/Поглед.инфо/ През май 2013 г. имах удоволствието да изнеса лекция по тази тема на шестия „Подривен фестивал" в Загреб. Чак сега успях да я изложа в писмен вид и да доразвия някои съществени аспекти.[1]
Резюме
Европа преживява криза, различаваща се по същество от „нормалните" капиталистически рецесии, при които печалбите обикновено се възстановяват чрез намаляване на работните заплати. Новото продължително плъзгане към асиметрична депресия и парична дезинтеграция поставя радикалите пред ужасна дилема: Трябва ли да използваме възможността, породена от тази случваща се веднъж на сто години криза на капитализма, за да лансираме кампания за премахването на Европейския съюз, имайки предвид с какъв ентусиазъм е прегърнал неолибералните политики и идеи? Или приемайки, че левицата не е готова за радикална промяна, вместо това трябва да лансираме кампания за стабилизация на европейския капитализъм? Тази статия изтъква, че макар последното твърдение да звучи неприятно за радикалния мислител, е исторически дълг на левицата при тези обстоятелства да стабилизира капитализма, да спаси европейския капитализъм от него самия и от нелепите последствия от неизбежната криза на еврозоната. Базирайки се на собствения си опит и на личното си интелектуално развитие, авторът обяснява защо Маркс трябва да остане в центъра на нашия анализ на капитализма, като същевременно изтъква защо е необходимо да бъдем „неправолинейни" в марксизма си. Освен това, статията посочва защо марксисткият анализ както на европейския капитализъм, така и на настоящото състояние на левицата, ни принуждава да работим за широка коалиция, дори и с десните, целта на която трябва да бъде разрешаването на кризата в еврозоната и стабилизацията на Европейския съюз. Накратко казано, статията защитава идеята, че в контекста на разгръщащото се бедствие в Европа, радикалите трябва да работят за свеждането до минимум на човешките страдания и за укрепването на европейските обществени институции, за да могат по този начин да спечелят необходимото време и пространство за разработването на автентична хуманистична алтернатива.
1. Увод. Една радикална изповед.
През 2008 г. капитализмът претърпя своя втори световен срив с верижна реакция, която запрати Европа в низходяща спирала, заплашваща европейците с вихрушка от постоянна депресия, цинизъм, разпад и мизантропия.
През последните три години имах възможност да изразя мнението си за този труден за Европа момент пред крайно разнородна публика. Хиляди протестиращи срещу остеритета на площад Синтагма в Атина, персонал на Федералния резерв в Ню Йорк, зелени евродепутати в Европарламента, анализатори на Блумбърг в Лондон и Ню Йорк, студенти от бедните квартали на Атина и Ню Йорк, Камарата на общините в Лондон, активисти на Сириза в Солун, собственици на хедж фондове в Манхатан и Лондон - списъкът е дълъг като отстъплението на нашите европейски лидери от хуманизма. Причината за тези изяви продължава да съществува. Въпреки разнородната публика, съобщението ми е винаги едно и също: настоящата европейска криза не е само заплаха за работниците, за лишените, за банкерите, за социалните класи или дори за народите.Не, сегашното поведение на Европа е заплаха за цивилизацията, каквато я познаваме.
Ако моята прогноза е вярна, и не сме изправени просто пред поредния цикличен спад, който бързо ще отмине в момента, когато нормата на печалба се вдигне в резултат от неизбежното понижаване на заплатите, то пред радикалите възниква следният въпрос: трябва ли да приветстваме тази криза на европейския капитализъм като възможност да го заменим с по-добра система?Или трябва да сме толкова притеснени, че да започнем кампания за стабилизация на европейския капитализъм? Моят отговорът през тези три години беше ясен, но същността му бе погрешно изтълкувана от посочения по-горе списък с различни аудитории, на които се опитах да повлияя. Много по-вероятно е кризата в Европа да отприщи опасни регресивни сили, способни да предизвикат кървава баня, смачквайки надеждите на всички прогресивни движения за поколения напред, отколкото да роди по-добра алтернатива на капитализма.
Заради тази гледна точка съм обвиняван от добронамерени радикални гласове, че съм „пораженец": меншевик от последния час, опитващ се да спаси незащитимата европейска социално-икономическа система. Система, представляваща всичко онова, което един радикал би трябвало да осъжда и срещу което да се бори: един антидемократичен Европейски съюз, необратимо неолиберален, крайно безразсъден, транснационален, който практически няма шанс да се превърне в истински хуманистичен съюз, където европейските държави да могат да дишат, да живеят и да се развиват. Тази критика, признавам, боли. И боли, защото съдържа повече от частица истина.
Действително споделям мнението, че този Европейски съюз е в основата си антидемократичен, безразсъден картел, който вкарва европейските народи в коловоза на мизантропията, конфликта и постоянната рецесия. Съгласен съм и с критиката, че се боря за цели, базиращи се върху допускането, че левицата беше, и продължава да бъде, категорично победена. Така че, да, в този смисъл се чувствам принуден да призная, че ми се иска да водя друг род борба; че много повече бих искал да прокарвам радикална програма, чийто смисъл да бъде подмяната на европейския капитализъм с друга, по-рационална система - а не просто да водя кампания за стабилизация на европейския капитализъм, който противоречи на моята представа за добро общество.
На това място може би е уместно да направя една втора изповед: да призная, че... признанията често преследват личен интерес. Всъщност, признанията винаги са на ръба на това, което е казал Джон фон Нойман за Робърт Опенхаймер, след като чул, че неговият бивш директор в Проекта Манхатън е станал борец против ядрената заплаха, признавайки, че е допринесъл за касапницата в Хирошима и Нагасаки. Изгарящите думи на фон Нойман са:
„Той си признава за греха, за да претендира за славата."
За щастие, аз не съм Опенхаймер и, следователно, лесно ще избегна признанието на различни грехове, за да се саморекламирам. Правя го по-скоро, за да дръпна завесата и да обясня гледната си точка за обхванатия от кризата, дълбоко неразумен и отблъскващ европейски капитализъм, и защо, въпреки многобройните му злини, сривът му трябва да се избегне на всяка цена. Чрез тази изповед целя да убедя радикалите, че мисията ни е противоречива: да спрем свободното падане на европейския капитализъм, за да спечелим времето, необходимо ни да формулираме своята алтернатива.
2. Защо марксист?
