/Поглед.инфо/ БЪЛГАРСКИТЕ МУЗИКАЛНИ ФЕСТИВАЛИ – тези на художествената музика, наричана неправилно само „класическа” – имат немалка история и определено добри традиции, които могат да ги впишат в контекста на фестивалите в днешна Европа. Три от тях са най-големите и най-старите: Мартенските дни на Русе (основан през 1960 г. от неуморния Илия Темков), Варненско лято (1926 г., основан от Добри Христов и Панчо Владигеров) и Софийски седмици (1971 г.). Те са и в Международната асоциация на европейските музикални фестивали, радват се на авторитет, познати са по света.

Освен тях различни по мащаб и качество музикални форуми имат и други големи културни центрове: Плевен – Лауреатските дни „Катя Попова”, Бургас – Музикалните дни „Емил Чакъров”, Стара Загора – Фестивал на оперното и балетното изкуство, Зимните вечери на Пазарджик, Музикалните дни „Димитър Ненов”, Разград, Дните „Недялка Симеонова” в Хасково, Дните на камерната музика в Габрово, Фестивалът на камерната музика в Пловдив и др. Почти всички са общински, с подкрепата на Министерството на културата и други институции, до 1989 г. и на творческите съюзи – Съюз на българските композитори и Съюз на музикалните дейци в България.

До 10 ноември 1989

ПОЧТИ ВСЕКИ окръжен град в България имаше някакъв музикален фестивал, дори и да не разполагаше с музикална институция – оперен театър или симфоничен оркестър, които обикновено са в основата на тези прояви. Сривът, настъпил след тази историческа дата, се отрази много зле върху културния и в частност на музикалния живот в страната. Средствата за сериозната музика намаляха чувствително, намаля продукцията на институтите, забеляза се спад на качеството й, отлив на публиката, появиха се кадрови проблеми. В края на 1999 г. правителството на Иван Костов нанесе съкрушителен удар върху оперния и симфоничния живот в България. Реформата „ОФД” – оперно- филхармонично дружество или механичното обединение на музикалните театри и симфоничните оркестри се оказа пагубна за тези иначе добри и доказали своята жизнеспособност и качества музикални формации в големите градове: Пловдив, Русе, Бургас и Варна. Следващите правителства, сред тях и настоящето на ГЕРБ / обърнало гръб на културата!/, с абсурдните, без прецедент в Европа и света, „делегирани бюджети”, не коригираха тази безпрецедентна реформа и кризата се задълбочи чувствително. Защото абсурдно, нелепо е да искаш един оркестър да печели от Моцарт и Чайковски, една опера от Верди и Пучини. Тоест, почти да се самоиздържа. Тоива го няма никъде – дори и в страните с най- стара и развита музикална култура. И тази „реформа” се отрази сериозно и върху фестивалите, тъй като тези институции – оркестрите и оперите - са в основата им, а и намаляването на средствата и другите аспекти на кризата дадоха своя отпечатък върху тях. Част от тези форуми бяха засегнати чувствително и заради безразличието на общините- домакини (Бургас, Хасково, Ловеч, Добрич, Пловдив и др.), докато други продължиха пътя си, подпомогнати от местната власт (Русе, Варна, Ст. Загора, Пазарджик, Разград).

В близкото минало грижата на държавата към тези културни прояви беше наистина голяма. Тяхното присъствие в духовния и обществения живот на града бе осезаемо. Бяха нещо като културната емблема на съответната община. Като „пауново перо”. Това се чувстваше най-силно в Русе, където Мартенските дни бяха събитието на годината, с много широк обществен резонанс, с голяма подкрепа от властта и интерес от гражданството. На голямо внимание се радваха и фестивалите във Варна и Ст. Загора – вторият е единственият оперен форум и досега у нас, а Операта в Града на поетите и липите, основана през далечната 1925 г. , и сега е гордостта на старозагорци.

Последният засега национален преглед на българските симфонични оркестри, състоял се през пролетта на преломната 1989 година, показа доста завидно равнище на симфоничния живот у нас. Повечето от оркестрите се представиха на високо професионално ниво с труден, проблемен репертоар и бяха ръководени от една плеяда от големи диригенти- музиканти. За съжаление, повечето от тези диригенти вече не са между живите или напуснаха постовете си. Новото поколение, с редки изключения, се оказа, че не притежава такива качества. Реформата, кризата, промените, отварянето на границите – всичко това доведе до промени и в съставите. Хроничният недостиг на средства за култура, и особено за музика, се отрази и върху равнището на фестивалите, дори трите големи, които са редовни членове на Европейската асоциация на музикалните фестивали – Русе, София и Варна. Те вече не могат да привличат на своите сцени и концертни подиуми големи симфонични състави, оперни и балетни театри, световни имена и формации. Мартенските дни посрещаха Курт Мазур, Святослав Рихтер и Емил Гилелс, оркестрите на Санкт Петербург и Москва, на Берлин и Прага. Варна се радваше на Пикола Скала и римските виртуози, на Ирина Архипова, Катя Ричарели и Николае Херля. Сега мащабите са други. Но може би най-сериозно пострадаха в това отношение Софийските музикални седмици. През 70-те и 80-те години те посрещнаха големи европейски театри и оркестри и дори Караян и Берлинската филхармония, солисти на Миланската скала, а преди 5-6 години дадоха дати за спектакъл на... Пазарджишката самодейна оперета. Вина за това, разбира се, имаше и ръководството в лицето на композитора Димитър Тъпков, което не можеше да се справи нито с програмата, нито с проблемите. За съжаление, българската държава все още не подкрепя достатъчно тези важни културни прояви

