зрелостта и жизнеспособността на обществото и нацията.
Редно е тогава да опишем накратко каква е тази днешна наша интелигенция, т. е. какви са днешните интелектуалци, които са или поне би трябвало да бъдат духовните водачи на нацията и обществото; как и какви цели формулират пред обществото, са или не са критерий и коректив на властта, а и на цялото общество и държавата. Цветан Стоянов се ужасяваше от тежката миризма, излъчвана от облечената в шаяк интелигенция. Такава миризма днес никъде няма да усетим – дори и в етнографските музеи, където се пазят експонатите от миналото. Днешните интелектуалци (и то не всички, а само най-богатите!) най-много да замиришат на скъпи кремове за след бръснене, на боя за коса или брада, или на скъп тютюн и марково уиски. Но най-често на нищо не миришат, защото не са природни хора, а хуманоиди, силиконови фигури. Изобщо, химия.
Казвам това без никаква ирония.
Допреди десетина години интелектуалният свят все пак се доминираше от хора, родени, образовани и възпитани през миналия век, общували пряко и школували малко или много с интелектуалци от миналото, големи писатели, учени, художници. В същото време върху тях тегнат и последиците от упадъка, започнал в края на 70-те и продължил през 80-те години на ХХ век, засегнал всички сфери на материалния и духовния живот. И те носеха следите на този упадък, проявили се в идейна и естетическа лабилност, склонност към конформизъм, отказ от принципи заради лични изгоди и възможност за по-добро устройване на личния бит. Доста от тези интелектуалци бързо усвоиха неолибералните идеологии и започнаха да отричат всичко от миналото – дори и себе си и интелектуалните си занимания и резултатите от тях. Да не говорим за отношението им към собствените им родители и прародители, отечеството, традицията, миналото и историята.
От тези именно интелектуалци неолиберали се пръкнаха чрез клониране новите български интелектуалци, които на всичко отгоре бяха натоварени със задачата от осъществява и „нов цивилизационен избор“. Най-съобразителните от тях побързаха да си сложат силикони импланти, та да изменят поне малко лицето и вида си с надеждата, че ще им повярват, че вече са нови хора. Това бяха най-усърдните „демократи“, борци за нов свят в нов обществен ред. Техните гласове звучаха най-силно, речите им бяха най-патосни, сърцераздирателни; техният живот в миналото се оказа най-мъчителен и трагичен. Върху тези интелигенти социалното инженерство извърши първият си и най-сполучлив експеримент, при който бе възможно един човек да се окаже с два живота в миналото и в бъдещето. Пък и в настоящето.
Социалното инженерство продължи своите експерименти и от интелектуалците със силиконови импланти роди изцяло силиконови отрочета. Роди ги в университетите и училищата. Толкова бързо и успешно никога преди не се бе създавала нова социална прослойка. Веднъж създадена силиконовата интелигенция бързо започна да се размножава и увеличава със „силикончета“, направени като „по калъп“. Те са толкова еднакви и бездушни и толкова радостни и щастливи от това, че им бе заповядано да рушат, обругават, опошляват. Те само това и можеха да правят. Материалът, от който бяха изработени, не им позволява да създават, творят и живеят духовно.
Българските университети бяха и продължават да са лабораториите, където се произвежда този артикул на неолибералната и постмодернистка буржоазно-капиталистическа епоха.
Силиконовата интелигенцияне е само българско явление. Тя е явление на общественото развитие в Европа и света от края на ХХ и началото на ХХI век и доказва огромните възможности на науката и идеологията, в това число и тези с неолиберален уклон, способни да оформят личностното и общественото съзнание дори още докато човекът е зародиш. Това съзнание се оформя в утробата на майката, за да може в мига на раждането да е достатъчно завършено и да не се поддава на изменения под никакво и ничие давление в други посоки. Креативната способност на силиконовата интелигенция е силно ограничена, но пък на подражателната е даден широк простор. Тя трябва да привнася „европейските“ ценности и постижения в националната, респ. българската действителност, да ги популяризира и да доказва, че са изконно български. Но те са български, дотолкова доколкото са европейски и без никакви национални особености. Защото българска е само територията, а не културата и духът на населението, обитаващо територията.
През последните тридесет години, откакто силиконовата интелигенция се роди и бързо порасна, българската историография, както и историографиите на литературата, изкуството, музиката и културата преизобилно отричат периода след Втората световна война. За тях през това време нищо не се е случило, нищо не е постигнато, а само терор, жестокост и нищета. Но това за нея не е достатъчно. С настървение се е нахвърлила и срещу героичните проявления в национално освободителните ни борби и великите ни борци за свобода. Творчеството на Христо Ботев и Иван Вазов е подложено на остракизъм, за да се омаловажи значението им на писатели. Внушава се упорито, че са остарели и учениците не разбират езика им. Периодично се правят опити да бъдат извадени от учебните програми и имената им чисто и просто да се заличат от българската история.
Тази интелигенция е цинично безродна.
