/Поглед.инфо/ Покрай изборите стана модерно по американски образец да се правят различни тестове и скали, които уж да помагат на избирателите да разберат дали са десни или леви и коя точно партия е най-близо до техните възгледи и ценности. Проблемът е, че тези упражнения се реализират най-вече от разни НПО-та, които далеч нямат за цел „да помагат“ на избирателите, а просто се опитват да ги манипулират в определена посока, най-често дясна.
За по-добра ориентация не помагат и партиите със своите програми по няколко групи причини. Първо, модерно е партиите да са „catch all“, което преведено на нормален език означава да отправят послания към всички избиратели. Второ, лявото и дясното варират във времето и пространството и няма как да са абсолютно идентични дори в две съседни европейски държави или пък в рамките на една за дълъг период от време. По тази причина не рядко и самите политици не са много наясно доколко програмите, които пишат, и решенията, които предлагат, са идеологически коректни. Нещо повече, мнозина политици са дотолкова дезориентирани, че започват да твърдят как няма ляво и дясно.
Така естествено стигаме до първото разделение между лявото и дясното, което тръгва от тезата, че няма ляво и дясно. Този постулат е изцяло десен и хората с леви политически убеждения не би трябвало да го споделят. На базата на тезата, че няма ляво и дясно и „за да се бори с популизма“ съвременната десница развива идеята, че част от решенията, които трябва да се взимат на държавно ниво „не са политически, а експертни“ и трябва да се взимат от „независими регулаторни органи“.
Всъщност дори теориите за разделение на властите дебатират около „независимостта“ на съдебната власт, която примерно по Американската конституция не е независима. Но в края на ХХ и началото на новия век първо централните банки излизат от политически контрол, а след тях се появяват органи като нашите комисии за енергийни и водно регулиране, за защита на потребителите и конкуренцията. Тяхната формална независимост на практика прикрива факта, че те са фактически извън контрола на суверена, на народа, и в масовия случай защитават интересите на „олигархията“. Очевидно политиката на развитие на все повече такива органи и поставянето им извън контрола на избирателите е дясна, а противопоставянето на такава политика е силна лява позиция.
Около понятието „олигархия“, което по-горе споменахме, също има „диалектика“ по оста лява – дясно. В България е много модерно едни хора, които се самоопределят като „дясно мислещи“, да обясняват, че са против управлението на олигархията. Нещо повече, те са категорични, че „държавата се управлява от олигархията“. Но преведено на един друг език същото словосъчетание звучи така: „държавата е политическа организация на икономически господстващата класа“. Няма как „дясно мислещ“ да заема такава марксистка позиция. Да се определяш като „дясно мислещ“ и едновременно да обясняваш, че си „против олигархията“, което означава против властта на едрия капитал, е политическа шизофрения.
Напротив, автентичните дясна мислещи би следвало да харесват и подкрепят „успелите българи“ като Делян Пеевски или Иво Прокопиев и да искат именно те да упражняват властта като най-знаещи и можещи според „десния начин на мислене“. Респективно, лявата позиция е, че участието в управлението на държавата не бива да бъде привилегия за богатите, че има кадърни и можещи хора, които не са милионери, че управлението трябва да се реализира в интереса на хората на наемния труд, които са и мнозинство в българското общество – все още почти 3 милиона. Те трябва да получават достатъчно високи доходи от заплати, за да бъдат средна класа, а по-високите заплати означават и по-високи пенсии, тъй като всяка пенсионна система се опира в най-голяма степен на осигуровките, които плащат работещите. Основната причина за ниските пенсии и увеличаването на възрастта за пенсиониране е твърде бавния темп на нарастване на заплатите.
Именно отношенията между труда и капитала през последните два века са водещи при определяне на оста „ляво – дясно“. Въпреки това политиците от всички десни партии в България тръбят как работят за повишаване на доходите и жизнения стандарт. Едновременно с това нито един български политик не опонира на тезата на работодателите, че заплатите в България нараствали по-бързо от производителността на труда. До не много отдавна български политици дори пригласяха на тази идея като обясняваха, че ниските заплати в България са голямото конкурентно предимство на нашата икономика. Това е и естествената, автентична дясна позиция – да си десен означава винаги да предпочиташ по-високите печалби пред по-високите заплати.
Наистина е странно, че наемни работници също се определят като „дясно мислещи“ по някакви причини, свързани най-вече с отношението им към режима от преди 1989 година, но това е тяхно право. Важното е да знаят, че един „дясно мислещ“ наемен работник би следвало не само да харесва своя работодател и да вярва, че той има повече качества от него, но и да няма особени претенции за заплата и условия на труд. Той трябва да вярва, че като полага повече труд за по-малко пари помага на неговия работодател, който акумулирайки печалбата я реинвестира за увеличаване на производството и на тази база съдейства за по-голямото благоденствие на всички в обществото.
За да е автентично „дясно мислещ“, този наемен работник трябва при възможност да работи в частна фирма, а дясно мислещият мениджър пък изобщо няма място в ръководството на държавна фирма или друга структура като например училище или болница. Ако тези хора наистина са „дясно мислещи“, те би трябвало да са убедени, че държавната собственост върху средствата за производство е някакво зло, в което те не би трябвало да участват и няма как примерно да напишат мотивационно писмо за работа в държавна фирма без да излъжат.
Тук стигаме до особено важното за разделението между лявото и дясното отношение между частната и държавната собственост. Въпреки че особено по тази тема и не само в България, както левите, така и десните партии, се въздържат от крайности, тази важна разграничителна линия продължава да е актуална. Промяната се състои в това, че споровете са повече по сектори, отколкото за икономиката като цяло. След приватизацията на рафинерията в Бургас българската десница е изключително въздържана по темата даже за либерализацията в сектора енергетика. Обратно, левите партии в България все още по инерция от 90-те са далеч от идеята, че държавата трябва да създава предприятия във всички сектори.
Но включително и в енергетиката, както и в спорни от гледна точка на дебата частно или държавно сектори като образование и здравеопазване, в пълно противоречие с „дясното си мислене“ и „ценности“ представители на десните партии са окупирали всички възлови и добре платени позиции и особено директорските места в държавните училища и болници, което е в странно и тежко противоречие с цялата възхваляваща пазара пропаганда, която водят.
Тъй като частното образование у нас поне на този етап няма чувствителни успехи, логично на дневен ред със страшна сила стои въпроса за ролята на частните болници в българското здравеопазване и дали изобщо смисъла на здравната ни система е в това те да трупат огромни печалби, докато страната ни продължава да не може да осигури нужната здравна помощ на всички нуждаещи се, а дори и на тези, които са здравно осигурени. За превенция на заболяванията изобщо не се говори и това на фона на все по-нарастващ и огромен държавен финансов ресурс, който се излива в системата.
Едва ли в рамките на една статия можем да опишем всички измерения на оста „ляво – дясно“ по всеки един въпрос, но е задължително поне да споменем още един важен терен на сериозно противопоставяне – отношенията „център – периферия“. В българския случай то има две измерения. На по-глобално ниво България се явява периферия на „еднополюсния свят“, което на вашингтонско-брюкселския новоговор се нарича „външна граница на Европейския съюз“. На местно ниво в рамките на страната „провинцията“ представлява „периферия“ на София.
За „дясно мислещите“ това международно и национално положение е „ОК“. Те приемат безропотно статута си на местна администрация на глобалния център, който осигурява на едно малцинство в центъра на София приличен, а в определени измерения и добър стандарт на живот. Всички, които не са се „уредили“ да са в тази група, имат право да избират дали да работят като гастарбайтери в чужбина или в София. Какво се случва извън столицата съвършено не касае „дясно мислещия“. Съответно дясната политика за регионално развитие се свежда до построяване не просто на пътища, а на пътищата, които позволяват на „столичаните в повече“ да идват към София, а на софиянци да пътуват по празниците.
Цялата инфраструктура извън столицата – от болниците и училищата, до междуселските пътища – не касае хората с десни убеждения. Нейното регулиране е работа на невидимата ръка на пазара, която винаги и навсякъде стимулира концентрацията на населението и обезлюдяването на цели територии, ако за тях не са характерни трудоемки производства. Добър пример в това отношение са посланията на ГЕРБ в настоящата кампания – като истинска дясна партия герберите слабо се вълнуват от водната инфраструктура извън София и това, че все още има градове и села на воден режим. За тях основен приоритет е да се разшири околовръстния път на София с тунел, което вероятно ще означава поне няколко стотин милиона от държавния бюджет или от европейските фондове отново да се налеят в столицата, а хората извън София „да се оправят“.
По тази проблематика логично левите партии и политици имат противоположни възгледи, които започват с отхвърляне на идеята, че държавата ни е малоценна и трябва да бъде обект на някаква модерна колониална политика, при която през икономическата зависимост на България се налага политически контрол, а някои икономически сделки с новите „големи братя“ са до такава степен неизгодни за страната ни, че е спорно дали новите колониални данъци, които плащаме са по-ниски от натуралния десятък в Османската империя.
Логично левицата трябва да оспорва и мястото, което „световният център“ ни отрежда в глобалното разделение на труда. Факт е, че огромната част от българските капиталисти и стопански субекти нямат капацитета поне на този етап да участват във високотехнологични производства, но хората на наемния труд в България очевидно имат далеч по-голям капацитет, който за съжаление се оценява достатъчно високо най-вече навън. Но във всички случаи лявото се бори за това България да не бъде суровинен придатък и в структурата на икономиката ни да има и други отрасли извън производството на зърно и евтиния туризъм, което за дясното не е проблем, тъй като такова място ни е отредила „невидимата ръка на пазара“.
Аналогично в рамките на България левите партии и политици, умишлено не ползвам понятието „ляво мислещи“, защото според мен е некоректно, би следвало да се стремят не само и не толкова към някакво икономическо и демографско развитие на „провинцията“ и регионите извън София, но трябва да си поставят за цел всички български граждани, независимо от населеното място, в което живеят да имат равен достъп до образование, здравеопазване и пълен комплект социални и административни услуги.
В края на този вече твърде дълъг текст е задължително да се напише, че много от въпросите, които разделят лявото от дясното дори само в рамките на България изобщо не са споменати тук, а поставените далеч не са изчерпани. Но от текста има смисъл дори и само, ако поне читателите стигнали до финала си дадат сметка колко хлъзгави са понятията за ляво и дясно и до каква степен всички трябва да имаме едно наум, когато някой безразборно ни ги поднася от телевизора с очевидната цел да ни излъже.