/Поглед.инфо/ Анализ на Ралица Ковачева
Повод за тази статия е наскоро обявеното решение на Турция да не признава дипломи за висше образование, издадени от български университети, както и съпътстващите това решение коментари в медиите. Колкото и да е обидно това решение за всички, получили дипломите си в резултат на упорит и честен труд, фактът не може да се промени, а в допълнение можем да посочим и сравнително слабия интерес на редица държави към съвместни академични проекти - явно по сходни причини.
Като основен аргумент за своето решение Турският съвет по висше образование приведе придобилата размерите на „организирана престъпност" практика на „фалшифициране на оценки от изпити и на самите дипломи". Дипломи се подправят не само в България, както убедително показа примерът с подправената диплома на Калина Илиева. Но досега никоя страна не е отказала да признава германски дипломи.
Очевидно не само подправянето е проблемът. В популярен всекидневник беше приведен и аргументът, че чрез активна образователна политика и създаване на нови университети Турция се стреми да спре изтичането на мозъци и пари от страната. Не става обаче ясно защо така вследствие на това трябва да се дискредитират точно българските дипломи.
Защо тогава Турция не признава нашето висше образование? Липсващото парче в мозайката е състоянието на висшето и средното образование у нас, а фокусирането върху него ни доближава до същината на проблема. Добре пазена публична тайна е, че всички наши участници в международни състезания по математика, физика, химия и информатика продължават образованието си в чужбина - това важи и за елитните гимназии, цели класове от които също заминават за чужди университети. Това е красноречиво доказателство за оценката, която амбициозните млади хора дават на нашето висше образование. В същото време сякаш не е „политически коректно" да се дискутира тази явно табуизирана тема в името на тиражираните от министър Сергей Игнатов предимствата на българското висше образование в Югоизточна Европа.
А проблемите започват още от средното образование/ училищната скамейка. Нека да посочим някои резултати от международни изследвания - напр. от изследването PISA, което сравнява знанията на учениците в гимназиите от Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (все пак претендиращи да са „първи свят"), които показаха, че нашите ученици имат изключително слаба подготовка по природоматематическите науки, при това въпреки многобройните отличия на нашите състезатели. В университетите се наблюдава буквална инфлация на отлични оценки, при това често и платени. Едва ли можем да се гордеем с факта, че според авторитетни медии като Die Zeit, Der Spiegel вече сме си извоювали славата на скъпи, но научно непретенциозни "щандове" за докторски титли, където изискванията така или иначе - според публикациите - не са „много високи". Логическо следствие от това е фактът, че в повечето статии, посветени на висшето ни образование, преобладава критика или самосъжаление, но трудно се намира критичен анализ на присъствието на българските университети сред международната академична общност. В международен план българските университети са трудно „неразпознаваеми" с изключение на няколко, проблясващи от време на време в международните рейтингови класации. Оправдани изглеждат опасенията, че ако в процедурите за атестация на университетите се въведат международно признатите академични критерии за оценка като брой публикации, цитати, H, G -индекси и т.н., много от тях биха заели незавидни места. Затова не е и учудващо, че и научната подготовка на преподавателите във висшите ни учебни заведения страда от сериозни дефицити. Попадайки в университетите, младежите се сблъскват често със слабо (и от финансова гледна точка) мотивирани преподаватели. Несериозното отношение на някои преподаватели се трансформира в нихилизъм и незаинтересованост от страна на студентите. Въпросът има и обратна страна - a priori афишираното пренебрежение към учебния процес от страна на мнозинството студенти рефлектира върху отношението на преподавателите към преките им задължения.
В заключение нека да отправим един съвет към министър Сергей Игнатов: нека да не се сравняваме (само) с Югоизточна Европа, а да проведем адекватна атестация на университетите с единни критерии, изработени на базата на международни критерии за академично оценяване. Освободете се от ненужния баласт, вслущайте се в оценката на чуждестранни компетентни лица. Трябва да намерите средства за това - става дума за спасяване на образованието ни - при това не само висшето.