/Поглед.инфо/ Както споменах в предишна публикация, някои затръбиха за опасност от установяване на еднолична власт от президента. В каквато връзка зачестиха и едни или други коментари по темата за т. нар. президентска република. Сред които, ако не поради действителна подобна нагласа в обществото, за подсилване на внушението в т. ч. от колоритен представител на социологическата мисъл, който иначе би трябвало повече или по-малко да е наясно, ако не мотивиран по други причини и подбуди, очевидно провокиран и от демонстрираната с данданиите нефелност на пратениците в него, че както е тръгнало се очертавала тенденция за отмяна от гласоподавателите въобще съществуването на парламент. По този повод, доколкото освен всичко останало, ако все още България е правова държава, според Обществения договор промяна от подобно естество не би могла да бъде извършена иначе, освен от Велико народно събрание, намирам за уместно да бъдат внесени някои разяснения.

Съгл. ал. 1 на чл. 1 от действащата Конституция, България е република с парламентарно управление. А според чл. 92, ал. 1, изр. първо от същата, президентът е държавен глава. Произходът на термина държавен глава се свързва с т. нар. органична теория за държавата. Според която концепция, както би следвало да е за един цялостен организъм, тя трябва да има „глава“. При монархиите това е фигурата на монарха, а при републиките – на президента. Впрочем, за разлика от монархиите, където фигурата на монарха винаги е едноличен орган, при републиките в зависимост от конституционното устройство се срещат както еднолични, така и колективни форми на държавен глава. При „Димитровската“ конституция напр. ролята на държавен глава по някогашния съветски модел формално се осъществяваше от т. нар. Президиум на Народното събрание. А по „Живковската“, единствено с терминологичната отлика, (прозрачна за ония, които умеят да вникват в същността на нещата, като целяща елиминиране на подозренията и/или съмненията у по-прозорливите за шарлатанията при тогавашната наложена с нея еднопартийна система, че в крайна сметка се касае за еднолична власт на вожда на единствената като ръководна сила в обществото и държавата партия) – от Държавен съвет. Като съответните председатели – на Президиума, респ. на Държавния съвет, (доколко във втория случай не беше така реално е отделен въпрос извън темата, предмет на настоящото изложение, по каквато причина както и относно разграниченията в зависимост от това дали при такъв modus operandi действителният „държавен глава“ не се е самоизживявал вкл. като пожизнен, респ. един или друг от неговите потомци като наследствен и пр., тук няма да се спирам), конституционно изпълняват „формално“ само представителни функции. Примери за колективен държавен глава при републиканско държавно устройство има и днес, присъщ ако не за всички предимно на някои федерации, но не само. Като оставим настрана Федералният съвет на Швейцария, който подобно на президиумите се председателства от един от участващите в него, но за разлика от споменатите български модели, с мандат от по 1 година; най-старата република – диархията Сан Марино (двама капитан-регенти, избирани по за 6 месеца от Големия генерален съвет) и др., тук бих споменал още само т. нар. Председателство (по калъпа на наложеното от Чичо Сам Дейтънско споразумение) на Босна и Херцеговина, който орган е тричленен с цел да бъдат представени трите основни етнически общности и се състои от бошняк/босненец, сърбин и хърватин, които се сменят на ротационен принцип като председателстващи го на всеки 4 години. С какъвто като перспектива изглежда по тертипа divide et impera е на път да бъде преформатирана и Северна Македония. Да не говорим за т. нар. ЕС с неговата ненадмината по изобретателност, ако не съвършенство структура, за който от гледна точка и на органичната теория, ако не всичко останало не се знае само има ли или няма въобще каквато и да е глава. Освен ако не като многоглава ламя, го смятаме за клонинг на описаното от Омир чудовище: „Πρόσθε λέων, ὄπισθε δὲ δράκων, μέσση δὲ Χίμαιρα“ (С лъвска глава, опашка на дракон, с туловище козе. – Илиада, 6, 181). Та освен, че тия-ония от неговия елит, ходейки групово насам-натам по света понякога изпадат в конфуз, чудейки и маейки се няма ли или има някъде си само за един от тях стол до домакина, след което се карат помежду си, че тоя седнал на такъв, а пък на друг/а предложили диван, а не все пак да стои прав/а или да седи на пода в приемната на нечия резиденция и пр. По какъвто повод коментатори из форумите се шегуват, че за да не се излагат с подобно поведение, предизвиквайки присмеха, подигравките и презрението на европейския плебс с капризите и разправиите си и на тая не по-малко важна за Съюза тема, би било добре който е там домакин-закупчик на въпросното регионално споразумение за грандиозно формирование да снабди, айде не всички, но поне по-отбраните, високопоставени от елитарната навалица със сгъваеми, тип рибарски седала, каквито да си носят където ходят на срещи в оправия на международната политика и световното положение. Други пък, като всеизвестният корифей в дипломацията навремето, преди да му додея и той зорлията да се мъчи, мъдрувайки ако има нещо това-онова, на кого като държавен секретар или както да е в качеството на „държавен глава“ на ЕС да се обади за обсъждане и решаване на един или друг „партньорски“ проблем от взаимен интерес.

