/Поглед.инфо/ (Невчесани и нефризирани мисли по повод една минала разломна дата)

Всяка разломна дата в историята има множество прочити. И всеки отделен прочит в крайна сметка зависи от идейните и жизнени позиции на личността, която го прави. Датата е разломна, защото по същество разделя (разкъсва) историческото време в България на два свята: социалистически преди и неолиберално-капиталистически – след Десети ноември. Всеки от тези два свята има своите иманентни характеристики. Има безкрайно множество определения на станалото на Десети ноември 1989 г. в България. Появиха се стотици книги за „прехода“ и хиляди статии посветени на същия „преход“. Безкраен „преход“, който най-често определят като началото на демокрацията, безкраен преход на обедняване и на обезбългаряване на България. И именно тук се крие масовата терминологична и политико-пропагандна измама. След тридесет години вече и на най-идеологически ограничените и дори на политическите слепци им е ясно че думите „свобода“ и „демокрация“ са почти кухи фрази, от които няма нищо от тяхната същност в съвременното българско общество. Има словесна манипулативно пропагандна измама.

В какво се състои тази голямата измама?

Първо. Десети ноември постави началото на т.нар. „преход“. Преход към какво? Беше ясно, че това е преход от социализъм към нещо неизвестно или прикрито, но представяно като мечтано красиво бъдеще. От телевизионните екрани, от радиото и масовите тиражни вестници в непрекъснато обръщение се използваха термините „демокрация“ и „свобода“, сваляне и сгромолясване на т.нар. „тоталитаризъм“, на „тиранията“ и „социалистически режим“ на управление, дори се появи карта на България осеяна с черепи. Но никой, или по-точно само малцина, ясно и прав текст казваха истината, че става дума за „преход“ към капитализъм, т.е. заменя се социализма с капитализъм.

В общественото пространство се внедриха нови термини, които по същество са синоними на капитализма. Става дума за термина „демокрация“ като заместващ термина „либерална демокрация“ или още по-точно „неолиберална демокрация“ като начин на функциониране на държавната власт, на държавата. Но по същество се имаше предвид капитализъм и то в най-уродливата му форма – неоколониален олигархически капитализъм. Преди 30 години широко започна да се използва и понятието „пазарна икономика“ като понятие от типа смокинов лист, прикриващо прехода от социализъм към капитализъм. Много често в последното десетилетие се натрапва и понятието „евроатлантически ценности“ като синоним на англосаксонски неолиберален глобалистки капитализъм. В името на „евроатлантически ценности“ се погребват същностни български национални интереси. Ако през 1990 г. в България бе проведен референдум с един единствен въпрос: „Какво предпочитате – социализъм или капитализъм?“ вероятно над 80% от хората биха отговорили – социализъм. Измамното значение на термина „демокрация“ добре се подразбра и от думите на Корнелия Нинова, преди последните парламентарни избори, че демокрацията (т.е. капитализмът) е отнел на хората много неща, я не че демокрацията като начин на осъществяване на държавното управление е нещо лошо. Само че Нинова не смее да използва думата капитализъм.

Твърде често някои леви политолози, философи, социолози, историци и публицисти говорят и пишат за станалото след Десети ноември 1989 година като за реставрация на капитализма или пък за контрареволюция с цел замяна на социализъм с капитализъм. Знае се от тълковните и терминологичните речници, че реставрацията е възстановяване в първоначалния вид, т.е. ако говорим за реставрация на капитализма, то би трябвало той да е възстановен в първоначалния му вид, би трябвало все нещо да е останало от стария капитализъм и повреденото да се пооправи. Но това е невъзможно след като е бил изцяло ликвидиран и се създава отново при нови исторически, политически и социално-икономически условия и в нов крайно уродлив глобалистко-неоколониален вид. Най-точното определение на станалото си е преход от социализъм към капитализъм, както го определя проф. М. Янков.

