/Поглед.инфо/ Защо 2014-а бе трудна и тежка? Кои събития я белязаха? Мнението на историка акад. Георги Марков, на социолога Първан Симеонов („Галъп“) и на политолога Александър Маринов.
Изтичащата 2014-а се оказва годината, която всички искат да забравят.
Лидерът на БСП Михаил Миков я определи като трудна, защото червената партия „имаше най-лошите си изборни резултати от началото на прехода.“ Бившият премиер Пламен Орешарски я обобщи така: „Година, в която природните и обществените сътресения се редуваха в разрушителна последователност. Година на разочарования, надежди и очаквания, които не се сбъдват. Година, която всички чакаме да отмине“... А математикът проф. Михаил Константинов я нарече „година на хаоса в света“. Защо 2014-а бе трудна и тежка? Кои събития я белязаха? Мнението на историка акад. Георги Марков, на социолога Първан Симеонов („Галъп“) и на политолога Александър Маринов.
_____________________________________
Къде е българският дух?
Акад. Георги МАРКОВ
Колкото и някои да не искат да си спомнят 2014-а, случилото се през последните 12 месеца няма как да не им напомня за нея. Да си припомним какво преживяхме.
Природните бедствия бяха страшни. Но те се случват навсякъде и са неизбежни. За съжаление обаче голяма част от човешките жертви бяха плод на човешко безхаберие.
Отбелязахме 25 години от падането на Берлинската стена и началото на демократичния преход. Това са много години в един човешки живот, това е цяло поколение. Е, не стигнахме дотам, закъдето мечтахме. Ръкоплясканията по върховете вървяха с изкуствено празнословие и голямо разочарование сред хората.
Оказа се, че през последните дни военният министър се е загрижил за духа на българската армия. Боже мой, та армията, това е част от народа! Какъвто народът, такава и армията - унизени. Сякаш сме загубили поредната война...
Онова, което наистина загубихме през 2014-а, е българският дух. Имало е векове, когато сме живели в чужда държава, но въпреки това сме имали училища, читалища, имали сме задружие и най-вече дух. Сега си имаме държава, имаме си президент, правителство, парламент, но го няма най-важното - духа. И основната вина за това е на политиците. Защото те са тези, които обещават по време на избори, а след като се намърдат на съответните постове, се променят. Кой обаче ги избира? Ние.
Попаднахме между два фронта, между два военни конфликта - единия в Украйна, а другия в Близкия изток, и вече търпим загуби. Загубихме и „Южен поток“, макар че някои още си въобразяват, че ще пречупим думата на Путин. Това едва ли ще стане.
Проблемът с бежанците от Близкия изток тепърва ще нараства. А той е следствие на държавата ни, превърнала се в разграден двор. Нещастните наши полицаи обикалят със съветски ЗИЛ-ове по разбити пътища, за да охраняват една запустяла граница, където няма нито застави, нито кльонове.
Продължава и сега безотговорността и безнаказаността на прехода. Гърми банка - а виновни няма. Само оправдания и стоварване на вината върху предишните.
Сега пак говорят за революция. Но тя не е изход. Привърженик съм на еволюцията, не на революцията. Ако вземем да се изтребваме, ще стане още по-лошо.
За някои може би тази година е успешна - натрупали са някой друг милион. Друг пък си е купил някакъв палат в полите на Витоша. Трети - на Женевското езеро. За народа обаче тя не е спорна. Винаги се надяваме, че следващата ще е по-добра, че щастието ни чака. Това е в човешката природа, защото без надежда никой не може да живее.
Засилва се усещането за безпътица
Проф. Александър МАРИНОВ
Защо политиците изпращат 2014 г. с лоши чувства?