И никога досега не е била толкова подчинена на парите. За нея парите са най-важната европейска ценност. В университетите и научните институти, в училищата се говори единствено за пари. С парите се измерва и отношението на държавата към науката и културата. Интелигенцията се радикализира и излиза на улични протести, когато средствата за издръжката й са намалели и заплатите й са мизерни. Рядко ще видим или чуем човек на културата или науката да негодува срещу опошляването на езика или бедността на пенсионерите, срещу лошото здравеопазване и скъпите храни, срещу опростачването на живота. Но бъдат ли засегнати заплатите им – дори не средствата за научни разработки или създаване на нови творби, - те бързо се организират и дигат шумотевици.
Силиконовата интелигенция бе добре възнаградена в кампанията, която неолиберализмът организира през 90-те години на миналия век. Благодарение на участието й, обществото бе подведено, че пазарът е единствената му надежда за охолен живот, а и за въвеждане на някаква справедливост, по която ще се оценяват не само стопанските субекти, а и творците на изкуствата. Тя участваше в тази кампания убедено и сърцато, защото сама вече изпитваше тази справедливост със стипендиите и хонорарите, с които чужди и български фондации я възнаграждаваха. Но сега, когато хората свикнаха с този проклет пазар, все по-пестеливо й плащат. И все по-рядко се нуждаят от услугите й. Или поне подобни услуги сега извършват по-малко хора. Не стигат парите за всички. Развихри се истинска борба между тях кой повече заслужава и кому трябва да дадат, а кому да откажат. Пропука се монолитността на тази интелигенция, а и мнозина от членовете не крият разочарованието си, защото до тях вече не достигат предишните суми, командировки в САЩ, стипендии и т. н.
Тази интелигенция се познава по езика, на който говори и пише. Номинално той е български, но силно повлиян от английския синтаксис и лексика и развален от липсата на усет за думите и тяхното звучене и дори значение у повечето от й автори. Те със самочувствие го определят като „научен“ и на „високата култура“. Затова и мнозина, в това число и моя милост, не го разбират. А сам той се различава от съвсем просташкия и вулгарен улично-разговорен и от този на масовите медии. По същество единият и другият език са еднакви в пошлостта, неграмотността и безкултурието си. Интелигенцията винаги е била творец и хранител на книжовния език. Сега силиконовата интелигенция е неговият най-ожесточен и безмилостен рушител.
Голямата беда на нацията и обществото е, че дори тази немощна и произлязла от технологиите на социо-политическия инженеринг интелигенция, която наричам силиконова, няма съзнание „в себе си“. Т. е. за собственото си съществуване като съсловие, обединяващо хората на духа, науката, културата, способни да мислят, да раждат и формулират идеи, които да разпространяват сред хората, за да им покажат как ще бъде по-добре да живеят. Това те не го знаят и не се виждат в собствените очи. Те са изгубили съзнанието, че са натоварени от историята да изпълняват изключително важната роля да бъдат обединители, крепители и водачи на нацията. Оказва се, че това е твърде висока за тях мисъл, която не заслужават и до която не са способни да достигнат. А и не ги интересува какво им е отредила историята и кому да служат. Но иначе бързо се нагаждат и умеят да преценяват кой е силният в момента и от къде могат да потекат отново благата.
Силиконът не усеща, не възприема и не осъзнава. Той е материал, а не плът, не организъм и дух; мъртъв е, не диша, сърцето му е изкуствено и не бие, а само изпомпва, свива се и се разпуща. Как подобен материал да се вълнува от народните беди, как да ги анализира и намери избавление от тях? Иначе говори сносно английски, притежава дипломи за докторати, професури; участва в конференции, говори по телевизиите, публикува книги, рисува, играе и свири на сцената, поучава, коментира политически събития. И уж учено, уж с чужди думи изразено, уж авторитетно, а бездушно, немощно, глупаво и лъжовно, макар и с претенции за истина. Интелигенция на полуинтелигенти, родени от парите, лъжите, угодничеството и духовния мрак.
Тази интелигенция обаче не е вечна. И нейното време изтича! Времето й изтича, ала наследството, което оставя, трудно ще бъде преодоляно. Пораженията й са тежки. Те са навсякъде в обществото, държавата и нацията. Няма сфера на живота, която да не е пострадала от нея. Все повече обаче стават хората, които виждат истинския й лик и характер, нейното зловредно въздействие върху българския свят. Убеден съм, че вече доста хора разбират коя и каква е, разобличила са я за себе си и вътре в себе си са я заклеймили и отхвърлили. Остава и обществото заедно с нацията да го разберат и направят решителната крачка.
Да, това не е толкова просто и лесно. Необходимо е време, но и усилия, за да се заговори и каже за истината; време, за да може недоволството и разобличенията да се прелеят в организирани общи кампании, които да пометат неолибералната пасмина и възкресят, очистят и съживят интелигенцията.
За да й възвърнат предишната сила, дух, съзнание.
И да възкресят нацията, културата и отечеството.