Тук става дума не за реставрация, а за нещо друго. Самото ръководство на БСП (Младенов, Луканов и компания) в края на 1989 и началото на 1990 гадина налагат социално-икономически и политически промени в БКП и в цялата държава, като залагат основите на нов тип капитализъм. Да си припомним само Конституцията на Република България. В нея, вместо равнопоставеност на различните видове собственост в страната, на преден план се извежда приоритет на частната собственост, тя е обявена за „неприкосновена“ (чл. 17, ал.3). Държавната, кооперативната, общинската и личната собственост са „прикосновени“, а частната е недосегаема? На основата на конституцията и приоритета на международните признати закони пред българските закони започна ускорено и безпределно разграбването на социалистическата държавна и общинска собственост. Каква ти реставрация? Проведена бе тотална разграбвация на общественото богатство и неговото присвояване от частни лица и „обръчи“ от наши и чужди фирми. Частната собственост преди прехода бе окол 3-4% от собствеността в България. Сега чрез разграждане на социализма и изграждане на неолиберално бандитско олигархическо общество частната собственост вече надхвърля 92%, т.е. вече имам свръх изграден капитализъм с непознат в Европа дял на частната собственост. А частната собственост е базата на всеки и всякакъв вид капитализъм. Това ли е демокрацията – разграбване на общественото богатство от малка група лица? Това пазарна икономика ли е? Не, това си е жив бандитско-мутренски грабеж. Грабеж чрез който бе отново създаден капитализма в България.

Но Десети ноември не е и начало на контрареволюция. Той е външно наложена промяна на обществения стой, не следствие нито на революция, нито на контрареволюция.

Второ. Тотално обругаване на целия социалистически период. Отричане или просто премълчаване на постигнатото за 45 години от две поколения българи. За тези години България се превърна от аграрна в индустриална държава, развита държава, класирана на 27 място в света. А преди социалистическия период бе на предпоследно място в Европа, изпреварвайки само Албания. По жизнено равнище на населението сред европейските социалистически страни тя се нареди на трето място, след ГДР и Чехословакия, изпреварвайки СССР, Полша, Унгария, Румъния и др.

Страната бе електрифицирана, в редица индустриални и земеделски производства зае престижни места в световните класации. Това се отнася дори за производствата в машиностроенето (трето място в света по производство на електро- и мотокари) и износ на машиностроителна продукция (електрокари, ковашко-пресови машини, стругове и т.н.), развита тежка химическа и парфюмерийно-козметична и фармацевтична промишленост, производство на синтетични и изкуствени влакна, силно развита трикотажна промишленост на съвременно европейско равнище и т.н. стопански отрасли и производства. На глава от населението България бе сред водещите страни в света по производство на тютюн и тютюневи изделия, вино, домати, кайсии, череши, пшеница и т.н., както и на преработена земеделска продукция, т.е. силно развита консервна промишленост.

В България бе формирана обществена система предназначена (чрез производство и търговия) за удовлетворяване на нарастващите потребности на обществото. Икономиката се развиваше на планова основа, единни цени и ценообразуване, без спекула и всякакви други далавери. В българската обществена система специално място бе отделено на грижите за здравето на хората. Във всеки по-голям завод, институт, учреждение, да не говорим за училище и университет, имаше изградени лекарски и зъболекарски кабинети, достъпна ежедневна и ежечасна медицина, напълно безплатна медицинска помощ. Хората си плащаха само лекарства за домашно лечение. Всички по-големи стопански и културни единици: фабрики, заводи, висши и средни училища, културни институти и учреждения имаха собствени столове за хранене на работниците и служителите при ниски цени и с качествени продукти. Някои от по-големите заводи и фабрики имаха свои помощни земеделски стопанства, в които произвеждаха екологично чиста земеделска продукция за столовете в предприятията. Имаше и разгърната мрежа от почивни станции за работници, ученици, студенти и т.н. В страната бе реално реализирано правото на труд и доходи на всеки, който желае да работи. В България нямаше просяци и ровещи боклука по кофите за да се препитават. Могат да се посочат още множество други социални придобивки на хората през социалистическия период.

Социалистическата система в европейските страни, включително и в България не бе съвършена. Апропо, няма през никой исторически период съвършена политическа система, държавна власт и управление. Тя си имаше своите слабости, някои от които силно дразнеха хората. Такава бе дисхармонията между равнището на доходите и предлаганите на пазара стоки. Сред населението имаше 8 млрд. лева (извън банките и спестовна каса) срещу които пазара не можеше да предложи нови качествени стоки за бита на хората. И това се използваше като специално пропагандно внушение, като капитализма се представяше само чрез бляскавата витрина на пазара на големите западноевропейски и североамерикански градове. Да, в социалистическа България не можеше да ругаеш и да псуваш правителството, министрите, ръководителите и директорите на заводи. Но имаше работа и доходи, имаше грижа за обикновените хора, престиж за хората на труда. При социализма България преодоля нищетата, но у много хора остана усещането, че не живеят достатъчно добре, така като живеят западняците, тези които имат развита индустрия от столетия, а България само от две-три десетилетия. В България нямаше 300 политически партии, колкото има сега, но огромната част от хората живееше като цяло по-добре.

Чрез средствата за масово осведомяване и дезинформация тези дни се появи изявлението на един банкянски политик, бивш член на БКП, потомствен комунист-ренегат (баща му също член на БКП, строил социалистическото общество), който изръси тъпотата: „Комунизмът е оставил такава пропаст, че 30 години по-късно трудно догонваме“. Той малко нещо, като обикновено селско момче, се е пообъркал. Истината е, че вече 30 години се разграбва построеното през социализма (комунизъм в България не е имало никога) и че страната, в ръководството на която повече от десетилетие е и той не „догонва“, а спринтира в обратна посока, към дъното на социално-икономическото развитие в света и демографската катастрофа водеща до изчезване на българите и България.

Трето. Много голяма измама е, че благодарение на прехода и „цивилизационния избор“ на цитирания банкянски политик, България е демократична страна, че в България има демокрация, а не „както при комунизма“. Да, формално и юридически България е демократична страна. Така пише в Конституцията, в която са заложени редица от най-важните демократични принципи на упражняване на властта. Да, имаме по същество имитативна демокрация, имитация на демокрация. Но реално Конституцията може да си пише всичко демократично, но управлението в страната е антидемократично. Демокрацията предполага управление на народа, чрез народа и в интерес на народа. И поне допитване да народа по най-значимите въпроси. Е, не като в Швейцария, където и за различни дребни теми и въпросчета провеждат самоцелни референдуми. Но поне като при Норвегия, в която се проведоха два референдума за влизане в ЕС, но и двата пъти норвежкия народ рече „не“. И в Дания ги питаха хората за ЕС, но датчаните склониха на „да“. Във Франция и Нидерландия питаха хората за проекта ва Европейска конституция, но и двата народа рекоха „не“. Във Великобритания питаха хората дали да излязат от ЕС и хората рекоха „да“.

В България никой от политиците не пита народа за най-същностните въпроси на България. Да споменем някои от тях: 1/. Да има ли приватизация на общонародната собственост?; 2/. България да влезе ли в Европейския съюз?; 3/. България да влезе ли в НАТО?; 4/. В България да има ли американски военни бази?; 5/. България да премине ли от социализъм към капитализъм като обществена система?; 6/. В България да се изграждат ли проектираните крупни инфраструктурни проекти като „Бургас-Александруполис“, „Южен поток“, „Балкански поток“ и т.н..

Политиците, като група от добре платени соросоиди и западноевропейски и североамерикански васали, решава вместо народа кардинални въпроси за бъдещето на България. Е, това демокрация ли е? Имаше един национален референдум за АЕЦ „Белене“, иницииран от БСП, успешно проведен и още по-успешно унищожен и унижена волята на хората. И това свършиха ГЕРБ и подръчните му политически партии.

Демокрацията винаги се свързва с избора на основните властови длъжности в страната, с избора на Президент, Народно събрание, кметове, общински съветници, главен прокурор и т.н.. За да има демокрация трябва да има изборност и сменяемост на ръководните дейци, а и конкуренция за тези длъжности. Преди Десети ноември мнозина се възмущаваха от това, че все едни и същи са ръководителите на страната – Тодор Живков и по-голямата част от Политбюро, че изборът е формален. „Избухналата“ след Десети ноември в България демокрация дали съществено промени нещата? Имаме ли свободно волеизлияние на избирателите? Всички знаят че няма. След последните избира за местни органи на властта (2019 г.) един български политолог използва като оценка фразата: „Пазарът победи демокрацията“ (С. Делийски).