Както е известно, при републиките съществуват парламентарни, президентски (тук отминавам т. нар. свръхпрезидентските, суперпрезидентски, хиперпрезидентски и пр. разновидности) и полупрезидентски системи на управление. Подчертавам, че става дума за управление, а не за власт. Съобразно каквито е определен статута и правомощията при такъв на едноличния държавен глава. Като оставим настрана всички други нейни характеристики, за президентската форма на управление не е присъщо употребата на понятието държавен глава. Тъй като противоречи на статута на президента като такъв на изпълнителната власт. Освен това, доколкото в т. нар. представителна демокрация при всички споменати системи съществува парламент като върховен представителен орган, характерно за класическата президентска система е, че каквито и колкото правомощия да има, президентът не може да го разпуска. Понеже е глава именно на изпълнителната власт в лицето на правителството. При републиките с полупрезидентски, както и при тези с парламентарни системи за управление, в които изпълняващият длъжността президент според конституциите им може да разпуска парламента в предвидени от тях случаи е оправдано да се употребява понятието държавен глава. Затова, както е именуван в чл. 92, ал. 1, изр. първо и българският президент, той има правомощието съгласно ал. 5 на чл. 99 във визираните там случаи да разпуска Народното събрание, освен в хипотезата по ал. 7 на същия от Конституцията на Република България.

Според ал. 1 на чл. 64 от българската Конституция легислатурата – времетраенето на срока, за какъвто се избира парламент, е 4 години. А според ал. 1 на чл. 93 мандатът на президента е 5 години. Тази разлика не е случайна – резултат на недомислие или грешка от съставителите на Конституцията. А е обусловена вкл. от необходимостта и в случаи, когато в резултат на едни или други причини по парламентарен път не може бъде сформирано правителство, въпреки това държавата да не остава без управление. Същевременно, тъй като републиката е с парламентарно управление, както при изтекъл мандат на Народното събрание, така също при предсрочно разпуснат от президента съобразно ал. 5 на чл. 99 (вж. относно второто РКС № 20 от 23.12.199 г. по к. д. № 30/1992 г.), в случаите на упражняване от него на правомощията съгл. цит. разпоредба, както и при война, военно или друго извънредно положение по ал. 5 от чл. 100, парламентът се свиква съгл. ал. 2 на чл. 64 по реда на чл. 78 от Конституцията. Т. е. правомощията и функциите на държавния глава според действащата българска Конституция са регламентирани, от една страна съобразно принципа за разделение на властите, а от друга строго разграничени в съответствие с хоризонталната и йерархична структура на институционалната система в държавата. Вкл. фиксирани темпорално и без на държавния глава да са предоставени законодателни функции. В резултат на което дори при необходимост от встъпване временно в ролята и като глава на изпълнителната власт е невъзможно не само легитимно, а и легално установяването от президента на еднолична власт. Конституционната уредба е такава, която цели да бъдат гарантирани стабилитета и сигурността на държавата. От тази гледна точка във връзка с правната фигура на служебното правителство като ultima ratio следва да се разглеждат и правомощията на президента съгл. чл. 99, ал. 5 и 7, в т. ч. и във вр. с чл. 102, ал. 3, т. т. 1 и 3 от действащата българска Конституция. Като намирам за уместно по тоя повод да отбележа отново и тук споменатото в предишна публикация относно заслужаващата уважение проявена от представителите в Седмото Велико народно събрание, приело действащата Конституция, мъдрост с вложения несъмнено във висша степен съобразно републиканския дух в така възприетата уредба, доколкото въпреки парламентарното управление споменаваните според някои „диктаторски“ правомощия на президента като държавен глава, олицетворяващ единството на нацията, представляващ републиката в международните отношения и върховен главнокомандващ, са възложени в съответствие с неговия пряк избор съобразно ал. 2 на чл. 1 ex lege с Обществения договор. А не по едни или други поводи и причини с оглед на конкретни случаи ad hoc да бъдат или не възлагани от която да било друга институция. Като същевременно считам за необходимо да се подчертае, че са налице независещи от държавния глава конституционно въведени гаранции срещу злоупотреба от който и да е такъв като президент с всички негови правомощия, в т. ч. и отнасящите се до служебното правителство. Вкл. както чрез ограничението по време дейността на такова правителство за много по-кратък в сравнение с някогашните римски диктатори период съобразно изискването в определен, много по-къс срок за насрочване на избори за парламент. А така също с необходимостта и за дейността на такова правителство парламентарна санкция вкл. при разпуснат парламент като потвърждение за свързани с определени негови действия и актове както от вътрешен, така и външнополитически характер и естество. Нещо повече, въпреки да не е президентска, както впрочем е характерно за такава система, българската Конституция съгл. чл. 103 предвижда вкл. т. нар. импийчмънт на президента.

От гледна точка на изложеното считам, че въпреки текста на ал. 1 от чл. 1 на Конституцията, според който България е обявена за република с парламентарно управление, макар да не е формално изрично прогласено по същество конституционната уредба съдържа елементи, присъщи на полупрезидентска система за управление. Но както при конституционните монархии, така и като република тя не може да функционира без парламент. Затова всякакви внушения, вкл. от претендиращи за компетентност в една или друга област субекти във връзка с предизвиквани от т. нар. политически партии едни или други парламентарни неразбории по повод държавното устройство не са нищо повече, освен опит, ако не пряко посегателство, насочено макар не към унищожаване – подриване на нейния суверенитет. В заключение бих казал, че проблемът не е в това парламентарна или президентска република да бъде България, а в това дали, как и какво правят пратениците по избор от повече или по-малко гласоподаватели за народни представители в парламента. Защото имайки предвид не само факта за броя участвали в избора на новоизбраните в т. нар. парламент, техните неразбории не само около съставяне на правителство, а и относно законодателната като негова по предназначение основна дейност, несъмнено не допринасят за неговата легитимност. Поради което всякакви служещи като оправдание във връзка с тяхната нефелност, плод на фантазии въображаеми конструкции, са несъстоятелни от гледна точка на съдържанието и смисъла влаган в онова, което ако не на всеки, за повечето е известно като res publicae. При каквото държавно устройство поради това, независимо от колцина се осъзнава, въпросът за управлението не се свежда до един, а касае и има отношение към всички!