Относно призива към Президента за обявяване на "извънредно положение"

/Поглед.инфо/ Повод за следващата бележка е призивът на акад. Петър Иванов към президента да обяви „извънредно положение”.

Предварително бих искал да спомена, че въпреки да не познавам лично призоваващия, съдейки по изразяваната, отстоявана последователно и аргументирано защитавана с обективни факти от него позиция относно състоянието и предлагани необходими мерки за бъдещото развитие на страната ни, не намирам каквито и да било основания за съмнение в неговата добросъвестност и благородно намерение, от каквито явно е мотивиран призивът. А не се касае за провокация, целяща подвеждане на президента към осъществяване на акт, какъвто би могъл да послужи като предприето от него действие евентуално за основание, на което да бъде повдигнато обвинение за нарушение на Конституцията и предмет на разглеждане от КС. Доколкото все пак се отнася не единствено за несъмнено значимото от гледна точка на психологията пробуждане на гражданите на републиката, а така също за политическото и правно измерение на породения от него процес, тук бих си позволил да споделя накратко критиката си към така отправения призив с увереността, че и акад. Иванов не би възразил относно необходимостта от отчитане на реалиите, каквито са, не само в рамките на една научна дисциплина.

Призивът, за който е реч, формално се основава на Конституцията. Ал. 5, изр. първо на чл. 100 от същата действително оправомощава президента да обяви предлаганото „извънредно положение”, когато Народното събрание не заседава. Но съгл. чл. 84, респ. т. 12 от него, отнасяща се за т. нар. „извънредно положение” това в крайна сметка е в правомощията единствено на парламента. Затова и според изр. второ от ал. 5 на чл. 100, при обявяване от президента на такова Народното събрание се свиква незабавно, „за да се произнесе по решението”. А смисълът на цитираните разпоредби при парламентарно управление съдържащ се и в разпоредбата на ал. 1 от чл. 1 на Конституцията е, че дори и при разпуснат вкл. поради изтичане на мандата парламент, до избирането на нов, старият действа (както при оставка на правителството, същото до избиране/назначаване на ново). Защото не може да съществува какъвто и да е промеждутък от време, в т. ч. при служебно правителство, в което, що се отнася до правомощията на парламента при парламентарно управление, то да не е в сила. При настоящата конфигурация, на макар формално съществуващ парламент за повечето, ако не на всеки, предварително е повече или по-малко известно как би процедирало неговото мнозинство в случай на предприемане от президента на препоръчвания му акт като действие и без да си даваме сметка за формиралото се извън институционално категорично заявявано от мнозинството граждани неодобрение и несъгласие с настоящото управление на България. За днешното парламентарно мнозинство, което няма богат избор от варианти за изход от ситуацията, те биха били ограничени. Но не повече от това, в единия случай за намиране повод като основание за евентуално повдигане на обвинение срещу президента за нарушаване на Конституцията и с това усложняване и задълбочаване на политическата криза, а в другия – за възползване при обявяване от него на „извънредно положение”, потвърждавайки същото със свое решение за приемане от парламентарното мнозинство на законодателство, което да уреди действията на т. нар. представителна законодателна, изпълнителната и съдебна власт. И в двата случая резултатът би бил негативен. Вкл. доколкото въвеждането на законодателство, обусловено от „извънредно положение” би довело до ограничаване на правата на гражданите на републиката. И тогава не само настоящото парламентарно мнозинство би имало перфектно оправдание – обявеното от президента „извънредно положение”, потвърдено от парламента, което изисква съответни ограничителни законодателни мерки, а протестът несъмнено би се насочил и срещу президента – единствената институция, откликваща на призивите на мнозинството граждани за промяна.

Колкото да извънредно положение, такова de facto е налице и без намесата не само на парламента, а и на президента. Гражданите на България – не само тези в страната, а и в множество градове на държави извън нея – като единствен субект, реален носител на единната държавна власт, ясно и недвусмислено са заявили и манифестират своето решение за такова. И изискват смяна на системата на управление. Онова, което може да направи всеки доблестен гражданин, вкл. участващ на каквато и да е позиция в едно или друго качество в т. ч. от силовите структури като служител на отхвърляната система,, е да се присъедини към всенародния протест и желание за исканата промяна. Защото тя така или иначе ще бъде постигната. Проблемът е дали ще бъде извършена по мирен, цивилизован начин, както се стремят достойните граждани на България, или не. Като начетени и културни протестиращите все повече български граждани вече не се страхуват. И макар готови за всичко ще си възвърнат отнетата им и неправомерно задържана власт в родината, в която искат да живеят свободно, зачитайки свободата на всеки от своите съграждани, независимо от различията в техните политически възгледи, религиозна отдаденост, расова отлика и др. пристрастия, които не вредят както поотделно на когото и да е, така и на общността.

Както виждаме, има нови поколения родени след 1989 г., нямащи дори бегли непосредствени възприятия, въз основа на каквито да формират и зависима от времето преди това представа. Вкл. младежи – момчета и момичета, учили, работили или ходили по каквито е да е поводи насам-натам по света, с други възприятия, манталитет и оценки за това как трябва да бъде устроена една съвременна държава. Някои сред тях повече или по-малко способни за необходимата организация по нейната реализация. Които освен всичко имат научна и практическа подготовката за това. Дали смятат за грешка от страна на някои от на нас – старите, невключването ни навремето активно в историческия процес е отделна работа – въпрос, който има отношение към изследване в т. ч. от гледна точка на психологията на миналото. Онова, което искам да кажа, ако сте склонен да се съгласите с така споделеното г-н Иванов, е да не ставаме причина да допускат те такава грешка. Всеки читав, а те винаги са по-малко, е от значение. А не малко от младите несъмнено са такива. Ако те се дистанцират от започналия и протичащ процес за промяна, ще се намърдат пак отрепки. И нищо няма да се получи като резултат за каквото да е.

Нашите – на старците – усилия с писания и изказвани мнения и препоръки, които пускаме за публикуване, смятам първоначално бяха основно насочени преди всичко към преодоляването на страха. Дали и колко сме постигнали в това отношение не е проблем имаме ли или нямаме принос. Важното е, че дори и без нас целта е постигната и резултатът е налице. Другото е внасяне на повече или по-малко яснота кога, какво и как да се прави, по който повод да са друга част от писанията и изказванията ни. Мисля, че в това отношение можем да бъдем полезни и да помагаме. Но що се отнася до управление, това е работа на новите поколения. По тази линия онова, с което бихме могли да допринесем, е да потиводействаме срещу мераци на каквито и да е стари муцуни да се бъркат в работата на младите. Защото бъдещето е на тях, а не на ония, които по-рано или по-късно така или иначе сме пътници за отвъдното. За тях, както казва Сократ и трябва да са наясно е, че: „Животът е само един миг между две вечности”. И повечето от ония от старото поколение, които са заедно с протестиращите младежи по площадите явно го разбират. Затова, а не че са мераклии да управляват подкрепят децата, внуците и правнуците си. Защото така могат да изразят и до последно грижата си за тях и тяхното бъдеще. Още не се е случило, но понеже гледам и една бабка на 90 години, която откак са започнали ежедневно е на протестите, заканвайки се на сегашните управляващи да размахва бастуна си и че с него щяла да ги стреля, ако ония продължават да се инатят, току-виж почнат да се тръшват да мрат старци и по мегданите. Такива хора, все едно какво битие-житие са имали, не понеже са се втурнали да управляват България, а макар да не са професори и академици излизат на улицата, защото ако не повече от онова, което могат да направят, е да подкрепят младите – новото поколение на България. Нека му дадем шанс в съответствие с мнението на Марк Фабий Квинтилиан: In omnibus fere minus valent praecepta quam experientia. България е сред малкото, ако не единствена и поне в Европа на повече от 1300 години. Това е най-солидният, ако не единствен залог като гаранция с всяко ново поколение за нейното бъдеще…