Референдумът за руския език позволи съвсем законно да бъде "запушена устата" на една група от обществото
Най-истинският акт на демократичното управление е предоставянето на възможността на хората да вземат пряко участие в решаването на важни за тяхното битие и бъдеще въпроси. Референдумът е именно такъв механизъм на т.нар. “пряка демокрация”.
И докато у нас в очакване на имагинерния бъдещ референдум, в понятието все още се влага идеалистичното възжделение за онзи миг, когато управляващи и политици ще позволят на хората да заявят своята позиция по един или друг въпрос (с презумпцията, че тази позиция в крайна сметка ще бъде уважена), в Латвия именно чрез проведения в средата на февруари референдум потвърдиха приписвана на Чърчил фраза, че демокрацията може да бъде и нещо много лошо…
Референдумът в прибалтийската република за въвеждането на руския като втори официален език в страната, предлага различни нива за интерпретация и анализи. През дните около гласуването бяха разгърнати исторически паралели с положението на латвийците след съветската окупация и нуждата от отстояване на някога потъпканата латвийска идентичнот. Разгърнаха се конспиративните теории (вероятно основателни) за намеса на Русия и опитите й за влияние чрез руското етническо малцинство. Очертаха се и привидно безпристрастни информационни дискурси, които без особени емоции обявиха съвсем очакваните резултати, че поставеният на разглеждане въпрос е отхвърлен с изключително мнозинство. Само че въпросът има един наистина принципен аспект, който няма нищо общо с конкретните политически игри, нито с културната идентичност, нито с опазването и развиването на етническото, културното и езиковото наследство. Въпросът е в това, че ако в едно общество няма чувствителност към ценностите, които демокрацията носи като понятие и осигурява и защитава като практика, механизмите на системата биха могли да бъдат употребени съвсем законно за недемократични цели. Въпросът по-скоро е кога настъпва моментът да се приключи с “разчистването на сметките” от миналото и да се поеме напред към бъдещето?
За онези, които не са следили развитието на езиковия/етнически въпрос в Латвия, може би ще бъде интересно да научат, че след обявяването на независимостта на страната на 21 август 1991 година (призната от Русия на 6 септември 1991-а) всички спомени от комунизма в Рига под формата на имена са заличени след масово преименуване на улици и обществени сгради, а всички паметници на социализма — премахнати. През 1992 година в страната се създава Латвийски държавен езиков център. Този официален регулатор обаче далеч няма просветителски функции. Една от неговите ключови задачи е да следи за употребата на официалния език (латвийския) на публични места и да глобява при ползване на друг (разбирайте, руски език).
В средата на 90-те години в Латвия е приет и закон за гражданството, който лишава от такова онези, който не считат себе си за латвийци. Ключов елемент за получаването на статут на гражданин е владеенето на латвийски език. През август 2006 година обаче законът търпи поправки, чрез които се въвеждат по-строги правила, които целят да направят процеса на натурализация още по-труден. Изготвят се нови параметри за изпитите по латвийски език, с което те стават по-сложни, както и се постановява, че гражданство ще бъде отказавано на хората, които се които се провалят три пъти на тестовете.
Езиковият въпрос е особено чувствителен в Латвия, тъй като според различни източници около 1/3 от малко над 2-милионното население на страната не е от лавийски произход. Значителна част от близо 450-те хиляди руснаци, белоруси и украинци, родени в Латвия, нямат граждански права именно поради наложения езиков ценз. Според последните изнесени в медиите данни, лишени от глас при проведения референдум са били 319 000 души “неграждани”. Освен че не могат да гласуват обаче негражданите нямат право да заемат обществени служби и се нуждаят от визи за влизане в страните от Европейския съюз, с изключение на Естония, Литва и Дания.
В крайна сметка, след като и управляващите партии, и президентът на страната публично се обявиха против приемането на руския за втори официален език, резултатите бяха повече от неизненадващи. По данни на латвийската ЦИК в подкрепа на руския език са гласували 273 347 души (около 25%), а против – 821 722. Допитването е валидно, защото по закон за това са нужни гласовете на над 50% от имащите право на глас (или 771 893 души).
Можем да предположим, че и инициаторите на референдума – рускоезичното движение “Роден език” – успели да съберат в подкрепа на своето искане подписи на 10% от избирателите, също не са били изненадани, въпреки че руският е майчин език на почти 44% от жителите на републиката, той остава чужд в страната. Едва ли при простата сметка, която всеки би могъл да си направи, някой изобщо си е въобразявал, че руският ще бъде приет като втори официален език. Какво беше постигнато тогава?
Отговорът е ясен – привлече се внимание. В конкретния случай едно от първите неща, което се набиват на очи, е именно проблемът с употребата на демокрацията като “куха рамка”, като набор инструменти, а не като комплекс от практики в подкрепа на развитието на ценности. Проведеният в Латвия референдум за съжаление е пример за това, че демокрацията позволява съвсем законно да бъде “запушена устата” на определена група от дадено общество с резултатите от проведеното гласуване. Твърде удобно …
Защо обаче няма реакции срещу латвийската езикова политика, въпреки че тя не е тайна за Европа и за света? Може би, защото проформа няма нарушаване на човешките права. Има ясни правила и те се налагат демократично. Има искане за референдум – провежда се референдум… Може би латвийската политика е и доста приемлива за повечето европейски правителства. Защото политиците несъмнено си правят сметката, че ако укорят официално потъпкването на правата на такава голяма езикова (етническа) група, то на следващия ден те могат да се окажат изправени пред същия въпрос в собствените си държави.
За съжаление, все още, въпреки политическите проекти и обединения на над-национално равнище, съвременното общество не винаги успява да намери начин да примири етническите различия в общата гражданска принадлежност. Езикът е част от културната идентичност на един човек. От друга страна обаче езикът е и основно средство за комуникация и функциониране на общността. И е пределно ясно, че за да работи една структура (разбирайте и държава), нейните членове трябва да намерят консенсус за общ език за комуникация, ако не искат най-малкото да се изгубят в превода. Безспорно е обаче, че езикът не бива да бъде поставян в основата на репресивни апарати, нито да бъде употребяван за преследването на политически цели. Защото правенето на политика на основата на културните различия, както изследователите по темата отбелязват, води единствено и само до създаване на условия за конфликти.