Когато избрах темата на докторската си дисертация през 1982 г., нарочно се фокусирах върху чисто математически проблем, където идеите на Маркс бяха без значение.Когато по-късно се впуснах в академичната кариера като преподавател в традиционните факултети по икономика, неписаният договор между мен и отделите, които ми предлагаха катедра, беше, че ще преподавам икономическа теория, която не оставя място за Маркс.В края на 80-те години Икономическият университет в Сидни ме назначи, за да изключи един ляв кандидат (макар тогава да не го знаех).
След като се върнах в Гърция през 2000 г., посветих усилията си на бъдещия премиер Георгиос Папандреу, надявайки се да попреча да се върне на власт възраждащата се десница, която искаше да прокара в Гърция ксенофобия - както в страната, настройвайки хората срещу работниците имигранти, така и във външната политика. Както днес знае целият свят, партията на Папандреу не само не успя да се справи с ксенофобията, но и в крайна сметка вкара най-злостните неолиберални макроикономически политики, наложени заради т.нар. „спасителни програми" на Еврозоната, като по този начин, без да иска, причини връщането на нацистите по улиците на Атина. Въпреки че подадох оставка като съветник на Папандреу в началото на 2006 г. и се превърнах в най-непоколебимия критик на правителството му по време на неговото погрешно управление след гръцката криза от 2009 г., в публичните ми изказвания по дебата за Гърция и Европа няма и следа от марксизъм (какъвто липсва и в Modest Proposal for Resolving the Euro Crisis - „Скромно предложение за решение на европейската криза„ - чийто съавтор и поддръжник съм).
Като се има предвид дългата ми академична кариера и политическите дебати относно Европа, може би е объркващо за вас да видите как се появявам от пословичния килер, определяйки се като марксист. Подобни изявления не са типични за мен. Предпочитам да избягвам хетерогенни дефиниции (тоест, да бъда определян според вижданията за света и методите на другиго). Марксист, хегелианец, кейнсианец, последовател на Хюм... естествено склонен съм да казвам, че не съм нищо такова. Посветих много време, за да се превърна в пчеличката, описана от Френсис Бейкън - едно създание, което събира нектара от милиони цветя и го превръща в стомаха си в нещо ново, нещо свое, нещо, което дължи много на всяко едно цвете, но не е определено от нито едно от тях. Уви, това би било невярно и не е подходящо за начало на една... изповед.
Истината е, че Карл Маркс влияе върху вижданията ми за света, в който живеем, от детството ми чак до днес. Това не е нещо, за което говоря доброволно в „изисканото общество", защото самото споменаване на името, започващо с „М", предизвиква глухота в аудиторията. Но и никога не съм го отричал. След години, прекарани сред публика, с която не споделяме обща идеология, в мен се прокрадна нуждата да говоря откровено за отпечатъка на Маркс върху мисленето ми. Да обясня защо, твърдо оставяйки марксист, смятам, че е важно да му противореча в определени ситуации. С други думи, да бъда ексцентричен в своя марксизъм.
След като цялата ми академична кариера в голяма степен пренебрегва Маркс, и след като моите настоящи препоръки за политики е невъзможно да се опишат като марксистки, защо декларирам марксизма си сега? Отговорът е прост: Дори моята не-марксистка икономика се ръководи от мислене, повлияно от Маркс.
Винаги съм считал, че един радикален социален учен може да оспори господстващата икономическа теория по два различни начина. Един от начините е чрез иманентна критика. Да приеме общоприетите аксиоми, а след това да изложи вътрешните им противоречия. Да каже: „Аз не оспорвам зададените от вас условия, но тук вашите собствени изводи не произтичат логично от тях." Действително, чрез този метод Маркс подкопава британската политикономия. Той приема всяка аксиома на Адам Смит и Дейвид Рикардо, за да докаже, че изхождайки от техните предположения, капитализмът е противоречива система. Вторият път, който радикалният учен може да избере, разбира се, е да изгради алтернативни теории на възприетата от Системата, като се надява те да бъдат взети под внимание (което правят икономистите-марксисти през XX век).
Виждането ми относно тази дилема винаги е било, че хората, притежаващи истинската власт, никога не се смущават от теории, изградени върху предположения, различни от техните. Единственото, което може да дестабилизира и действително да подложи на изпитание господстващите неокласически икономисти, е демонстрацията на вътрешните несъответствия на техните собствени модели. Поради тази причина още от самото начало аз избрах да се заровя дълбоко в неокласическата теория и да не хабя почти никакви усилия, опитвайки се да разработвам алтернативни на капитализма, марксистки модели. Мотивацията ми, както можете да видите, беше доста... марксистка.[2]
Когато трябва да коментирам света, в който живеем, не използвам властващата идеология за обяснение на функционирането му. Нямам друг избор, освен да се обърна към марксистката традиция, оформяща мисленето ми откакто баща ми, металург, ми подчерта още когато бях дете как влияят технологичното развитие и откритията върху историческия процес. Как, например, преминаването от бронзовата към желязната епоха е ускорило историята; как откриването на стоманата е ускорило десет пъти историческото време; и как информационните технологии на силициева основа предизвикват бързи социално-икономически и исторически скокове.
Постоянният триумф на човешкия разум над технологичните средства и природата, редовно подчертаващ изостаналостта на нашите решения и социални отношения, е незаменима интуиция, която дължа на Маркс. Неговият материалистичен поглед към историята бе подсилен по най-неочакван и интересен начин. Всеки, който е гледал епизода „Едно премигване на окото" от сериала Стар Трек, ще разпознае прекрасното присъствие на историческия материализъм в действие - един удивителен разказ за процеса, чрез който развитието на средствата за производство предизвиква технологичния напредък, постоянно подкопаващ суеверията и създаващ неочаквани скокове в историята, вдъхвайки живот на нови етапи в човешката цивилизация.
Първата ми среща с трудовете на Маркс бе в ранните ми години, тъй като израснах в странни времена, когато Гърция излизаше от кошмара на неофашистката диктатурата от 1967-74 г. Порази ме ненадминатият, хипнотизиращ талант на Маркс да описва драматичната човешка история и човешкото проклятие, като същевременно оставяше място за спасение и автентична духовност. Прочитайки фрази като
„Съвременното буржоазно общество със своите буржоазни отношения на производство и размяна, с буржоазните отношения на собственост, което като с магия е създало такива огромни средства за производство и размяна, прилича на оня магьосник, който не може вече да се справи с извиканите чрез неговите заклинания подземни сили." (Манифест на комунистическата партия, 1848 г.)
се чувствах, сякаш присъствах на среща между д-р Фауст и д-р Франкенщайн, от една страна, и Адам Смит и Дейвид Рикардо, от друга. Маркс пише разказ, населен с работници, капиталисти, чиновници и учени, които са драматичните герои в историята.Те се борят да впрегнат разума и науката в посока към освобождението на човечеството, но обратно на намеренията им, отприщват дяволски сили, които обладават и погубват собствената им свобода и човечност.
Тази диалектическа гледна точка, при която всичко съдържа своята противоположност, и страстния поглед, с който Маркс забелязва потенциала за промяна на най-постоянната и непроменлива социална структура, ми помогнаха да разбера най-големите противоречия на капиталистическата ера. Те изясняват парадокса на епохата, създателка на най-забележителното богатство и същевременно на най-крещящата бедност. Днес, наблюдавайки европейската криза, кризата в САЩ и дългосрочната стагнация на японския капитализъм, повечето коментатори не успяват да различат диалектическия процес под носа им. Те виждат планината от дългове и банковите загуби, но пренебрегват обратната страна на медала, антитезата: планината бездействащи спестявания, които са „замразени" от страх и затова не успяват да се преобразуват в продуктивни инвестиции. Марксисткото внимание към двойствените противоположности би могло да отвори очите им.
Основната причина, поради която общоприетата гледна точка не успява да се справи със съвременната реалност, е, че никога не е разбирала диалектическото напрежение във „взаимосвързаното създаване" на дългове и излишъци, на растеж и безработица, на богатство и бедност, на духовност и поквара, дори на добро и зло, на нови възможности за удоволствие и нови форми на робство, на свобода и поробване. Драматичните трудове на Маркс ни предупреждават, че тези двойнствени противоречия са причината за повратностите на историята.
От първите си стъпки в икономическото мислене, та до ден-днешен, съм убеден, че Маркс е направил откритие, което трябва да стои в центъра на всеки полезен анализ на капитализма. Това откритие е, естествено, двойнственото противоречие, дълбоко залегнало в човешкия труд. Трудът е носител на две напълно различни характеристики: първо, трудът е дейност, създаваща стойност, която никога не би могла да се изчисли предварително (и поради това остоковяването му е невъзможно), и второ, трудът като количество (например, брой отработени часове), се продава и купува на определена цена. Ето какво отличава труда от другите производствени суровини, като например електроенергията: неговата двойнствена, противоречива природа. Това вътрешно противоречие бива пренебрегвано от политикономията преди Маркс, а днес доминиращата икономическа теория твърдо отказва да го признае.
Както на електроенергията, така и на труда може да се гледа като на стока. И наистина, както работодателите, така и работниците се борят да превърнат труда в стока. Работодателите използват цялата си изобретателност, както и тази на раболепните си слуги от отделите за управление на човешките ресурси, за да определят количествено, да измерят и да уеднаквят труда. Междувременно, бъдещите служители правят и невъзможното, за да превърнат своята работна сила в стока, пишейки и пренаписвайки автобиографиите си, с цел да се представят като доставчици на количествено измерим труд. И в това е иронията! Ако работниците и предприемачите някога успеят да превърнат изцяло труда в стока, капитализмът ще загине. Без това прозрение е невъзможно да бъде разбрана тенденцията на капитализма да създава кризи, а достигането до това прозрение е възможно само чрез известно познаване на идеите на Маркс.
3. Научната фантастика се превръща в документален филм
В класическия филм от 1953 г. „Нашествието на похитителите на тела", извънземната сила не ни атакува отвън, за разлика от филма „Война на световете" на Хърбърт Уелс.Вместо това, хората биват превземани отвътре, докато не остане нищо от човешкия им дух и емоции.Телата им са черупки, които преди са съдържали свободна воля, но които сега трудът чрез монотонните движения на ежедневния „живот" превръща в подобия на човеци, „освободени" от капризите на човешката същност. Този процес е равностоен на трасформацията, необходима за превръщането на човешкият труд в производствена суровина, каквато са семената, електроенергията и дори роботите. Казано на модерен език, нещо подобно би се получило, ако човешкият труд бъде напълно сведен до човешки капитал и по този начин бъде пригоден към моделите на тривиалните икономисти.
Помислете: всяка не-марксистка икономическа теория, разглеждаща човешките и нечовешките продуктивни фактори като взаимозаменяеми и равностойни, напълно дехуманизира човешкия труд. Но ако някога това бъде постигнато, ще настъпи краят на капитализма като система, способна да създава и разпределя стойност. Като за начало, едно общество от дехуманизирани роботи ще прилича на механичен часовник, пълен с винтчета и пружинки, изпълняващи определени функции и заедно произвеждащи едно „благо" - измерването на времето. Но ако това общество съдържа само роботи, измерването на времето няма да бъде „благо". То със сигурност ще бъде „продукт", но защо „благо"? Без реални хора, способни да оценят функцията на часовника, не може да има нищо подобно на „добро" или „лошо". „Общество" от роботи, подобно на механичен часовник или някаква интегрална схема, би било изпълнено с функциониращи и извършващи действия части, но нищо не би могло да бъде описано като добро или лошо, нито като стойност.
Ако капиталът някога успее да определи количествено, и следователно изцяло превърне труда в стока, както постоянно се опитва да направи, в същото време би изтръгнал от труда онази неопределена, непокорна човешката свобода, която позволява създаването на стойност. Блестящото прозрение на Маркс за същността на капиталистическите кризи, се състои точно в това: колкото по-успешно капитализмът превръща труда в стока, толкова по-малка е стойността на всяка единица продукция, създадена от него, толкова повече пада нормата на печалбата и, в крайна сметка, толкова повече се приближава следващата ужасна рецесия на капиталистическата икономика. Единствено Маркс приема човешката свобода като икономическа категория, което му позволява да направи свой специфичен грандиозен и проницателен анализ на склонността на капитализма да изпада в рецесия и дори в депресия, произлизащи от „растежа".
Когато Маркс пише за труда като жив, придаващ форма огън; за преходността на нещата; за тяхната временност; той прави най-големия принос, правен някога от икономист, за нашето разбиране на острото противоречие, заровено в ДНК-то на капитализма. Когато описва капитала като „...сила, която ни поставя в зависимост... [той] развива космополитна, всеобща, премахваща всякаква граница и всякаква връзка енергия, за да заеме тяхното място като единствената политика, всеобщност, граница и връзка"[3], Маркс подчертава факта, че трудът може да бъде закупен в своята стокова форма с ликвиден капитал (т.е. с пари), но че това винаги се съпровожда от враждебно отношение към купувача-капиталист. Но Маркс не прави просто психологическо, философско и политическо твърдение. По-скоро ни предоставя един забележителен анализ на причините защо в момента, в който труда (като невъзможна за измерване дейност) изгуби тази враждебност, той става стерилен и неспособен да произвежда стойност.
В нашата епоха, когато неолибералите са впримчили мнозинството в своите теоретични пипала, непрекъснато преповтаряйки идеологията за повишаване на производителността на труда в опит да се засили конкурентоспособността, с оглед създаване на „растеж" и т.н., анализът на Маркс предлага силна противоотрова. Капиталът никога не ще успее да спечели битката за превръщането на труда в една безкрайно еластична, механизирана суровина, без да се самоунищожи. Това нито неолибералите, нито кейнсианците са способни да осъзнаят някога. „Ако машините унищожеха цялата класа на наемните работници" - пише Маркс - „какви ужасни времена биха настъпили за капитала, който без наемен труд престава да бъде капитал!"[4] Колкото повече капиталът се приближава към своята „крайна победа" над труда, толкова повече обществото ни заприличва на един друг фантастичен филм. Филм, загатнат още от - да! - Карл Маркс: Матрицата.
Уникалното в Матрицата е, че в него бунтът на човешките продукти не е просто случай на убийство на създателя. За разлика от Нещото при Франкенщайн, което атакува хората несъзнателно, водено от обзелата го екзистенциална тревога, или от машините в поредицата Терминатор, които просто искат да унищожат човечеството, за да наложат своята бъдеща власт над планетата, в Матрицата изгряващата империя на машините държи да запази човешкия живот за своите собствени цели, да ни остави живи като свой основен ресурс. Хомо сапиенс, въпреки че е изобретил човешкото робство и въпреки несравнимия си опит в причиняването на неописуеми мъчения на своите ближни, дори не е способен да си представи презряната роля, която машините му отреждат в Матрицата: закрепени към обездвижващи уреди, за да се пести енергия, машините насила ни хранят със смес от отвратителни вещества, предизвикващи максималното отделяне на топлина.
Въпреки това, машините скоро откриват, че хората не издържат дълго, ако духът им е пречупен и са напълно лишени от свобода. Нашата странна нужда от свобода заплашва ефективността на техните електроцентрали, задвижвани от човеци. Ето защо машините ни подчиняват чрез това, което Маркс нарича „фалшиво съзнание". Те не само наливат хранителни вещества в телата ни, но и илюзии в нашите умове, за каквито духът ни жадува. По гениален начин прикрепват към черепите ни електроди, чрез които изпращат директно в мозъците ни един виртуален, но напълно реалистичен живот, който сме способни да управляваме като човеци. Докато телата ни продължават да бъдат брутално включени към техните генератори на енергия и електричеството, създадено от топлината на телата ни, да ги захранва, компютърната програма на машините, наречена Матрицата, изпълва умовете ни с един измислен, илюзорен, и въпреки това напълно „реален" и „нормален" живот. По този начин телата ни, несъзнаващи реалността, могат да живеят десетилетия наред, бидейки от огромна полза за машините като генерират достатъчно енергия за захранването на новия им свят. Човешкото забвение се оказва решаващ фактор за производството в икономиката на Матрицата.
„Машините придобиха командната сила над човешкия труд и неговите тродукти"[5] е начинът, по който Маркс описва „възхода на машините" като кръстоска между древногръцка и Шекспирова трагедия, разиграваща се на фона на индустриалната революция, при която малцина са собственици на машините, а мнозинството ги захранва чрез труда си. Маркс подчертава, че във вселената на капитала вече сме получовеци. Матрицата не е фантастика. Тя отдавна е част от живота ни! Става дума за документален филм за нашата епоха или, за да бъдем по-точни, за опитите на нашата епоха да премахне от човешкия труд всички онези характеристики, които му пречат да се превърне в изцяло гъвкав, перфектно измерваем и безкрайно делим. Що се отнася до Маркс, ролята му бе да ни предостави „червеното хапче"[6], да ни даде шанс да погледнем в лицето, без обезболяващите илюзии на буржоазната идеология, грозната действителност на една система, създаваща кризи и мизерия като своя цел - обмислено и със сигурност неслучайно.
Погледнете всяко ръководство за управление, всяка статия в някой вестник по икономическо образование, всеки документ на Европейския съюз за стажовете, училищата и университетите, програмите за повишаване на производителността и конкурентоспособността и т.н. Веднага ще разпознаете, че вече живеем в нашата версия на Матрицата. Неуморимите усилия на капитала да оцени количествено и да узурпира труда са заразили всички тези документи, пропагандиращи едно общество, в което хората се стремят да се превърнат в роботи. Идеология, чиято главна цел е да превърне човешкия труд в разновидност на топлинната енергия, позволяваща на машините по-голяма свобода на действие, за да функционират и да произвеждат други машини, които трагично са лишени от всякаква способност да създават... стойност.
В този смисъл нашата версия на Матрицата може да бъде само временна, защото колкото повече се приближава към съвършената си филмова версия, толкова по-голяма е вероятността да настъпи огромна криза, да се срутят икономическите стойности, да се развилнее една Голяма рецесия и да се преобърне възхода на машините, когато инвестициите в тях се окажат отрицателни. От тази марксистка гледна точка, връщайки се отново към филма, групата освободили се хора в недрата на обществото на машините (която води човешкия бунт срещу машините) символизира съпротивата на хората срещу превръщането им в човешки капитал, присъщата им ненамаляваща връждебност към количественото им оценяване, която остава в сърцата и умовете дори на тези, които посвещават цялата си енергия на опити да се превърнат в стока в интерес на техните работодатели. Възхитителната ирония във всичко това е, че враждебността, която капиталът се опитва да изкорени от труда, е всъщност причината, която позволява на труда да създава стойност и на капитала да се натрупва.
4. Какво Маркс е направил за нас?
Пол Самюелсън веднъж нарече с пренебрежение Маркс „недорасъл рикардианец". Почти всички школи на мисълта, включително някои прогресивни икономисти, обичат да се преструват, че въпреки силната фигура на Маркс, много малко, и дори нищо от приноса му, е валидно и днес. Бих искал да се разгранича от тях.
Освен че улавя основния проблем на капиталистическата динамика (виж предишната точка), Маркс ми даде имунизация срещу отровната пропаганда на неолибералните врагове на истинската свобода и разум. Например, лесно е да се повярва на идеята, че богатството се създава от частници и след това бива присвоено от полу-нелегитимната държава чрез данъчно облагане, ако човек не се е запознал преди това със стряскащо точната аргументация на Маркс, доказваща точно обратното: богатството се създава колективно, след което бива присвоено от частника чрез обществените производствени отношения и правата на собственост, които разчитат за тяхното възпроизвеждане почти изцяло на фалшивото съзнание. Същото важи за понятието „автономия", което резонира толкова добре в нашия „постмодерен" свят. Тя също е колективно създадена чрез диалектиката на взаимно признаване, след което се превръща в частна собственост. Ако на Маркс се гледаше сериозно (нека го кажем - от страна на марксистите, както и от страна на отричащите го), щеше да се избегне голяма част от глупостите, събрани през годините в историята на културните изследвания.
Филип Мировски наскоро доста красноречиво подчерта[7] успеха на неолибералите в убеждаването на голям брой хора, че пазарите са не само полезно средство, но и неотменима самоцел. Че колективните действия и обществените институции никога не са в състояние да „го направят както трябва", докато неограничаваните операции на децентрализирания частен интерес действат според един вид божествено провидение, гарантирайки не само правилните резултати, но и правилните желания, характер и дори морал.Най-добрият пример за неолибералното невежество е, разбира се, дебатът по въпроса как да се справим с климатичните промени.Неолибералите се втурнаха да твърдят, че ако изобщо трябва да се направи нещо, то трябва да бъде под формата на създаване на квази-пазар за „антиблага" (например, пазара за търговия с емисии), тъй като само пазарите „знаят" какви са подходящите цени за благата и за антиблагата.За да разберем защо едно такова решение за квази-пазар е обречено на неуспех и, още по-важното, откъде идва мотивацията за такива „решения", е добре да се запознаем с логиката на натрупването на капитала, изложена от Маркс и адаптирана от полския икономист Михал Калеки към един свят, управляван от мрежови олигополи.
През ХХ век двете политически движения, които търсят своите корени в разсъжденията на Маркс, са комунистическите и социалдемократическите партии. И двете, освен другите си грешки (и дори престъпления), не успяват, в техен ущърб, да последват примера на Маркс по отношение на един ключов аспект: вместо да издигнат свободата и разума като свои знамена и водещи лозунги, те избират равенството и правосъдието, завещавайки идеята за свобода на неолибералите. Маркс е категоричен: Проблемът с капитализма не е, че не е справедлив, а че е нерационален, поради което често осъжда цели поколения на лишения и безработица и превръща дори капиталистите в тревожни роботи, които също са поробени от машините, чиито собственици уж са, живеейки в постоянен страх, че ако не превърнат изцяло своите събратя в стоки, така че да могат по-ефективно да натрупват капитали, те ще престанат да бъдат... капиталисти.
Така че, ако капитализмът изглежда несправедлив, това е така, защото той поробва всички - работници и капиталисти - в стила на Матрицата; пропилява човешки и природни ресурси; ражда нещастие, липса на свобода и кризи чрез същата „производствена линия", създаваща забележителни машинарии и несметни богатства. След като не успяха да отправят критика към капитализма от гледна точка на свободата и разума, които за Маркс са от съществено значение, социалдемокрацията и левицата по принцип позволиха на неолибералите да узурпират знамето на свободата и да постигнат грандиозен триумф в идеологическата битка.[8]
Може би най-значимото измерение на неолибералния триумф е вече прочутият „дефицит на демокрация".Реки от крокодилски сълзи се изляха над упадъка на нашите велики демокрации през последните три десетилетия на финансиализация и глобализация.Маркс би се смял дълго и от сърце над изглеждащите изненадани или разстроени от „дефицита на демокрация".Каква беше голяма цел на либерализма от XIX век?Целта му беше, както Маркс не се умори да изтъква, да отдели икономическата от политическата сфера и да подчини политиката на икономиката, оставяйки икономическата сфера в ръцете на капитала. Днес виждаме грандиозния успех на либерализма в постигането на тази своя отколешна цел. Погледнете Южна Африка днес, повече от две десетилетия след като Нелсън Мандела бе освободен и най-сетне политическата сфера обгърна цялото население.Бедата на АНК бе, че за да може да доминира политическата сфера, тя трябваше да се откаже от властта над икономическата.И ако мислите, че не е така, можем да поговорим за десетките миньори, застреляни от платените от работодателите въоръжени охранители след като се осмелиха да поискат увеличение на заплатите.
5. Защо ексцентричен? Две непростими грешки на Маркс.
След като обясних защо дължа до голяма степен на Карл Маркс разбиранията си за нашето общество, сега искам да обясня защо съм му ужасно ядосан. С други думи, ще изясня защо избрах да бъда ексцентричен, непоследователен марксист.Маркс прави две зрелищни грешки - една от тях е негов пропуск, а другата е съзнателна. Тези грешни са важни днес, тъй като пречат на левицата да се бори ефективно срещу организираната мизантропия, особено в Европа.
Първата грешка на Маркс - онази, която считам за негов пропуск, е че не е достатъчно диалектически, не е достатъчно рефлексивен. Той не се замисля достатъчно и запазва благоразумно мълчание относно въздействието на собствената му теория върху света. Неговата теория е безспорно изключително мощна и Маркс усеща нейната сила. Защо той не се притеснява дали последователите му - хора, разбиращи тези мощни идеи по-добре от средния работник, - могат да използват силата, дадена им от идеите на Маркс, за да злоупотребяват с другарите си, за да изградят своя собствена власт, за да спечелят влиятелни позиции, за да се възползват от впечатлителни студенти и прочие?
Нека дам пример. Знаем, че успехът на Руската революция принуди капитализма стратегически временно да се отдръпне и да допусне пенсионни системи и национално здравеопазване, като дори принуди богатите да плащат за обучението на масите бедни ученици в специално създадените либерални колежи и университети. В същото време обаче видяхме как бясната враждебност към Съветския съюз, пример за която е поредицата от военни инвазии, възбуди параноя сред социалистите и създаде атмосфера на страх, която се оказа особено благоприятна за фигури като Йосиф Сталин и Пол Пот. Маркс така и не забелязва вероятното развитие на подобен диалектически процес. Той просто не се е замислял върху възможността, че създаването на една работническа държава би могло да принуди капитализмът да стане по-цивилизован и че работническата държава би могла да се зарази от вируса на тоталитаризма поради неспиращото нарастване на враждебността на целия (капиталистически) останал свят.
Втората грешка на Маркс, която считам за съзнателна, е още по-лоша. Става дума за идеята му, че истината за капитализма може да бъде открита в математиката на неговите модели (тъй наречените „схеми за възпроизводство"). Това е най-лошата услуга, която можеше да направи на собствената си теоретична система. Човекът, който ни снабди с човешката свобода като основно икономическо понятие; ученият, който издигна радикалната неопределеност на полагащото й се място в политикономията; е същият човек, който в крайна сметка се заигра с опростени алгебрични модели, в които единиците труд са, естествено, напълно количествено определени, надявайки се да изведе от тези уравнения някои допълнителни прозрения за капитализма. След смъртта му, марксистките икономисти пропиляха дълги кариери, отдадени на подобен тип схоластичен метод, стигайки до това, което Ницше описва като „парчета от блокирал механизъм". Напълно потопени в безсмислени дебати по „проблема на трансформацията" и какво да се направи за него, те в крайна сметка се превърнаха в почти изчезнал вид, докато неолибералният валяк смачкваше всяко несъгласие по пътя си.
Как е могъл Маркс да бъде така заблуден? Защо не признава, че никоя истина за капитализма не би могла да изскочи от един математически модел, независимо колко блестящ е неговият създател? Не разполага ли с интелектуални инструменти, за да осъзнае, че капиталистическата динамика произлиза от количествено неопределимия човешкия труд; т.е. от една променлива, която никога не може да бъде добре дефинирана математически? Разбира се, че разполага с тези инструменти, след като точно той ги е изковал! Не, причината за неговата грешка е малко по-тъмна: точно като тривиалните икономисти, които той така блестящо критикува (и които продължават да доминират икономическите факултети днес), той пожелава да се опре на силата на математическите „доказателства".
Ако съм прав, Маркс е знаел какво прави. Той е разбирал и е имал капацитета да знае, че една всеобхватна теория за стойността не може да се побере в рамките на един математически модел на растежа, на динамичната капиталистическа икономика. Той е съзнавал, не се съмнявам в това, че една правилна икономическа теория трябва да спазва идеята на Хегел, че „правилата на неопределеното са също неопределени". От икономическа гледна точка това означава да признае, че силата на пазара и следователно печалбата на капиталистите, не е задължително да зависи от тяхната способност да извличат незаплатен труд от служителите си; че някои капиталисти могат да печелят от даден трудов запас или от дадена потребителска общност по причини извън теорията на Маркс.
Уви, това признание би означавало да приеме, че неговите „закони" не са неизменни. Би означавало да отстъпи пред критичните гласове от профсъюзното движение, че теорията му е неопределена и, следователно, че твърденията му не могат да бъдат еднозначно и недвусмислено правилни. Че те са винаги временни. Но Маркс усеща неудържим порив да възпира хора като гражданина Уестън[9], който се осмелява да каже, че повишаването на заплатите (постигнато чрез стачни действия) може да се окаже Пирова победа, ако капиталистите впоследствие вдигнат пазарните цени. Вместо просто да оборва хора като Уестън, Маркс е твърдо решен да докаже с математическа точност, че идеите им са погрешни, ненаучни, недодялани и недостойни за сериозно внимание.
Понякога Маркс осъзнава и признава, че относно детерминизма е допуснал грешка. Когато преминава към третия том на „Капиталът", той вижда, че дори едно малко усложнение (като например, различни степени на интензивност на капитала в различни сектори) би могло да изкара от равновесие аргументите му срещу Уестън. Но дотолкова е отдаден на монопола си върху истината, че безцеремонно подминава проблема като в края на краищата написва аксиома, която потвърждава първоначалното му „доказателство" - онова, с което удари по главата гражданина Уестън. Странни са безполезните ритуали и е тъжно, когато се извършват от изключителни умове като Карл Маркс и значителен брой негови последователи през XX век.
Тази решимост да създаде „всеобхватен", „затворен" модел, да каже „последната дума", е нещо, което не мога да простя на Маркс. В края на краищата, това предизвика голяма част от грешките и още по-важно, авторитаризма. Грешки и авторитаризъм, които до голяма степен са причина за сегашната неспособност на левицата да бъде сила на доброто и противовес на злоупотребите над разума и свободата, налагани днес от неолибералите.
6. Радикалната идея на Кейнс
Кейнс е враг на левицата. Той харесва класовата система, която го е издигнала. Не желае да има нищо общо с онази паплач „долу" и работи усилено и умело, за да предложи идеи, които биха позволили на капитализма да оцелее, въпреки склонността му към потенциално смъртоносни кризи. Буржоазен либерален мислител с отворен ум и свободен дух, Кейнс притежава редкия талант да не бяга от предизвикателствата към неговите собствени презумции. В разгара на Голямата депресия той е много щастлив да се освободи от традицията на Маршал, която е наследил. Забелязвайки, че с падането на заплатите безработицата все повече нараства и че инвестициите не се увеличават дори и след дълъг период на нулеви лихвени проценти, той е готов да скъса с „учебниците" и да преразгледа развитието на капитализма.
Неговото радикално преосмисляне трябва да започне отнякъде. И започва, когато Кейнс излиза пред строя, правейки немислимото: преразглежда спора между Дейвид Рикардо и Томас Малтус и застава на страната на духовника. Без заобикалки, в разгара на Голямата депресия той пише: „Само ако Малтус, вместо Рикардо, беше стъблото, от което избиваха фиданките на икономическите теории на XIX век, колко по-богат и мъдър щеше да бъде светът днес!"[10] С това провокативно изказване Кейнс не подкрепя позицията на Малтус в защита на аристократичните рентиери, нито богословските му възгледи за изкупителната сила на страданието.[11] По-скоро Кейнс прегръща скептицизма на Малтус по отношение на а) мъдрото търсене на теория на стойността, съответстваща на сложността и динамиките на капитализма и б) осъждането на идеята на Рикардо, приета след това и от Маркс, че непрекъснатата депресия е несъвместима с капитализма.
Но защо Кейнс не се доближава до позицията на Маркс, който в края на краищата е първият политически икономист, обяснил кризите като неизбежни съставни части на капиталистическата динамика? Защото Голямата депресия не прилича на другите кризи, които Маркс обяснява толкова добре. В първия том на „Капиталът" Маркс разказва историята на пречистващите рецесии, настъпващи поради двойнствената природа на труда, и обяснява, че всеки период на растеж съдържа зародиша на следващата криза, която, от своя страна, поражда ново възстановяване, и т.н. Въпреки това, в Голямата депресия няма нищо пречистващо. Сривът от 30-те е точно това: Срив, който се проявява като статично равновесие - състояние на икономиката, което изглежда напълно способно да продължава безкрайно, като очакваното оздравяване отказва да се появи на хоризонта дори след като нормата на печалбата се възстановява в резултат от сриването на заплатите и на лихвените проценти.
Блестящото откритие на Кейнс за капитализма е двойно: Първо, той е неопределена по същността си система, съдържаща, както биха казали днес икономистите, безкраен брой равновесия, някои от които допускат постоянна масова безработица, и второ, той би могъл да попадне в едно от тези ужасни равновесия непредвидимо, без някаква реална причина, само защото една значителна част от капиталистите започнат да се страхуват, че може да настъпи криза.
Казано на прост език, това означава, че относно предсказването на кризите и тяхното преодоляване, „Проклети да сме, ако го знаехме!". Няма начин да кажем какво ще направи капитализмът утре, въпреки че днес изглежда все по-силен. Много вероятно е да падне по гръб и да откаже да възкръсне. Идеята на Кейнс за „животинския дух" на капитализма е дълбоко радикална и отразява крайната неопределеност, заровена в самото ДНК на капитализма. Тази идея е изказана за първи път от Маркс чрез анализа му на диалектическия характер на труда, но по-късно, в процеса на писане на „Капиталът", я пренебрегва, в името на представянето на неговите теореми като математически, безспорни доказателства. От всички пасажи в „Общата теория" на Кейнс, идеята за капитализма като капризна и саморазрушителна система, е тази, която трябва да се извлече и да се използва за новата радикализация на марксизма.
7. Урокът на г-жа Тачър към днешните европейски радикали
Преместих се в Англия за следването си през септември 1978 г., около шест месеца преди победата на Маргарет Тачър да промени Великобритания завинаги. Наблюдавайки как правителството на лейбъристите се разпадаше под тежестта на изродената си социалдемократическа програма, допуснах сериозна грешка: мислех, че победата на Тачър можеше да бъде полезна, нанасяйки на работническата и средната класа във Великобритания краткосрочен, остър шок, необходим, за да се даде нов тласък на лявата политика. Да даде шанс на левицата да преосмисли позицията си и да създаде нова, радикална програма за нов тип ефективна, прогресивна политика.
Дори когато безработицата се удвои, след което се утрои, благодарение на радикалните неолиберални „интервенции" на г-жа Тачър, аз продължих да тая надеждата, че Ленин е бил прав: „Нещата трябва да се влошат, преди да се подобрят". Когато животът стана по-лош, по-скотски, а за мнозина - по-кратък, ми хрумна, че съм в трагична грешка: нещата могат да се влошават вечно, без изобщо някога да се подобрят. Надеждата, че унищожението на обществените блага, намаляването на продължителността на живота за мнозинството, разпространението на лишенията до всяко земно кътче, би довела автоматично до възраждане на левицата, е точно това: Надежда!
Реалността, обаче, бе болезнено различна. С всяко задълбочаване на рецесията, левицата ставаше все по-затворена, все по-малко способна да създаде убедителна прогресивна програма и, междувременно, работническата класа се раздели на хора, отпаднали от обществото и хора, споделящи неолибералното мислене. Идеята, че влошаването на „обективните условия" по някакъв начин би довело до раждането на „революционна ситуация", която ще предизвика една нова политическа революция, е наистина погрешна. Тачъризмът роди само пълна финансиализация, триумф на мола над кварталния магазин, фетишизация на строителството и... Тони Блеър.
Вместо да радикализира британското общество, рецесията, внимателно запланувана от правителството на Тачър като част от класовата война срещу синдикатите и срещу създадените след войната държавни институции за социално осигуряване и преразпределение, постепенно унищожи всяка възможност за радикална, лява политика във Великобритания.Реално бяха изтрити самите идеи за ценности, различни от тези, които пазарът определя като „правилни".
Урокът, който научих от Тачър по трудния начин - че дълготрайната рецесия е способна да подкопае лявата политика и да превърне мизантропията в основа на обществото, - е полезен за мен и относно днешната Европейска криза. Всъщност това е причината за позицията ми спрямо европейската криза, заемаща почти изцяло времето и мислите ми през последните няколко години. Това е причината да съм щастлив да изповядам греха, според обвиненията в „меншевизъм" от страна на някои мои критици от левицата: греха за избора си да не предлагам радикални политически програми, стремящи се да използват кризата като възможност за срутване на европейския капитализъм, за премахване на ужасната еврозона, и за подкопаването на Европейския съюз на картелите и фалиралите банкери.
Да, бих се радвал да представя такава радикална програма. Но, не, не съм готов да допусна същата грешка повторно. Какво добро постигнахме във Великобритания в началото на 80-те, призовавайки за програма към социалистическа промяна, на която британското общество обърна гръб, докато стремглаво падаше в неолибералния капан на Тачър? Абсолютно нищо. Какво добро ще постигнем днес, призовавайки за премахване на еврозоната и на самия Европейски съюз, когато европейският капитализъм прави всичко възможно, за да подкопае еврозоната, Европейския съюз и всъщност самия себе си?
Гръцкото, португалското или италианското излизане от еврозоната бързо ще доведе до раздробяване на европейския капитализъм и до сериозен рецесионен излишък на изток от река Рейн и на север от Алпите, докато южната част на Европа ще се гърчи в клопката на ужасна стагфлация. Кой мислите, че ще се възползва от подобна ситуация? Прогресивната левица, възкръснала като птицата Феникс от пепелта на европейските обществени институции? Или нацистите от Златна зора, множеството неофашисти, ксенофобите и бандитите? Нямам абсолютно никакво съмнение кой ще спечели от разпада на еврозоната. Лично аз не съм готов да предоставя свеж вятър в платната на постмодерната версия на 30-те години. Ако това означава, че ние, ексцентричните марксисти, трябва да се опитаме да спасим европейския капитализъм от самия него, така да бъде. Не от любов към европейския капитализъм, еврозоната, Брюксел или Европейската централна банка, а само защото искаме да ограничим ненужните човешки жертви на тази криза и загубата на безброй животи, изправени пред перспективата да бъдат допълнително унищожени без никаква полза за бъдещите поколения европейци.
8. Заключение: Какво трябва да направят марксистите?
Европейските елити се държат днес като безпомощна каста от невежи лидери, неразбиращи нито естеството на кризата, през която ни водят, нито последиците от нея за собствената им съдба - да не говорим за бъдещето на европейската цивилизация. По навик те избират да изстискват средствата от слабите и лишените, за да запълнят зейналите дупки във финансовия сектор, отказвайки да видят, че подобна задача е неизпълнима. След като създадоха паричен съюз, който, първо, премахна всички социални амортисьори от европейската макроикономика и второ, гарантира, че когато настъпи ударът, той ще е огромен, сега продължават да отричат какво са сътворили, нерационално надявайки се на някакво чудо - че боговете са осигурили достатъчно човешки животи за жертване на олтара на строгите икономии и конкуренцията.
Всеки път, когато съдия-изпълнителите на Тройката посещават Атина, Дъблин, Лисабон, Мадрид и след всяко изявление на Европейската централна банка и Европейската комисия за ново затягане на коланите, което трябва да се направи в Париж или в Рим, си спомням за думите на Бертолд Брехт: „Грубата сила вече не е актуална. Защо да изпращаме наемни убийци, щом същото могат да направят съдия-изпълнителите?" Въпросът е как да им се противопоставим.
Левицата продължава да бъде виновна за толерирането на индустриалния феодализъм, който осъжда милиони хора от десетилетия, в името на... прогресивната политика. Обаче трябва все пак да направя сравнение между Съветския съюз и Европейския. Въпреки големите си различия, по едно нещо те си приличат: непроменимата „партийна линия", която се следва безкритично от върха (Политбюро или Европейската комисия) до самото дъно (от всеки младши министър на всяка една държава-членка до последния униформен комисар, повтарящи като папагали същите празни приказки). Както съветските, така и европейските апаратчици приличат на християнските секти, които признават фактите единствено ако съответстват на техните пророчества и свещени текстове. Например, г-н Оли Рен, който е член на Европейската комисия и отговаря за икономическите и финансови въпроси, наскоро имаше наглостта да обвини Международния валутен фонд за грешки в изчисленията на фискалните мултипликатори в Еврозоната, тъй като подобни разкрития „подкопават доверието на европейските народи в техните институции". Дори Леонид Брежнев не би се осмелил да направи подобно публично изказване!
Въпреки че европейските елити са дълбоко затънали в отричане и хаос, заровили като щрауси главите си в пясъка, левицата трябва да признае, че ние просто не сме готови да запълним пропастта, която ще предизвика сривът на европейския капитализъм, с функционираща социалистическа система, способна да създаде общ просперитет за масите. Нашата предстояща задача трябва да бъде двойна. Първо, да направим анализ на текущото състояние на нещата, който не-марксистите, онези добронамерени европейци, които бяха привлечени от лозунгите на неолиберализма, да оценят като проницателен. Второ, да следваме този задълбочен анализ с предложения за стабилизация на Европа - за изход от низходящата спирала, която, в крайна сметка, само вдъхва сили на фанатиците и мъти змийски яйца. По ирония на съдбата, тези от нас, които мразят Еврозоната, имат моралното задължение да я спасят!
Това се опитахме да направим в нашето „Скромно предложение".[12] Насочено е към разнородна публика, включваща от радикални активисти до мениджъри на хедж фондове. Идеята е да се изградят стратегически съюзи дори с десните, с които споделяме една обща цел: да сложим край на отрицателната зависимост между строгите икономии и кризата - зависимост, която подкопава както капитализма, така и всяка лява програма за неговата замяна. Ето защо оправдавам опитите си да привлека към каузата на Скромното предложение хора като журналисти от Блумбърг и Ню Йорк Таймс, консерваторите от парламента, финансисти, притеснени от нестабилното състояние на Европа.
Читателят ще ми позволи да завърша с две последни признания. Въпреки че като радикал препоръчвам да се следва скромна програма за стабилизация на системата, която презирам, не трябва да се правя на много ентусиазиран. Принудени сме да го направим при сегашните условия, но съм тъжен, че вероятно няма да съм жив, за да видя приемането на по-радикална програма. Накрая, една изповед от много личен характер: Зная, че рискувам тъгата от загубената надежда да видя през живота си замяната на капитализма, тайничко да намалее, ако се отдам на чувството, че съм „допуснат" в средите на „политическото общество". Отвреме навреме пропълзява в мен чувството за самодоволство, че съм радушно приет от върховете. Колко не-радикално, грозно, корумпиращо и разяждащо чувство е то!
Моето лично падение се случи на едно летище. Някакъв богат екип ме беше поканил да изнеса лекция върху европейската криза и по нелеп начин беше платил необходимата сума, за да ми купи билет за първа класа. Връщайки се, уморен и с няколко полета зад гърба си, минах покрай дългата опашка пътници от икономичната класа, за да стигна до моя изход. Изведнъж ужасено си дадох сметка колко лесно е за ума ми да се зарази от чувството, че „имам право" да мина пред всички останали. Осъзнах с каква лекота мога да забравя това, което лявото ми мислене винаги е знаело: че нищо не се възпроизвежда по-добре от фалшивото усещане, че е твое „право". Съюзяването с реакционните сили, което мисля, че трябва да направим, за да се стабилизира днес Европа, води към риска да изгубим нашия радикализъм, заслепени от топлото сияние на „пристигането" в коридорите на властта.
Радикалните изповеди като тази, която се опитах да направя тук, са може би единствените противоотрови на идеологическите пързалки, които заплашват да ни хвърлят в устата на машината. Ако искаме да сключим съюз с дявола (например с МВФ или с онези неолиберали, които се противопоставят на т.нар. „фалитокрация" и т.н.), трябва да внимаваме да не се превърнем в онези социалисти, които не успяха да променят света, но успяха да подобрят... собствения си живот. Номерът е да избегнем революционния максимализъм, който, в крайна сметка, помага на неолибералите да превъзмогнат всяка съпротива срещу тяхната самоунищожителна лошотия, и да използваме в наша полза недъзите на капитализма, докато със стратегическа цел се опитваме да го спасим от него самия. Радикалните изповеди могат да бъдат полезни в намирането на този труден баланс. В края на краищата, марксисткият хуманизъм е постоянна борба срещу това, в което се превръщаме.
Превод: Даниела Пенкова