/Поглед.инфо/ Застигна ни нов удар срещу свободата на мненията и публичното слово
Лидерът на БСП Корнелия Нинова отправи зловещи граждански искове срещу журналистката Калина Андролова и срещу политическия анализатор доц. д-р Татяна Буруджиева. Зловещи, защото ищцата запорира банковите им сметки преди още съдът да се произнесе дали са я засегнали в медиите лично или като публично лице.
Законодателят, оказва се, позволява такава саморазправа на политическа фигура с гражданки. Те ще има да гладуват година-две напред, докато делото извърви цялата голгота в правосъдната ни система. Минира се и правото на обвинените да потърсят и да ангажират правна защита, като им спре парите. Е, това не е ли политическа репресия от народния представител спрямо конституционните и професионалните права, упражнявани от друг не по-малко важен обществен механизъм: свободата да се изказват мнения?
Добър или лош, законът ще се приложи за почуда на безпристрастната европейска демокрация и за предизборно сплашване на останалите анализатори и журналисти.
Има още няколко смущаващи ракурса в порива на Корнелия Нинова да търси възмездие за медийната критика. Създава се прецедент и подмяна в обществените роли на разделените власти: жертвите ще бъдат дългосрочно омаломощавани и лишени от средства за живот, докато дочакат справедливо правосъдие. И не само това!
Защо лидерката на БСП чака две години, преди да се оплаче, че Андролова и Буруджиева й причинили безсъние, разсеяност и липса на концентрация в Народното събрание и в партийните дела?
Защо „озлочестената от медийни публикации“ мълча две години, а сезира съда точно преди изборите, когато и тя, и истинските й опоненти имат най-голяма нужда от медиен параван?
Пред очите на избирателите през тези две години г-жа Нинова приоритетно се разправи с вътрешнопартийните си врагове. Очевидно чак сега е дошъл ред да погне и медиите. В публичния дискурс по адрес на първата дама на левицата са се появявали и още по-непристойни инсинуации, пък тя тях ги подминава благосклонно. Например, половината парламент й викаше „Госпожа Лъжа“, пък не пролича тя да го е приемала толкова навътре, наяве и насън.
Защо г-жа Нинова не оспорва квалификациите, отправени от депутати и равни по ранг управници, а се нахвърля на журналистка и политоложка, които нямат имунитет като нейния?
Дали пък, като не успя да осъди министър-председателя за прякора си „Госпожа Лъжа“, Нинова търси къде другаде да излее законотворческия си гняв?
Опасен, а не просто неудачен е изборът й на ответници в съда!
Безсънието на госпожа Нинова я е довело до тревожещо объркване. Знаем, че в болното ни не само от КОВИД общество и на журналистите, и на анализаторите са залепени „леви“ и „десни“ етикети. И в случая е скалъпено аутодафе с особено натрапчив левичарски джендаризъм. Със сигурност ще се намерят и по-обидни квалификации „отдясно“, и хейтъри под прикритието на журналисти-демократи. Тях водачката на левицата не ги закача, а си избира други мишени, подозрително все от същия спектър и пол.
Гражданският иск на Нинова към двете пишещи дами не прилича на бой като в съблекалнята на физкултурния салон. Той е разчистване и на медийната територия, откъдето хора с леви убеждения формират възгледите си и заради това е смущаващ прецедент. Ищцата явно цели да премахне чрез съда не просто разни черни станции, а неудобните пера, които биха одраскали образа й в социалистическото огледало.
Едно е лидерката да тормози вътрешнопартийните си врагове, друго е да се саморазправя и с оформянето на общественото мнение.
Точно това не е само проблем на левицата, а на цялата ни демокрация! Казусът, заведен в съда от г-жа Нинова, засяга не само ответниците Андролова и Буруджиева, ами и целия Съюз на българските журналисти.
От Волтер ли ни беше завещан принципът, че „не споделям мнението на еди-кой си, но съм готов да умра, за да бъде той свободен да си го изказва?“
Ако сега съсловните организации не реагират, после всички ще се червим, като Европа ни удари демократичен шамар. Колкото и да се бави правосъдието у нас, все някога пререканията на Нинова с Андролова и Буруджиева ще стигнат до Европейския съд по правата на човека.
А аз не искам да плащам нито за нечии безсъници, нито за политически репресии.