Оказа, че в България, а и в редица други европейски страни, в които пазарната икономика (пардон, капитализмът) властва, демокрацията има цена и се продава на различни равнища, на различна цена. Тя се търгува чрез купуването на отделен гласоподавател, отделна секционна избирателна комисия до Централната избирателна комисия, от Информационно обслужване до печатницата на бюлетини в Костинброд. Купува се чрез телевизии, радиостанции, вестници, купува се от задкулисни „обръчи“ от фирми, лобита и едри бизнесмени. Купуват се дори цели кметове и общински съвети. Няма никаква пречка да „пристане кмет от една партия (или от „инициативен комитет“ като смокинов лист на някаква партия) към друга партия, особено към ГЕРБ.

А каква е свободата на словото? Формално в България няма официална цензура и всеки може да пише и говори всичко и по всяко време. Да, но основните канали за въздействие върху обществото на ефирните и масово гледаните телевизиите имат своя вътрешна цензура, прикрита под фразата „редакционна политика“. И този журналист или редактор, който не следва стриктно „редакционна политика“ си заминава от редакцията безпардонно. Не по-малко зловеща е автоцензурата на журналистите, особено на т.нар. „водещи журналисти“, получаващи огромни за българските условия и стандарти „водещи заплати“ и доминиращи на телевизионните екрани, пред микрофоните на радиостанциите и колоните на ежедневниците. И не случайно България е на крайно незавидно място в света по свобода на словото. А има и самоцензура на отделни автори, които се приспособяват към т.нар. „редакционна политика“ на средствата за масова информация. И при социализма имаше автоцензура на журналисти и публицисти, но най-вече по политически теми. Сега има автоцензура по почти всички теми, дори по спортните (справка: Спортал.бг).

Четвърто. Голяма измама е че има свобода. Добре известно е, че свободата във всякакво общество е само идеал, към който се стремят хората. Желаната свобода я няма в нито едно общество. Щом има общество, не може да има пълна свобода. В условията на неолиберализма свободата се сведе до свободата на движение, на придвижване на хора, капитали, стоки, т.е. само на това, което е свързано с бизнеса (работна ръка, капитал, продукция, суровини) и с интересите предимно на световните мощни транснационални компании. При социализма имаше ограничения на пътуванията предимно в западните страни главно по две причини: политически и липса на достатъчно западна валута, чрез която се финансират тези пътувания. Сега има безкрайни възможности за смяна на местоживеенето, страната или дори региона, водени не от абстрактната свобода, от свободата за придвижване, а от целта към по-високи доходи, към по-високи печалби. Свобода било да си смениш националността, без да си сменяш родителите, свободата да бъдеш асимилиран или по Меркел „мултикултуриран“.

Нагонът към печалбата и потребителството измести действителната свобода. Човекът стана роб на печалбарството и притежанието на модни вещи. Заради печалбата и по-високия доход дори най-високо платените лица от бившите социалистически страни „свободно“ се преместват в Западна Европа и САЩ, т.е. в Меката на пазарната икономика (пардон, капитализъм). Свободата на придвижване, на избор на местоживеене и месторабота бе умело съчетана с принудата. Това стана чрез огромното унищожаване на индустрията в бившите социалистически страни, включително в България и оставане без работа и без доходи милиони хора. Вследствие на тази целева евроатлантическа политика недостигът на работна ръка, специалисти и различни експерти в страните от Западна Европа бе запълнена чрез огромното изтичане на мозъци от Източна Европа. От Русия изтекоха към 11 млн. души, от Полша, по различни данни – 5-6 млн., и дори от малка България „само“ 2.5 млн. души. Ето тази целево инициирана „свобода“ води до обезбългаряването на България. И то не само чрез липса на работни места, а и чрез изкуствено създадената от Иван Костов и успешно продължена от Бойко Борисов система на нарочно поддържане на ниско равнище на доходите в страната. Изкуствено поддържането в интерес на българския и чуждестранния бизнес ниско равнище на доходите доведе страната до огромната липса на лекари, медицински сестри, програмисти, компютърни и инженерни специалисти, висококвалифицирани работници. И най-вече до масовата психоза сред родителите да изпращат децата си да учат и да останат да живеят в западноевропейските страни.

А за останалите в страната има ли действителна свобода? Има, само в сферата на ругатните и псувните към властта на национално, областно и общинско равнище. И какво от такава свобода? На никой не му става по-добре. Само печалбарския бизнес и част от т.нар. „политически елит“ имат по-добър живот. Формално има равнопоставеност и свобода да си избереш работно място. Всеки безработен, който кандидатства за работа и сключва трудов договор, формално е свободен да приеме условията на работодателя или да не ги приеме. Но ако не приеме ниската заплата, неговите деца остават гладни, боси и голи. Такава е горчивата истина. При капитализма, включително и в съвременния капитализъм в България хората на труда нямат истинска икономическа свобода. Те са работна ръка, която има един единствен избор – да получава мизерно трудово възнаграждение или да напусне България. Те са, както се пее в един химн, „роби на труда“.

А свободен ли е работникът или служителят, човекът на наемния труд свободно да решава на избори за кого да гласува? В огромното мнозинство от случаите работодателят пряко му посочва за кого да гласува, понеже фирмата ще загуби поръчките и работниците ще останат без работа или пък началникът в службата му подсказва, че трябва да гласува за „правилната страна“ в изборната конкуренция, за да не бъде уволнен. Ама ако си на конкурс за експерт, специалист или някакъв ръководител на ниско административно равнище не можеш да го спечелиш, ако не си член на управляващата партия ГЕРБ или ако не подпишеш заявление за прием в ГЕРБ. Ето това е политическа, социална и икономическа свобода! Всеки има избор да е свободен, независим или пък да е гладен.

Пето. Оказа се, че евроинтеграцията е много голяма измама, че това е процес на засилване на силните и големите икономически държави от Западна Европа, предимно икономически мощните Германия и Франция. И не случайно техните лидери видимо и невидимо командват ЕС. И дори кохезията с нейните фондове се оказа кьорфишек, т.е. тя не постигна целите за някакво ако не изравняване, то поне приближаване на новите източноевропейски страни към икономическото и социалното равнище на старите западноевропейски страни членки на ЕС. Дават ни пари за развитие, ние даваме вноски в ЕС и картината се замъглява. Излишен спор е кой дава повече. Много ясно е, че бившите социалистически страни са донори на западноевропейските не пряко чрез финансите, а чрез изпомпване от тях на човешките ресурси. Един младеж, завършващ средно образование и потеглящ към Западна Европа струва (според някои икономисти) на България с грижите от раждането му през детските заведения, здравеопазване, обучение и т.н. около 70 000 евро. При около 2 млн. изселници от България в чужбина със средно образование и дори да приемем по-ниска сума от 50 хил. евро то общата сумата става гигантска – около 100 млрд. евро. Това е нашият дан към Европа, без ежегодните вноски. Да не говорим за приноса на тези наши емигранти за развитието на чуждестранните икономики.

Но евроинтеграцията има не само икономически и трудово-ресурсни измерения. Тя има и значими политико-административни и идейно-културни измерения. Преди три десетилетия се оплаквахме от огромната бюрократична машина. От време на време държавната власт вземаше решения за намаляване на бюрокрацията и съкращаване на работните места в различните служби. Но след няколко години бюрокрацията отново нарастваше. И така се налагаше ново решение и т.н.. Водеше се една безплодна борба да намаляване на административно-бюрократичната тежест в управлението на всички йерархични равнища. Но сега, под влияние на огромната брюкселска администрация бюрократизмът в България достигна до космически висини и права на чиновниците, дори да отнемат децата от родителите. Някои чиновници вече са в ролята на нови еничари. Администрацията в България за тридесет години се увеличи над три пъти. Само на централно равнище освен министерствата има около 110 агенции, комисии и т.н. с огромен личен състава и огромен бюджет, а някои от тях и с огромни заплати на ръководителите. И този огромен апарат не работи самостоятелно, а е под непрекъснатата бомбардировка на брюкселската администрация с всякакви резолюции, директиви, предписания и т.н. и , разбира се, санкции за държавата при тяхното неизпълнение.

