/Поглед.инфо/ Патрик Смитьойс живее от няколко години в България с красивата си жена и „двете ми малки принцеси“. Предприемач по призвание, но от няколко години главно се занимава с проекти със социaлен характер. Обича България като своя (втора) родина и всеки ден се учудва на местната действителност, пише сайтът uspelite.com.
Ето какво споделя мъжът…
Патрик: Холандец съм. В много аспекти Холандия отговаря на идеята, която имат повечето българи за нея. Свръхорганизирана държава. Едно място, където хората наистина са равни. Световната столица на демокрацията. Държавата, където министър-председателят отива на работа на колело. Където всичките училища са безплатни и образованието е на високо ниво. Където градинките са вечно зелени и където има дебели и доволни крави по полетата.
На всичкото отгоре съм от семейство предприемачи и даже за холандските стандарти бяхме много добре. Семейство образец – с пари и без грижи. На млади години още разбрах, че въпреки тези облаги и предимства, ние на запад живеем един свръхизкуствен живот. В един голям силиконов мехур. Откъснати от корените си. Откъснати от земята, която ни храни. Живеем един абсолютно безсмислен живот. И без това в Холандия всичко възможно, за да осигури комфорт на хората е изградено. От нас се искаше само да работим от 9 до 5, да консумираме и да мируваме. За много хора може би това е фантазия, но за мен беше някакъв ад. Започнах на 18 години с търговия с дрехи. Запознах се с едни производители за блузи и тениски в Индонезия на едно околосветско пътешествие, след като завърших гимназията (това при нас е почти задължително приключение за всеки, който става на 18 години). Оттам станах шивач, да му се не знае… За година – две се нагърбих с цяла собствена фабрика и без да го усещам влязох именно в този филм, от който се опитах да избягам.
През 1992 за първи път дойдох в България да търся фабики, на които да възложа поръчки. За 11 или 12 години съм произвел милиони тениски, пуловери, панталони и сака в България. Голяма част от тях тотално безсмислени стоки – нещо, което често ми тежи на съвестта, когато мисля назад. Най-щастливият човек край моя бизнес беше един местен производител на дюшеци. Той безкрайно се радваше на огромните купчини изрезки и отпадъци от нашето производство. Десет години имаше безплатен пълнеж за неговите матраци (смее се).
През 2004 или 2005, вече не помня, продадох бизнеса си и реших да се занимавам със смислени неща. Исках да градя, вместо да произвеждам стоки, които хората изхвърлят на другия ден. Да построя неща, на които хората да се радват. Проекти със социална стойност. Имах мои спестявания от текстилните ми години и добър „track-record”. В онзи момент на икономическа еуфория в Европа имаше лесен достъп до капитали. Финансирането, на каквито и да е идеи беше лесно тогава. Реализацията на идеите обаче, тук в България, беше друга история, заради „технически причини от местен характер” да речем. Но не се оплаквам. Господ винаги се е грижил за мен и моето семейство. Въпреки многото проблеми в бизнеса, винаги съм се чувствал много благословен човек.
Още на първото идване, въпреки че попаднах в свръх мизерия – годината, когато хората се редяха на километрични опашки за един хляб, се чувствах все едно съм у дома. Много странно, между другото. Не можеш да ме сбъркаш за друга националност (холандец съм си отвсякъде на външен вид), но колкото съм по на изток, толкова по-добре се чувствам. Пътувал съм много в ориента – от Турция до Израел и Емирствата – и навсякъде се чувствам в свои води. Не знам, ако вярвате в прераждане, сигурно съм бил дежурен много пъти в тези територии в предишни мои животи.
България ме смаза на пръв поглед с нейната красота. Изумително разнобразие. Каква красива природа! Толкова много възможности, такъв огромен потенциал. Всичко ви е дадено. Да знаете.
Трудно ми беше да влизам в час с местната народна психология. От ден първи разбрах, че това щеше да е тежката част във всяко мое начинание оттук нататък. Българското мислене е много по-различно от това на холандците. И двете племена имат много да учат един от друг. Аз научих много от българите, примерно за ценности, за които в Холандия вече сме забравили отдавна. От моята страна се опитам да покажа, на когото иска да види, че понякога сложни теми много лесно се решават по холандски. Но не всеки път ме разбират и искам да съм далече от коментари от рода на: „Този от Холандия да ни обяснява какво да правим в собствената си държава”. Това е труден баланс. Осъзнавам го. Но много българи носят един багаж от минали времена, който пречи на благородното развитие на тяхната държава.
Моят живот в България последните години беше описан още през 1605г. в една книга на Мигуел де Сервантес: Дон Кихот. В момента съм при вятърните мелници. Но знам, че нещата ще се променят. И то скоро. Чрез моите филми, посланието ми стига до правилните хора. В България и в чужбина. Няколко от тях са публикувани в интернет. Можете да ги видите тук. Другите в един момент ще бъдат излъчени по Холандската телевизия. В момента работя усилено да довърша една пълна поредица за тях.