АКО ПОГЛЕДНЕМ на Изток, не на Запад, ще се уверим, че въпреки сходната кризисна ситуация, в бившите соцстрани фестивалите се радват на по-голямо внимание. Фестивалът „Енеску” в съседна Румъния има огромен бюджет – от 2 500 000 щ. д. и се радва на световно признание. Така е и в Полша, Чехия, Украйна, Русия, Сърбия. В тези страни с големите фестивали се ангажират правителството, парламентът и президентът! А нашият най-сериозен в момента фестивал – Мартенските дни, се прави със скромните 300 000 - 350 000 лв., а по-продължителният като времетраене – Варненско лято, е едва с около 500 000 лева. Фестивалът „Енеску” е под патронажа на президента на Румъния и в организацията му участва цялото правителство.

Проблем за нашите фестивали е и подкрепата на медиите

ДОКАТО В МИНАЛОТО те се отразяваха достойно, сега се отминават, ако не с мълчание, то с някоя кратка и недостатъчно точна и компетентно написана бележка или информация. В същото врече повечето от тези масови издания / вече предимно жълти/ отделят огромно място на субкултурни продукти (Глория, Азис, Криско, Слави), клюки, сензации и прекалено много на спорта и политиката. Така културната общественост у нас трудно може да получи някаква информация, например, че на Мартенските дни гостуват светила от ранга на Сър Невил Маринър, Миша Майски, Матиас Гьорне Гидон Кремер или Юрий Башмет, че на Варненско лято са пели Катя Ричарели или Владимир Атлантов, че в Стара Загора е гостувала Ана Томова-Синтова. За съжаление, музикална България няма нито един музикален вестник или списание, като изключим изданието на Съюза на музикалните дейци сп. „Музикални хоризонти”, което е с ограничено разпространение. У нас не останаха културни издания и тези прояви просто нямат трибуна. Електронните медии почти не отразяват събитията от фестивалите, като изключим някои преки предавания или записи на БНР и Канал 1. Но те са твърде редки и недостатъчни. Втората по значение телевизия bTV засега е твърде далече не само от художествената музика, но дори и от културата. Ще дам отново пример със северната ни съседка – фестивалът „Енеску” там се предава и записва изцяло, а концертите и спектаклите са по три дневно за три седмици с филиални сцени в Клуж, Брашов, Темишоара и Яш.

Друг проблем е публиката. В миналото тя беше по-многобройна. Сега е понамаляла, но фестивалните зали у нас все пак са пълни. По- малко е публиката за редовните концерти. Причините са много и различни. В България вече се забелязва известен спад в интереса към сериозното изкуство. Смениха се поколения, младите не се приобщават към културата. Училището, семейството, медиите имат немалка вина. Прекъсна се добрата традиция за естетическото и музикалното възпитание, движението „Българска музикална младеж”, дошло у нас по френския модел през 60-те години и дало много добри резултати, лоша е естетическата и звуковата среда, създавана предимно от електронните медии – чалгата, рапа, поп-фолка, диското и т.н. Отдалечаването от истинските стойности в музиката. Една тема, която изисква сериозен обществен дебат, както и намесата и на държавата.

През последните петнайсетина години нашите големи фестивали се подкрепят не само от Министерството на културата и местните общини, но и доста активно от посолствата и културните центрове на страните от Европа в София. Най- голяма е помощта от Британския съвет, Гьоте Институт, Френския институт, Културконтакт, Австрия, а също и от дипломатическите мисии на страни като Италия, Испания, Ирландия, Холандия, Русия, Унгария и др.

Фестивалите у нас, въпреки кризата, имат бъдеще и трябва да бъдат подкрепени от държавата.

Там, където фестивалът има добро и способно ръководство, както е във Варна – Пенка Живкова, Николай Кутин, Пламена Цонева, и особено в Русе – Ива Чавдарова, средства все пак се намират и нивото е високо. През последните години особено помагат различни културни центрове и фондации от Европа със седалище в София: Гьоте институт, Британският съвет, Про Хелвеция, Италианският институт, Френският институт, както и посолствата на Япония, Франция, Австрия, Русия. Благодарение на тяхната подкрепа на големите ни фестивали вече пристигат звезди от европейска величина, различни камерни формации и състави. И тези гастроли се превръщат в истински празници на Евтерпа и радват поклонниците на голямата музика.



Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели