Срещат се мнения от читатели на едни или други, непознаващи действително или от подобни на тях коментатори на Платон, според които Сократ отдавал предпочитание на авторитарното управление на Спарта. Понеже едноличният владетел бил подготвян да управлява дълго време, преди да поеме абсолютната власт. В тази връзка, с извинение към запознатите, доколкото запазената древна литература, съдържаща автентични сведения за политическото устройство на споменатия полис е твърде оскъдна, не би било неуместно за останалите тук само накратко да спомена, че Спарта никога не е имала под каквато и да е форма – на монархическо или др. под. държавно устройство – автократично управление. Политическата система на Спарта, освен уникална е била една от най-сложните. Формирана от Μεγάλη Ῥήτρα (IX – VII в. пр. н. е.) – т. нар. Конституция на Ликург или (според самите спартанци, доколкото и за тях не е имало сигурни данни за реалното съществуване на споменатия митичен конституционотворец), от Аполон. Като и по времето на Платон/Сократ се е състояла от: 5-ма ефори – по един от всяко от петте обединени села съставлявали полиса, които контролират двамата царе; 2-ма наследствени царе – по един от Агиадите и Еврипонтидите; герусия – 28 навършили 60 години, избрани пожизнено, съставляващи т. нар. Съвет на старейшините + двамата царе; и апела – Народно събрание от всички навършили 30 години спартиати (без периеките, да не говорим за илотите).
Що се отнася до демокрацията, според Платон по мнение на Сократ компетентността на масите да управляват не е никак висока. Поради това при демокрацията не е правилно да се предоставя възможност на хора без нужното образование и подготовка да избират свои ръководители. Защото да се гласува и по такъв начин да се взимат решения, е по-скоро интелектуално, а не право по рождение. И тъй като са малцина тези, които притежават необходимите добродетели да управляват. А още по-малко ония, които разбират от управление. Затова само онези, които могат да мислят задълбочено и рационално, трябва да могат да гласуват. Какъвто смисъл може да се открие и в цитираната в началото фраза на Сократ. Олицетворяваща неговото верую, като цел и жизнено дело за реализация на етоса – онова, което придавайки индивидуални черти характеризира отделния човек и го отличава от другите. Респ. морала, нравите и обичаите, основани на фундаментални ценности за една общност. Иначе не би отхвърлил молбите на приятелите си след произнесената присъда да забегне от Атина – в Спарта или където да е, а вместо това да изпие чашата с бучиниш. Достоен финал като образец за преход от една вечност към друга в творческото кредо на изградена нравствена личност, съобразно разбирането и критериите за справедливостта като „най-хубавото, което трябва да бъде обичано от всеки, който иска да бъде щастлив както за себе си, така и заради последствията за другите.“.
В предишни публикации споменавах за разликата между легалност и легитимност, каквато в една правова държава, ако претендира да е такава България, задължително трябва да прави всеки гражданин, който не поотделно, а като участник заедно с другите в обществения живот олицетворява суверена – единствен съгласно ал. 2 на чл. 1 от Обществения договор източник на единната държавна власт. Тук само накратко ще напомня: легалността се свързва със „законността“, произтичаща от изискванията на позитивното право, т. е. от юридическите актове създадени от държавата; а легитимността – напротив, означава приемливостта и търпимостта от обществото на дадено социално явление. Очевидна е възможността едни или други такива да изпълняват изискванията на едното понятие, но не и на другото. Достатъчно по този повод е да се спомене като пример случая от 2013 г. с назначаването на Делян Пеевски за шеф на ДАНС, легално по силата на нарочно променени intuitu personae* два закона, но несъмнено нелегитимно от гледна точка на обществения интерес за лице, което е имало фактически стаж в правоохранителната система едва няколко седмици. С което действие още в началото на техния мандат тогавашните управляващи не демонстираха друго, освен готовността си да придадат легалност дори на най-абсурдни и гротескни потъпквания на обществения интерес. И резултатът е известен. В тази връзка, за разлика от недостатъчно прецизния, мъгляв текст от разпоредбата на чл. 7 от българската Конституция, намирам за уместно да спомена относимия към разглежданото различие текст в изр. първо от ал. 4 на чл. 19 от уникалната с него Конституцията на Германия, според който: “Ако правата на което и да е лице са нарушени от държавната власт, то МОЖЕ да се обърне към съда.“, експлицитно позволяващ алтернативно прибягването до употреба на сила като противодействие срещу когото и да е, който се опитва по евентуално легален начин да наруши принципите на правовата държава от гледна точка на легитимност. Защото, както съгласно цитирания от ал. 2 на чл. 1 от българската, така и според изр. първо от ал. 2 на чл. 20 от германската Конституция: „Цялата държавна власт произтича от народа.“. Ако в Германия поради историческия опит с епохата на нацизма и изявената черта на немската народопсихология да не се подлагат на съмнение писаните правила са счели за необходим цитирания текст от ал. 4 на чл. 19 в тяхната Конституция, в други държави, като България, независимо от липсата на идентичен тест в Основния закон при нефункционираща или сраснала се със законодателната и изпълнителна власт съдебна система, по силата на естественото право не е недопустимо народът да упражни вкл. сила, за да установи и наложи спазване на принципите на правовата държава. Както стана в споменатия случай с Пеевски, последиците от каквато не доведе до гражданска война или каквито да било ексцеси, а единствено до легитимна принуда на самозванци за съобразяване с обществения интерес.
Според вече официално обявените от ЦИК резултати, вкл. за избирателната активност при произведените на 11 юли парламентарни избори, за всеки способен на рационално мислене е неоспоримо, че избраният т. нар. парламент е нелегитимен. Поради това не считам за заслужаващо отделянето специално внимание на празнословните дрънканици и бръщолевения от едни или други представители на всички формации и участвали или не като мераклии, претендиращи – все едно като първи, втори и т. н. „класирали“ се да представляват суверена като негови избраници. Както и да коментирам поведението на някой си, който без значение поради незнание и некомпетентност, а от липса на елементарно възпитание и нахалство или в изпълнение на зададено му занятие втурнал се (според данните за избирателната активност с по-малко от 10% от общия брой избиратели с право на глас), както се казва, да впряга каруцата пред коня. Тъй като, въпреки да не се съдържа изрично като текст в действащата Конституция и закони на България, логическа предпоставка като необходимо условие и основание за легитимен избор на висшия орган на държавна власт, какъвто при парламентарно управление е Народното събрание, е наличие преди всичко на мнозинство за взимане, както на каквито и да е колективни решения. Идентично на необходимия кворум за дейност както на всеки колективен, така и на парламента като представителен орган. Затова при избирателна активност от гласоподавателите с право на участие съгл. чл. 42, ал. 1 в съответствие с ал. 2 на чл. 1 от Конституцията, липсата на участие при всеобщо избирателно право над 50 % от избирателите с право на глас обективно прави невъзможно постигането на легитимност. Иначе т. нар. република, да не говорим за демокрация се обезсмисля. Всичко това, без значение от резултата на проведените избори не само може, а е по-вероятно да доведе до проточване с всякакви способи като шикании до влизане в 3-месечния срок от изтичане мандата на президента, в който той не може да разпусне новоизбран какъвто и да е парламент. В който случай назначаването на служебен кабинет е в зависимост единствено от невъзможността за съставяне на правителство от парламента. А това означава, че какъвто и да е парламент може да състави каквото и да е правителство. При така формираната алтернатива онова, което може да се очаква, е възможно най-продължителен пазарлък между парламентарно представените партии и формации за съставяне на каквото и да е правителство с цел да не се допусне следващ служебен кабинет, назначен от президента. В т. ч. при разглежданата хипотеза и чрез оспорване от някой от оправомощените съгл. чл. 150, ал. 1 от Конституцията (имам предвид 1/5 от избраните народни представители и доколкото не зависи от председателите еднолично от председателите на ВКС и ВАС, т. нар. главен прокурор) съгл. чл. 66 от Конституцията законността на избори. Във всички случаи, в крайна сметка решението на алгоритъма е в зависимост от държавния глава, който съгл. чл. 98, т. 1 от Конституцията единствен е оправомощен да насрочва избори за Народно събрание. И въпреки явните злоупотреби от мафията в преследване на своите користни „политически“ цели, независимо от нагласата сред повече или по-малко от гражданите за участие в избори, тук бих си позволил препоръка към президента да не се поддава на каквито и да е провокации, вкл. евентуално при оспорване на тяхната законност. За да не позволи прехвърлянето на президентската институция отговорността за провал на такива. Защото, с оглед изложеното, ако процесът към промяна се разглежда диалектически, значението на последните, а и следващи парламентарни избори не е толкова за Народно събрание, а предопределящо предстоящите президентски избори. Тъй като, макар парламентарна република, парламентът си е парламент, но президентът разполага с правомощия, вкл. по т. 11 на чл. 98 от Конституцията, респ. чл. 74 от НК, каквито парламентът няма. Затова пред перспективата за промяна и произтичащото от такава търсене на отговорност, главната цел на хунтата не са парламентарните. Вкл. макар не легитимиращи, но легализиращи узурпираната от нея и все още неразградена напълно власт, какъвто е основният интерес, в т. ч. за да се сдобият, ако не всички главните бандити с имунитет. А предстоящите президентски избори. В това е уязвимостта и слабостта на все още недоунищожената хунта. Колкото, макар не за всички, а до онези граждани, които заявиха като свободни своята осъзната повече от красноречиво воля като мнозинство чрез неучастие в изборите от 11 юли, с което отказаха да легитимират т. нар. парламент, имат неограничено право да изразят напълно легитимно своя протест срещу всякакви негови действия както намерят за добре съобразно Конституцията и законите на страната!
С оглед внасяне на яснота, вкл. относно връзката между употребяваните в следващия абзац понятия, е необходимо да отбележа: фобия (от Φόβος), означава страх, боязън. И не бива да се бърка, както мнозина правят, с омраза (μίσος). На психолозите е позната и за тях разбираема обусловеността от комплексни причини за психическото състояние на омраза. Което се корени: от една страна в страха от другите, различни от нас; а от друга – в страха от самите себе си. В резултат от който за описаната от него като проявление склонност за отхвърляне на всичко, което не харесваме в нас самите и да прехвърляме собствените си нежелани черти върху другите, Фройд въвежда термина проекция. (М/у другото, само като вметка – именно тази склонност има предвид Путин в отговора си, отправен по повод репликата на сенилния Байдън по негов адрес „убиец“ не към произнеслия я, а към ония които дърпат конците на тази марионетка с примера за детската игра, както и препоръчвайки, понеже очевидно за целия свят старецът е в напреднала деменция, ако не да си закачат на врата или ушите и носят постоянно пред физиономиите си, доколкото схващат за какво им говори руският президент и да се попоглеждат по-често в огледало.). А ужас, терор – произлизат и са свързани с Δείμος.
Днес в България мнозина са все още обладани от фобия и раздирани от проектирана от него, макар неосъзната мизантропия, а не малко подвластни и на пораждани, ако не ужас тревога, смут, съпроводени с отвращение и погнуса. Предизвиквани освен всичко друго не само от множеството перманентни нарушения, а и явни престъпления, в т. ч. свързани с провеждането на избори за Народно събрание и неговото функциониране опасения за измама и упражняване на терор от доскоро узурпиралата властта банда, въпреки формалното ѝ в резултат от вота на 4 април и 11 юли отстраняване от управлението на държавата. И едва ли само най-образованите и постигнали интелектуална висота, способни да балансират между емоциите и разума, а и повечето са убедени, че резултатът и от предсрочните на 11 юли може да бъде позитивен за общността и бъдещото развитие на страната. Ако не за всеки, за мнозина мислещи е несъмнено, че в такова състояние сред преобладаващата част от обществото, детерминирано предимно от емоции, а не от разума, рационален избор е невъзможен. Който не е склонен да се самозаблуждава или да се поддава, макар не на еуфория, а на неоправдан оптимизъм, ако не на непрестанния натиск от лъжи и цензурирана информация, повече или по-малко съзнава, че от Освобождението през 1878 г. българската политика, ако не изцяло в значителна степен е функция на провежданата от външни, чужди сили и фактори. Но също така, което не бива да се пренебрегва – и на общественото мнение, изразявано от мислещите хора не само в България, а и в други близки или далечни страни. Затова не би била невярна не само констатацията като отражение на обективната конкретна ситуация, но a priori и в перспектива, че управлявалата до преди редовните от 4 април, а и след предсрочните на 11 юли избори шайка като нелегитимна е, и безсъмнено ще бъде все повече притискана вкл. и от вън. Поради което българските граждани не би трябвало да се чувстват самотни и безсилни. А убедени, че макар по форма легални, като съдържание по същество произведените на 11 юли избори нямат легитимиращ „избраните“ като пратеници в т. нар. парламент ефект.
A posse ad esse**
Фразата: Aut inveniam viam, aut faciam*** не е произнесена от някой римски философ или консул. Или случайно изтървана от древен майстор, строител на пътища, каквито освен с вещина и с любов изграждали някогашните римляни, трасирайки главните и до днес пътни артерии в Европа. А изречена от Ханибал Барка, в отговор на възраженията от неговите генерали, че е невъзможно да премине Алпите.
Очевидно, поне що се отнася до ограничения ареал, в който битуваме и колкото да оредяваме се тълпим, лутайки се в търсене на пътя, да не говорим за проправяне на нов, малцина, за да не кажа никой от партийните „вождове“, а и всички ония от партийните им и пр. листи, включително в т. нар. „гражданска квота“ кандидат депутати, които обърнаха внимание освен на указите за насрочване на парламентарни избори колкото да се изявят като мераклии, отдадоха значение на посланието на президента: (https://www.president.bg/cat49/1379/president-poslanie-za-nova-bulgaria.html), както и на словата му на Шипка и в София по случай националния празник 3 март. По съдържание и смисъл лаконични, точни и ясни, в съответствие със строгия стоически стил. Вместо това, разконцентрирани не само от безсмислените, но и нагли техни и на представители от промотираните посредством т. нар. социологически агенции, „официални“ медии, разни гадатели, врачки, коментатори и пр. като водещи партии и т. п. формации, както и от предлаганата разнородна гмеж от регистрирани като участници техни фаворити за избор в т. нар. Народно събрание лакърдии с обещания за хляб и зрелища, свободните граждани недоумяват – цялата тая пасмина ли от уки и неуки (за възпитание, чест и морал дума да не става) е най-достойна да ги представлява във върховния орган на принадлежащата им, произтичаща единствено от тях като суверен републиканска държавна власт!? Да не говорим за продължаващото деструктивно поведение вкл. на назначени от отстранената и след 4 април шайка бандити, които вместо да пазят и градят, рушат държавата. Повече от ясно е, че народът не само не е готов, а ако вече не му се дава възможност, се пречи, така че да не може по честен и почтен, демократичен начин да заличи окончателно наложеното доскоро от хунтата управление и си възвърне изцяло принадлежащата му, заграбена от нея власт. Без тук да агитирам за участие в подкрепа на която и да е формация, каквото въпреки да не я легитимира, само ще я легализира и като резултат би удължило агонията на България, независимо дали ще се включат или не в избори, ако мнозинството мислещи българи, независимо къде се намират – в страната и извън нея, не само бленуват, а и наистина се стремят към отхвърляне на сегашното status quo, би следвало да се самоорганизират. Защото съвкупната оценка на всички обстоятелства явно налага радикален подход, съобразно принципа: Aut Caesar, aut nihil!****. Както споменава Мигел де Сервантес Сааведра: „Лудите проправят пътя, по който след това вървят разумните и предпазливи.“.
_______________________________
* с оглед на личността
** От възможност към действителност
*** Или ще намеря пътя, или ще прокарам път
**** Или всичко, или нищо