Интересувам се от най-разнообразни теми. Сега снимам за земеделието и за образованието. Идеята е да търся чрез филмите правилната посока за България по тези въпроси. Как да отключим потенциала, който имаме? Как да вкараме нещата в релси? Филмите ми имат английски субтитри, за да има гласност за тези проблеми зад нашите граници, но в същия момент да покажа каква изключителна красива и ценна страна е България.
Чрез филмите се срещам и с изключителни хора. Хора с фантастични инициативи, хора, които се борят за редица страхотни каузи. Безотказно. Но засега те са твърде малко и не се обединяват. Друг типичен български проблем. „Добрите” не могат да се обединяват, защото не намират общ знаменател и нямат доверие един в друг. Пък лошите се намират за отрицателно време, защото парите ги обединяват. Парите излизат най-силното лепило на света.
Все пак се уверих, че битката не е загубена, че някой ден България ще изплува и ще стане много успешна държава. Един пример за целия свят. Това е мечтата ми. Дано съм жив да видя как България е изскочила от абсолютното дъно, за да стане пример за Европа. Вярвам, че ние можем да построим – ако искаме – едно устойчиво общество, което живее в хармония със земята си. Един устойчив модел, не този на Западна Европа и много други държави, където изяждат с бясно темпо ресурсите си и скоро ще се чудят защо са превърнали техните държави в пустиня. Не се заблуждавайте. Светът няма да издържи на сегашния модел.
Не е нужно да се върнем в Каменната ера и да ходим на работа на кон, но близките десетилетия целият свят ще се чуди как да намери един по-естествен баланс. Много хора ме обвиняват, че само се интересувам от катеричките, бръмбари и други зелени теми. Не е така. Аз като предприемач отлично разбирам от пари, конкуренция, маркетинг, брандинг, пазарна икономика и всичко свързано с нея. Разбирам, че хората трябва да ядат и да живеят един достоен живот. И в България тепърва ни чака голям напредък в това отношение. Но в един момент ще се окаже, че природата и природните ресурси, са най-ценният актив на България. Хората от цял свят ще ни потърсят за тях. Ще искат да живеят тук, защото не сме прецакали това, което у тях са го изяли.
Толкова много ни е дадено, но толкова малко положително се случва. До такава степeн ме заинтригува този върпос, че преди година и половина започнах да правя филми по различни за България важни теми – в опит да открия какво да направим, за да мръднат нещата в правилната посока.
България да преоткрива себе си. Да знае какво е ценното. България ще е изключение в Европа. Вярвам, че така и е писано. Затова сме били 25 години в застой. За да видим ние при другите как не трябва. За да учим, докато пазим България като бял лист хартия. Затова толкова много българи са в чужбина. Трябваше. Без новото познание, без физически да се измъкват от стария строй и да се „ресетнат”, нищо ново няма да вирее в България. Това, което ме привлича най-много към българите е, че са много свързани с тяхната земя и истински я обичат, въпреки че невинаги е толкова видно и може би самите хора не го осъзнават … Въпреки че 90% от емигрантите твърдят, че всичко им е на шест, там в Германия или в Щатите, няма народ, който толкова да милее за техните корени. Това ми липсваше в Холандия и затова няма да мръдна оттук. Каквото и да стане.
Освен филмите, се боря за създаването на природен резерват на бреговете на язовир Искър, един детски лагер, IT училища за младежи в неравностойно положение. Водим дело в Страсбург за българите в чужбина, на които реално им е отнето правото да гласуват. В същия дух се опитаме да организираме един фестивал за българи, които живеят навън, с всякакви мероприятия, които да ги карат да мислят за това, че може би е време да се приберат у дома. Добри примери, идеи, предложения за работа. Ако някой има добра идея в тази насока, моля да ми пише! Лесно ще ме намерите във фейсбук или другаде в интернет. Фестивалът ще се състои някъде около София през лятото, за да хванем хората, които карат летните ваканции тук.
Много качествени хора са избягали в чужбина и без тях (или поне част от тях) България много трудно ще се оправи. Трябва да направим всичко възможно да ги прибираме. Те са видели тук и там, те имат знание, опит, контакти. И пари, ако щеш. Първо те трябва да имат възможността да гласуват, да участват в демократичния процес. В компютърната ера това става лесно. По интернет. И ако нашите в Народното събрание още не са узрели за интернет, в цяла Европа се гласува по поща или с пълномощно. Въпрос на желание. Но именно това липсва. На някакви хора им е по-добре така. А ние трябва да променим именно това.