Първо, защото годината бе лоша за България и за българите във всяко отношение. Природни бедствия, жертви, огромни материални щети, политическа неразбория и задълбочаваща се нестабилност, икономически неблагополучия, неяснота и непоследователност в отношенията ни с Европа и света. Засилва се усещането за безпътица. Нито една от надеждите, с които започнахме годината, не се осъществи, а опасенията се потвърдиха, даже бяха надхвърлени. При всички тези обстоятелства няма как да са доволни политиците, дори тези, които постигнаха на пръв поглед добри резултати. Вероятно защото започват да разбират, че няма как народът да е все по-зле, а те да са добре. Това важи за всички елити, не само за политическия.
Второ, защото, дори да не си признават, българските политици все по-очевидно не могат да се справят с предизвикателствата на управлението. Редица процеси в обществото излизат от контрол. Това важи не само за пряко причинените от лоши или користни управленски решения щети като фалита на КТБ. Дори бедствията и авариите носят белега на лошо управление, а причинените от тях жертви и щети достигат безумни мащаби заради неспособността на институциите да изработят добри правила и да ги спазват. В този смисъл пазарните фундаменталисти са прави, че проблемите са главно в държавата, но не защото тя се намесва прекалено (както те твърдят), а защото е абдикирала от отговорностите си в стремежа си да угоди на определени частни интереси.
Трето, защото същността на политиката е във формулирането, представителството и балансирането на различните интереси в обществото, а именно тук е най-голямата ни трагедия. Като общност ние не сме в състояние да дефинираме националните си интереси и да разпределим отговорностите и тежестите по постигане на важните национални цели. Именно тук е непростимият провал на българските политици, които вече представляват главно себе си и своите интереси, а не интересите на тези, които са ги избрали. Поради това неувереността и комплексите на „водачите“ ни достигат патологични мащаби.
БСП губи статуса си на голяма партия
Първан СИМЕОНОВ
2014-а беше вторичен трус след 2013-а. Двете години направо си заприличаха на една. Дойдоха няколко добри новини - обществото се активизира, но и не се предовери на нов супергерой и не си самопрочини голяма беля, например сериозен трус в икономиката. Политическият елит започна да се прочиства - мнозина потеглиха към политическа пенсия.
И най-важното - след месеци на протести като че ли си отиде и наивното схващане, че бързи, лесни и революционни решения съществуват. Станахме и по-активни, и по-малко наивни. Затова и днес като че всичко в политиката изглежда възможно - коалиции, подкрепи, динамични формули, какво ли не. Границите на компромиса са разтегнати до скъсване. Това може да звучи като отстъпление - особено на фона на 2013 г., в която имаше ярки пози и морален патос. Но поне се разделихме с част от инфантилната вяра, че страната ще може да се управлява без коалиции, и то неприятни.
Политиците бяха принудени да отворят позабравени врати един към друг. Тук огромна роля изигра и страхът - от нови избори, от протестния вот на хората и т.н.
Дотук с добрите новини. 2014 г. може да е добра само защото е следствие от 2013 г. Като отрезвяване и проглеждане и като полезно стресване сред политиците.
Ако обаче разгледаме 2014-а като отделно взета година, имаме основания да я смятаме за една от най-тъжните в най-новата ни история. Насложиха се три усещания за криза - политическа, икономическа и природна.
Логиката на развитие на страната продължи да е свързана с дефицити, дългове, липса на здравословни реформи. Фалира ключова банка.
Годината донесе нещо като еднополюсен политически модел - с един Борисов и мнозина гравитиращи около него, дори и без истинска опозиция. 2014 г. показа също, че с течение на времето въпросният модел може пак да си стане двуполюсен, но във втората главна роля ще е ДПС. Тази партия разшири решително електоралната си география и заприличва все повече на синдикат на маргинализираните слоеве. БСП е на път да загуби статуса си на голяма партия.
Ако ГЕРБ и ДПС продължат да се развиват като основна разделителна линия в политиката ни, тя неминуемо ще се етнизира. Това е една от не особено приятните перспективи, донесени от 2014 г., и дано да греша.