И нещо изключително важно. Евроинтеграцията доведе до принизяване на традиционните български национални ценности като семейство, деца, колективизъм и съпричастност към проблемите на ближния, на съседа, на колегата, уважение към труда и майсторството в труда и т.н. Налагат ни се „евроатлантически ценности“ като джендъризъм, хомосексуализъм, трансексуалност, лесбийство, съжителство без граждански или църковен брак и т.н., т.е. „ценности“, които рушат българското сред българите. Насаждат се изкуствено идеологически ценности като „русофобия“, „американофилия“, „антикомунизъм“, „западнячество“ (евроатлантизъм), толериране на неофашизма и т.н..

Старият социализъм имаше своите съществени недъзи като по-ниската производителност на труда, забавяне внедряването на нови технологии, качеството на стоките за бита, принизяване на личното предприемачество, еднопартийна система, ограничение на свободата да критикуваш и да псуваш властта и т.н. Но в него имаше социална осигуреност и социална стабилност, което го правеше справедлив, хуманен, добър и разумно устроен обществен строй. Ето това е което предизвиква носталгията към социализма у по-старите поколения. За по-младите – под 40 годишна възраст това е непознато. То е забранено в учебниците, в масовите телевизионни предавания, в повечето вестници и списания, дори е забранено и в Уикипедия. Додесетоноемврийският социализъм като модел бе роден в пламъците на войната срещу младата съветска република и продължен във военните условия и международното напрежение по време на Втората световна война и след нея (т.нар. „студена война“). Този социализъм доведе до рязка промяна на обществата не само в Източна Европа. Под натиска на т.нар. „болшевизъм“, в Западна Европа бе разработен и приложен социален модел на капитализма – социална пазарна икономика. Този модел позволи индустриализацията на източноевропейските общества, огромно развитие на образованието и науката. Но вместо да бъде обновен на основата на политиката на НЕП, той под натиска на неолибералните глобалисти и ренегатите от средите на социалистическите и комунистическите партии на Източна Европа бе унищожен.

Внедреният не само у нас нов неолиберален глобалистки модел на капитализъм освен редица икономически предимства има и огромни недостатъци. Това е, след робовладелското общество, най-несправедливият обществен строй, с огромното неравенство между хората, което в България достигна до 8.2, огромно социално разслоение и огромен дял на хората живеещи под равнището на бедност. Дори в най-богатият град на България (София) ежедневно може да се видят хората търсещи препитание в кофите за боклук, хората, които просят по улиците или крадат на дребно за да живеят, хората които са ограбени и с разграбено домашно имущество.

Тридесет години след началото на прехода от социализъм към див неолиберален капитализъм трябват нови политически решения. Дори в рамките на Европейския съюз, дори в рамките на неолибералния глобалистки капитализъм, има примери на страни, които много по-бързо се развиват от България. Главната причина да изоставаме решително от страни като Чехия, Унгария, Словакия в икономическо и социално-демографско отношение е свързването на голяма част от лидерите на България с мутренско-олигархическото задкулисие и липсата на национално достойнство и мъжество от политици както тези от СДС, НДСВ, ДПС, ГЕРБ и за съжаление и на някои бивши ръководни дейци на БСП като социалните либерали (със социалистическа маска) Първанов, Калфин, Р. Петков, Р. Овчаров и др.

Рано или късно историята ще въздаде справедлива оценка на социалистическото минало на България с успешното решаване на социалните образователните, културните и здравните дейности в интерес на хората, а не на печалбата като при неолибералния капитализъм. Подобна реалистична оценка историята рано или късно ще даде и на сегашния уж неолиберален капитализъм, а по същество мутроолигархически див капитализъм.


Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели