/Поглед.инфо/ „Комунистите са мъченици; защото не са важни средствата в борбата им за свобода, а идеята на тази борба.
„И свободата ще има своите езуити!”, казва Хайне.”

Христо Ботев – „Смешен плач”.

Изтекоха години след „Третия разстрел“ на Никола Вапцаров от Марин Георгиев. Но поетът с неотменената до днес присъда е по-жив от „приживе”.

75 години след като бе изправен пред екзекуторския взвод, бе извършен пореден, четвърти опит, да бъде умъртвен духа му в „стрелбището” на Портал „Култура” – БГ от неговия главен редактор.

Според избраната от Т. Н. методология: решиш ли да убиеш слон с плескалка срещу мухи, поглеждаш добитъка (както го нарича д-р Берон в „Рибния буквар”), с обърнат бинокъл, за да изглежда слона колкото досадно ципокрило и замахваш рязко с плескалката.

Вездесъщият (навсякъде и винаги) Тони Николов ежедневно е „портиер“ на портала. В останалите дни на „седмоднева“ участва в кръгли, четвъртити и триъгълни маси, в телевизионни и радио формати. Той е широк специалист по всичко и тесен капацитет по антикомунизъм. Приспособим като френски ключ за всякакви гайки. Универсален, като сръбски оркестър за сватби и погребения.

Иронизира Светлин Русев по повод срутения паметник на България пред НДК. Репликира професор Филип Панайотов, биографа на Йосиф Хербст – шефът на Дирекцията по печата и съпруг на Виола Каравелова. Громи колеги с досиета и „картончета“ в ДС, като Георги Данаилов, на чието погребение произнесе прощално слово.

Неотдавна Тони Николов направи пореден прочит на полицейския архив от процеса срещу ЦК на БКП през 1942 година. Заимства метафоричната находка на литератора Йордан Каменов, че разпитът на Никола Вапцаров е неговата последна и най-голяма, и най-значителна прозаична творба.

Нататък Тони е в стихията си. Гмурка се в затоплен басейн и се плацика безстрашно.

Преди него в засекретения архив са бърникали малцина. Пръв, с височайшо разрешение е прочетен от Георги Марков още през шейсетте години на миналия век, когато се е нагърбил да пише в чест на 25-годишнината от Девети септември трагедията „Комунисти”. Тогава още няма Шесто управление на ДС, а малка служба за популяризиране дейността на МВР сред творците. Тази служба му осигурява и контрактация. Николай Хайтов и драматургът Никола Русев отклоняват „поръчката“ за антифашистката тема, или за строителството на социализма, оправдавайки се с други творчески ангажименти.

До 1989 година на друг не е предоставен секретният архив. Дори на члена на ЦК Атанас Стойков, който подготвяше и издаде тритомника „Последната им дума“.

Вторият, който рови в делото, е писателят Марин Георгиев, получил достъп и контрактация за книга от министър Йордан Соколов с поръчението да напише „Третият разстрел”. Това за контрактацията, както е прието да се казва, съм го чул на женския пазар.

Марин Георгиев дава гласност на полицейските протоколи, такива, каквито са в съответния „служебен жанр”.

Днес разсекретеният архив е достъпен за всеки.

Тони Николов чете Вапцаровите показания, както дявола евангелието. Анализира ги като прозаично-драматургична творба. Последната и най-значителната. Прави разбор, разсъждава, интерпретира, тълкува. Защо пък не. За предсмъртните Вапцарови два стиха не се ли спори вече осемдесет години! Защо пък за прозата да е забранено?

Тони Николов има опит, рутина и постижения в този жанр. Казвам го без ирония. Ценя това, което той направи за издирването и публикуването на тритомника есета на Георги Марков. Поздравих го публично за приноса му да върне „Скитника“ невъзвращенец в българската книжнина като дух, наследство и страстотерпец.

Емигрантските творби на Георги Марков, на Димитър Бочев и на редица други бегълци също са „изстрадани”. Но са творени в уюта на лондонски и мюнхенски квартири.

Последната Вапцарова проза е творена в подземията на Гешевата Държавна сигурност. Тя е диалог, надлъгване с опитни съавтори/следователи. В този диалог Вапцаров е победител. Той не предава никого. Той свидетелства само срещу себе си. За другите повтаря известното на полицията. Тя сама се издава. За онова, което Гешев не знае, устните на банскалията не са отворени ни с нож, ни с жив въглен. В това ще се убеди всеки, който прочете стотината страници от разпита на поета.

Ще мине време. Ще се яви талант, който да постави на голяма сцена последната „драматургична творба“ такава, каквато е написана с кръв. Няма да бъде необходимо да се добавя и измисля. Няма в архивите на инквизицията, нито в рапортите за хилядите разстрели по света, такъв текст. В него има и причестяване от служебен свещеник и разрешение за „последна дума”, приемане на подаръци за близките и освен това – сватба. Истинска.

Преди командата „Огън!“ разрешават на Антон Попов да се венчаe в преддверието на тунела с Росица Манолова, дъщерята на министъра на железниците, пощите и телеграфите Христо Манолов в правителството на Стамболийски, възпитаничка на американския колеж. Присъстват в качеството им на свидетели четирима от осъдените. Двамата, които не са издържали мъченията – главният обвиняем Антон Иванов и Георги Минчев, не са поканени на „тържеството”.

Нека Тони Николов чете на глас с езуитска интонация полицейския архив. Но да го разнищва като белетристика е кощунство, претръпнал, безчувствен като патолог над безжизнена мъртва тъкан.

С апломба на своята ватиканска хабилитация той се представя за по-голям езуит от Франциск I, единственият папа от Ордена на Игнацио Лойола. Нека припомним предупреждението на светия отец от февруари 2017 година, че е по-добре да бъдеш атеист, отколкото - лицемерен католик.

Преди Пасхата (2017 г.) година, Франциск І посети затвор, за да измие нозете на петима закоравели престъпници.

Никой не би призовал езуитския възпитаник, преди да се заеме с въпросното досие, виртуално да изплакне разкървавените нозе на „престъпника“ Никола Йонков Вапцаров. Той претърчава да допълни онова, което липсва в основанията на обвинението и в мотивите на присъдата. Освен че Вапцаров е комунист, че е действащ антифашист, че е нарушил ЗЗД, той бил антибългарин, безотечественик, той отива да изстреля четвърти куршум за всеки случай. За да не се съживи в бъдещето и да не се повтори чудото на Възкресението. Или да не се случи сполетялото „младоженеца“ Антон Попов след сватбата му. Разказано е в спомените на Ефросина Николова, майка на осъдения на 15 г. затвор в същия процес Кирил Николов:

„ … Скрихме се под моста, който е на Лозенската река. Стоим изплашени, чухме песента „Жив е той, жив“, но мислим, че войниците пеят. След това пушките пукат, после разбрахме, че там в тунела ги застреляха шестимата… Наговорихме се утре рано да идем на гробищата и ще разберем.

… Петък е, на вратата от гробищата се събрахме пак три-четири, не помня кои бяха, освен сестрата на Антон. Влизаме в гробищата, няма никой, освен един гробар, срещнахме го с лопата на рамо, замолихме го да ни каже дали донесоха снощи шест убити. И къде ги погребаха. Той ни каза: „Вървете след мен, тъкмо сега няма никой.“ Страх го беше и забучи там лопатата и се поотдалечи. Шест гроба пресни, със забучени дъсчици, на всеки името, бяха петте наред, само гроба на Антон Иванов малко по-настрана. Приближи се гробарят и си взе лопатата и се озъртваше, да не го види някой, и ни каза, посочвайки гроба на Дончо Попов. „Като взехме да го пускаме в гроба почна с краката да тропа. Исках да вдигна капака, не ми дадоха, имаше германски офицери. Нахвърлихме земя, забучихме дъсчици вместо кръстове, то беше снощи, доста късно 10-11 ч. ги донесоха.“ Поклонихме се и ние, майките, мълчаливи, изплашени, сълзите текат, но нито дума, тръгнахме си за дома.“

Тони Николов, занимавайки се с Вапцаров, надскочи и себе си.

Някога по коминтерновска директива опитват да се скалъпят добружанска, шопска и какви ли не други нации в Сан Стефанските очертания, според разпространението на българските говори от албанските планини до Босфора.

Българската академия на науките е изследвала говорите и наречията на български език. Издала е техния географски атлас. В него са и Банат, и Молдова, и Украйна…

В София открито, легално, се събира македонски литературен кръжок. Освен столични стихоплетци, като адвоката Михаил Сматракалев, на сбирките идват и талантливи младежи, като гурбетчиите Кочо Рацин, Коле Неделковски и Никола Вапцаров.

Кочо Рацин вече е издал първата си стихосбирка в Загреб „Бели мугри“ на велешки говор. Преди да го прострелят през 1941 година, някъде там, ще напише: „Ние сме българи и името „македонец“ е удобно прикритие за борба в днешните условия на сръбски терор.“

Коле Неделковски е издал на скопски диалект стихосбирката „Мъскавици“ (Светкавици). Гурбетчийства в София. Интерниран е в Неврокоп. Връща се в столицата без разрешение. При опит да го интернират отново, се самоубива през 1941 година.

Механотехникът Никола Вапцаров, току-що е издал „Моторни песни“. На най-чистия, най-звънкия свещен български език.

Кръжочникът Антон Попов вече е публикувал във вестници и списания очерци, стихове, поемата „Слушай, фронт“. Той е син на учителя Никола Попов, от левицата на ВМРО. Обесен през 1922 година от второто ВМРО. Внук е на комитата Костадин Попов, водил чета из Каршиака, Малешевията и Огражден. Заловен от турците и окачен на бесило. Но въжето се скъсва под тежестта му, „Аллах го е помилвал“. По тогавашната османско поверие пускат го да си ходи по живо, по здраво.

Повратливият Вениамин Тошев, прекръстен на Венко Марковски от Теодор Траянов, е издал вече на скопско-велешки говор стихосбирките „Огинот“ и „Народни бигори“. Ще се похвали след време: „Дойдох от Скопие българин, в София станах македонец“.

През 1946 година в българския манастир „Прохор Пчински“ един от тези, които скалъпиха официалната македонска азбука и граматика, е Венко Марковски. Под неговия подпис е подписа на Лазар Колишевски.

Този грях академик Марковски по-късно не изкупи и с най-дългия и скучен епос „Предания заветни“, издаден и на руски, но от „София-прес“.

На „македонския“ кръжок му провървя на академици: Венко Марковски е академик и тук и там. Графоманът Михаил Сматракалев , след като го обявиха за „персона нон грата“ от българския книгопис, го приеха за „персона грата“ в Скопие.

Накрая ще кажа: „ Македонските работи“, както ги нарича Мисирков, са гореща каша. Сърбай, Тони, и знай рецептата: „Парен каша духа“.

Тези, които изкарват Вапцаров безпартиен, а не комунист, или не българин и даже антибългарин, македонстващ, все едно е да изкараш изтъкнатия културолог Тони Николов културист, с напомпани бицепси и яйцевидна мускулатура.

Вапцаров ще ни надживее. Ще пребъде во веки веков:

– Българин, като банскалиите Отец Паисий и Неофит Рилски;

– Македонец като Странджата за хъшовете;

– Протестант по майка, православен по баща;

– „Терорист“ като Левски;

– Безсмъртен като Хаджи Димитър и Караджата;

– Безбожник като Ботев в „Моята молитва”.

– Патрон на Моряшкия университет, на десетките читалища, училища, фабрики, кораби, книжарници… „Моторни песни“ са издадени в доста „чужбини“. „Вяра“ е преведена на около 40 езика.

* * *

Екзекуторите на Вапцаров, третият и четвъртият, не си приличат по натюрел и поприще. Приличат си само по едно – сръчността да присвояват, да обсебват.

Марин Г. обсеби вестник „Литературен фронт“ . Преименува го на „Литературен форум“. Присвои материалните му богатства – техника, мебели, консумативи, сервизи, картини, между които и платна на Майстора. Една сутрин той се събуди собственик на такова притежание, без да е платил и стотинка поне, както Иван Костов продаде „Кремиковци“ за един лев.

Тони Николов обсеби името на вестник „Народна култура“ – орган на някогашното Министерство на културата.

Не знам, не съм чул да е присвоил материална собственост на редакцията. Едва ли е прибрал стола с инвентарен номер „Едно“, на който последна е седяла Копринка Червенкова, а преди нея - десетина главни редактори, като основателят Александър Обретенов, архитект и изкуствовед със западноевропейско образование. Като писателя Никола Ланков, като Крум Василев – партизанин от Шуменско, като Владимир Найденов, Христо Сантов, Иван Руж. Чепатият Георги Найденов, съветски партизанин от Кримския полуостров, чийто родители-емигранти са изчезнали по времето на Сталиновите чистки. Завърнал се в родината на семейството си, работи в „Народна младеж“, „Работническо дело“, БТА, кореспондент в Америка и прочее. Дисидентите Стефан Продев и Копринка Червенкова, гладни за свобода, поканени на „безплатна“ закуска само от президента Митеран.

Тони Николов превърна седмичника в месечник (списание). Трибуната на смелото слово се извиси в амвон на конформизма (приспобяването).

Разгеле:

  1. История:

….

За мъките – не щем награди,

не ще дотегнем и с клишета

на томовете ти грамадни,

натрупани през вековете.

Но разкажи със думи прости

на тях, на бъдещите хора,

които ще поемат поста ни,

че ние храбро сме се борили.

  1. Протокол за разпит:

Именувам се Никола Йонков Вапцаров, роден на 24.11.1909 година в град Банско, казвам:

В момента на арестуването ми аз заемах длъжност при Централния комитет на българската комунистическа партия, в комитета, който ръководеше така наречената специална работа. Тази специална работа се състоеше в това, че от партийните хора трябваше да се отделят една част и то най-смелите и заедно с нелегалните да формират бойни групи. Задачата на тези бойни групи трябваше да бъде: в случай на война със Съветския съюз, те трябваше да прекъсват железопътни линии, мостове, телеграфни и телефонни линии, да изхвърлят влакове със специални клинове и скоби, да подпалват вагони-цистерни, маслени резервоари и шлепове с горива и муниции. Начело на този комитет бе поставен Васил (Цвятко Радойнов – б.а.), чието истинско име не познавам, но той бе дошъл от Съветския съюз с подводница. Аз бях вторият член в комитета и получих псевдонима Лозан. Длъжността ми беше да държа връзка с хората от провинцията, които идват по наша линия и в случай, че Васил е зает на друго място, да ги инструктирам и да ги разпитвам за организационното състояние.

Васил ме попита какво мисля за войната на съветския фронт. Казах му, че съм оптимист и че смятам успехите на германците за временни. Тогава той ми постави въпроса дали съм готов да работя в партията при сегашните тежки условия. Казах му, че съм готов…”

Из подготвената за печат книга „Брашнен чувал”



Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели