/Поглед.инфо/ Преходът е богато документиран, включително с мемоари, коментари и анализи на основни участници.[1] Има и немалко изследвания на различни негови аспекти, от различни гледни точки.[2] Предложени бяха нестандартни отговори на въпроса „Какво се случи?”[3] И все пак, професионални интервюта и частни разговори отново ни връщат към лиричния герой, излязъл от кварталното кино, с тази разлика, че въпросът не е „Къде е драмата? Къде съм аз?”. Това е ясно. По-скоро е защо точно така, не можеше ли да се случи по-добре?

Преходът започна с въпроса за вината и отговорността – за тоталитарната/авторитарната система, и завършва парадоксално с аналогичен въпрос за самия преход. Още не са напълно отшумели досиетата от „онова време” и вече настоятелно се иска да се разкрият „досиетата на прехода”.

Несъмнено „левият вектор” на протеклия процес играе ключова роля и изисква особено внимание.

Нека се опитаме преди всичко да се върнем към общите измерения на проблема, като започнем с геополитическия контекст.

Две ключови събития структурираха развитието и системната криза на страните от Източния блок.

1968. Пражката пролет. На 3 януари 1968 г. пленум на ЦК на ЧКП взема решение да освободи първия секретар Антонин Новотни и избира на негово място Александър Дубчек. За няколко месеца страната се преобразява. Започва радикална десталинизация. Гласността дава възможност да се изяви потенциалът на чешката интелигенция. Демократизацията разкрепостява социалнополитическата инициатива. Приема се програма за икономически реформи („третият път”), разработена от проф. Ота Шик. Комунистическата партия печели небивала масова подкрепа. Събитията в Чехословакия предизвикват нарастващо безпокойство в Източния блок и особено в Москва, Берлин и Варшава. През август войските на Варшавския договор (без Румъния) навлизат в Чехословакия и я окупират. В действие влиза „доктрината Брежнев” – суверенитетът на страните членки на Варшавския договор е ограничен от тяхната (т.е. на техните номенклатури) „колективна сигурност”. Ирония на историята: като смазва Пражката пролет, СССР копае собствения си гроб.

На януарския пленум на ЧКП не е приет никакъв принципен документ. Взето е едно единствено политическо решение – смяна на лидера. Формално това става „в двореца”, но никой не го нарича „дворцов преврат”. Не само защото процедурно е легитимно, а преди всичко защото отключва демократичен процес. Истинският смисъл на едно събитие се разкрива от неговите последици.

Българският 10 ноември беше не по-малко легитимен и също даде зелена светлина на демократичен процес. Нещо повече, софийският пленум – за разлика от пражкия, от самото начало афишира „истинска революция”.[4] Вярно е, че инициаторите нямаха представа колко истинска ще се окаже революцията. Промяната не остана заключена в „двореца”, а отключи участието на „улицата”. Без 10 ноември не би бил възможен и 18 ноември. По-късните оценки на 10 ноември като „дворцов преврат” станаха клише, но не са адекватни. Личи стремеж да се омаловажи, дори дискредитира – със задна дата![5] – инициативата на политическия опонент. В същото време обаче отразяват и промяната, настъпила в източноевропейската конюнктура.

1980. Гданското лято. В най-голямата полска корабостроителница („Ленин”) по политически причини е уволнена една работничка, чието име ще стане широко известно – Анна Валентинович. Започва бунт, оглавен от работническия лидер Лех Валенса. Работниците окупират завода. Създаден е профсъюз „Солидарност”. Стачки заливат страната с икономически и политически искания. Възниква своеобразно двувластие, прекратено по силов път с военен режим, установен от ген. Войчех Ярузелски в края на 1981 г.

През 1968 г. инициативата за демонтиране на командно-административната система идва от горе, от ръководството на комунистическата партия. Тази инициатива е смазана със сила. На дневен ред идва алтернативата. През 1980 г. инициативата за демонтаж вече идва от долу и има антикомунистическа насоченост.

Стопирането на Пражката пролет означаваше, че Източният блок може да бъде преобразен, десталинизиран, ако станат промени в самата Москва. Новото мислене, прокламирано от Михаил Горбачов, обещаваше този шанс. Със задна дата може да изглежда, че идеята е била добра, но изпълнението – недообмислено, с много погрешни ходове. Колкото и сериозни аргументи да се привеждат – някои са очевидни, други са спорни, трети са несъстоятелни, – главното е друго: инициативата попадна в нов исторически контекст, както глобален, така и вътрешнополитически. Перестройката не даде сила на „братските партии” в Централна Европа, а на техните политически противници. През лятото на 1989 г. се състояха първите свободни избори за сенат в Полша. От сто депутатски места „Солидарност” спечели 99, а комунистите – едно.

За да се обясни фантастичният успех на „Солидарност”, трябва да се вземе предвид целият път, изминат от страната. Преди горещото Гданско лято на 1980 г. Полша е разтърсвана на два пъти от антисистемни взривове. През 1956 г. съветското ръководство е крайно шокирано, когато на гребена на масови вълнения на власт идва Владислав Гомулка, може да се каже „полският Трайчо Костов”. През 1970 г. нов бунт сваля от власт Гомулка и извежда на върха Едвард Герек. В продължение на едно десетилетие зрее опозиционно движение, което свързва полската дисидентска интелигенция с работниците и има дори организационно покритие в лицето на КОС-КОР. Интелигентски „Комитет за защита на работниците”.

Едва ли трябва да се подчертава, че в България всичко това липсваше – не само ярките избухвания, но и полулегалната опозиционна дейност. Причината не е в някаква особена „страхливост” на масите и „подкупност” на интелигенцията. В Централна Европа и в България системата „работеше” с различен социално-икономически ефект: задържаше напредналите и даваше възможности за развитие на изостаналите.

В исторически ракурс българският преход, започнал на 10/18 ноември, е едновременно закъсняла Пражка пролет и подранило Гданско лято. Закъсняла Пражка пролет, защото времето, през което комунистическа партия можеше да доминира системна трансформация в Източна Европа, вече беше безвъзвратно отминало. Подранило Гданско лято, защото антикомунистическата опозиция още не беше набрала политически опит и дори не беше ясно идентифицирана.[6]

1989. Есента на народите. За няколкомесеца разнородни, но еднопосочни събития демократизират Източна Европа и променят глобалния политически климат. Сравняват ги с Пролетта на народите, която преобразява Западна Европа през революционната 1848 г.

Според афористичния израз на британския политолог Тимъти Гартън-Аш, за промяната са били необходими: в Полша – десет години, в Унгария – десет месеца, в Източна Германия – десет седмици, в Чехословакия – десет дни, в Румъния – десет часа. При такава условна и афористична калкулация може да се прибави: в България – десет минути; времето да се гласува една оставка.

Реалният политически процес обхваща 36 години. Преминава през идейни и политически сблъсъци, вътрешни и междудържавни конфликти, персонален възход и падане. Означен е от Хана Аренд като „процес на детоталитаризация, последвал смъртта на Сталин.” Включва и взаимодействието, и решаващата роля на геополитическия център.

Есента на народите в „сателитните страни” може да се нарече също Московска есен. Политическата инициатива беше не само освободена от бремето на „доктрината Брежнев”[7] (Полша, Унгария, Чехословакия), но и пряко насърчавана от Москва политически (България) или конспиративно (Румъния), подготвяна дипломатически (ГДР). Москва монтира Източния блок. И Москва е основен фактор в неговото демонтиране. От геополитическа гледна точка, действията на първия и последен президент на СССР, довели до разпадането на могъща свръхдържава, изглеждат самоубийствени и оправдават етикета, който им лепна бившият дисидент А. Зиновиев: катастройка. От вътрешнополитическа гледна точка, смисъл на перестройката беше радикална десталинизация и тя беше осъществена успешно.

Комунизмът беше победен. Но всъщност победи себе си. Пътят от силовия полюс (военен комунизъм) до икономическия (НЕП) беше извървян докрай. Гибелта на първичната „мутантна” форма, родена от революция в селска страна, възстанови автентичното базово идейно ядро и откри пътя към присъствието му в научния и обществения живот на ХХІ в.[8]

Когато Н. С. Хрушчов искрено и убедено заяви на американски дипломати: „Историята е на наша страна. Ние ще ви закопаем!”, икономическото съревнование на двете системи се измерваше с показатели на традиционното производство (електроенергия, нефт, стомана и т.н.). Проявяваха се предимства на централизираното планиране и мобилизацията. След това стана в решаваща степен надпревара в технологичните иновации. И тук пролича предимството на системата с по-голяма свобода на научната и технологичната мисъл в съчетание с динамика на икономическата инициатива.

В класическия марксизъм е описан конфликтът между развитието на производителните сили и производствените отношения. Ирония на историята: точно онази закономерност, която беше използвана като аргумент, за да се доказва неизбежната гибел на капитализма, се оказа с фатално значение за държавния социализъм. И породи парадокс: устремена към бъдещето, системата губеше своята младеж и своята интелигенция – социалните групи, на които принадлежи бъдещето.

Разбира се, социологическите закономерности не се осъществяват автоматично, по един или друг начин те се осмислят и претворяват в обществени действия и противодействия.

Как беше възможна 1989 г.? В едно социологическо есе Иво Можни постави интригуващия въпрос „Защо така лесно?” и разкри някои „семейни основания за нежната революция”. Ако се вземе предвид, че това не беше преход на една или друга „отделно взета страна”, а на целия Източен блок (дори на социалистически страни извън него – Югославия, Албания), трябва да се признае, че не беше лесно. Изпъква друг въпрос: как изобщо беше възможно?

От теоретична гледна точка е не само безпрецедентно, а изключено тоталитарен режим да обяви – и провежда! – политика на гласност, в хода на която системата на управление системно се критикува и саморазобличава.[9] Оттук се подхранват конспиративни теории за „западна връзка” на Горбачов чрез Яковлев. Подобни версии губят смисъл в по-широк план. Безпрецедентно събитие е още разобличението на култа към личността и сталинските репресии. Противоречи на природата на тоталитарен режим, защото поставя граници на всевластието.

Събитията, които разтърсват социалистическия свят през 50-те и 60-те години на миналия век, фактически се определят от основна програмна дилема:

- Реформи, насочени към контролирана детоталитаризация на обществения живот и въвеждане на икономически стимули.

- Революционно изкореняване на икономическото съзнание и тоталитарен „военен комунизъм”.

В първата насока е хрушчовското „размразяване” и разобличаването на „култа към личността”. Във втората, противоположна насока е маоистката „Велика пролетарска културна революция” и разобличаването на „онези, които са на власт, но вървят по капиталистически път” (наричани накратко и не особено благозвучно „каппътисти”).

Първият път ражда „отваряне” към света, практика, макар с ограничения и противодействие, на конвергенцията. Създава нови шансове. Вторият път ражда своеобразна „комунистическа дивергенция”, мащабен идеологически и политически конфликт, доведен до минивоенно стълкновение между държавите с най-голяма територия и най-голямо население. Създава нови рискове.

Развитието на „реалния социализъм” от 50-те до 80-те години е сложен и противоречив исторически процес, белязан от сблъсък на противоположни тенденции. Противоречията са заложени в генезиса и характера на система, която Якоб Талмон определя типологично като „тоталитарна демокрация”. Динамиката й през разглеждания период може да се опише адекватно с логиката на Хегел: системата едновременно и е, и не е тоталитарна.

„Самоуправленският социализъм” на Тито и Кардел, преоценката на Сталин, предприета – и ограничена – от Хрушчов, демократизмът на Имре Наги,[10] „социализмът с човешко лице” на Дубчек, „гулаш-социализмът” на Кадар, „каппътизмът” на Дън Сяопин. В този „пакет” е и „Априлската линия”, която донесе (непоследователни) икономически реформи и културно „отваряне”. И от друга страна, левите ексцеси на Енвер Ходжа, (анти)културната революция на Мао, абсурдите на Пол Пот и мегаломанията на Ким Ирсен... Прекалено сложна картина, за да се побере в едномерната и статична схема на „тоталитарния модел”, разработен от Збигнев Бжежински и Карл Фридрих, който при това има и откровени идеологически функции.

Промените след 1953и особено след 1956 г. не можеха да се вместят в тоталитарната концепция. Пророчеството, че в СССР ще се стигне до „нови мащабни репресии от сталински тип” (З. Бжежински) или че разведряването не променя нищо по същество от цикъла „интензификация-релаксация” на тоталитарното управление (К. Фридрих), не беше убедително. Западната съветология потърси нови опорни точки извън „тоталитарния модел” в концепцията за модернизация, а след това – в нейния коригиран вариант: теория за конвергенцията (с приноса на Хънтингтън, Бжежински, Джон Кауцки и др.).

Тази гледна точка започна да оказва определено влияние и върху практическата политика. Студената война, погледната от позициите на Запада, не беше само противостоене, а и насърчаване на конвергентно развитие. „Конструктивните изменения вътре в комунистическия блок могат да доближат онези решения на проблеми, които сега ни изглеждат извън пределите на нашите възможности”, заяви Джон Кенеди в реч, която се смята за негово политическо завещание. И става дума не само за един президент и не само за думи. САЩ предоставиха статут на „най-облагодетелствана страна” на Полша и на Унгария, очевидно за да насърчат либерализацията, и на Румъния заради проявената й самостоятелност. Най-ярък израз конвергентният подход намери в „новата източна политика” на канцлера Вили Брант. Тъкмо тази политическа линия, довела през 80-те години до бума на смесени унгарско-западногермански предприятия, подкопаваше Стената.

В СССР се появява още през 60-те години уникален документ: меморандум на акад. Андрей Сахаров („Размишления за прогреса, мирното съвместно съществуване и интелектуалната свобода”), в който се обосновава пътя на демократично развитие на глобалния свят с ключовото понятие конвергенция.[11] Ученият, смятан за „баща” на съветската водородна бомба, става дисидент. Двадесет години по-късно излиза на трибуната на Първия Конгрес на народните депутати на СССР и внася проект за нова конституция.

Разликата между десния и левия тоталитаризъм е в различието на революционните процеси, от които израстват. Фашизмът е постдемократичен, „комунизмът” – преддемократичен. Това са различни хоризонти.

През ноември 1987 г. Михаил Горбачов обяви: „70 години от Великия Октомври. Революцията продължава!” Беше искрен, но дори не знаеше колко е прав. С едно уточнение. Буржоазнодемократичната революция в Русия започна през февруари 1917 г. И завърши през 1989/91 г. с разпадането на империята и форсирана интеграция в „капиталистическия свят-система”.

Сталин в своето последно теоретично произведение „Икономически проблеми на социализма в СССР” (1952) прави следното заключение:

„За най-важен резултат от Втората световна война и нейните стопански последици трябва да се смята разпадането на единния всеобхватен световен пазар” (Сталин: 1997, 174).

В същия труд се разглежда и перспективата: преминаване от стоковото производство, което все още съществува в СССР, макар и с много съществени ограничения, към продуктообмен. Събитията се развиха в противоположната насока.

Най-важен резултат от източноевропейските революции и края на Студената война стана възстановяването на единния световен пазар. За това допринесе не само шоковата либерализация на Източния блок, но и реформираният Китай, надмогнал маоистката втора революция. „Каппътист номер едно” – президентът Лю Шаоци, стана жертва на културната революция. Но „каппътист номер две” – Дън Сяопин, надживя председателя Мао, върна се на власт, инициира и оглави реформата. Съчетанието на държавни и икономически лостове даде изключителен резултат. Адам Смит се запъти към Поднебесната.

„Китайски вариант”? Критични преоценки на българския преход достигат до въпроса не беше ли възможен и у нас „китайски вариант”. Мнозина леви симпатизанти са убедени в положителния отговор, а също и в това, че неглижирането му е най-голямата грешка и на Горбачов, и на източноевропейските партии и лидери. Кой знае защо забравят, че и в Китай 1989 г. беше ключова: тогава танковете смазаха протестиращите на площад „Тянанмън”. В Китай беше поет курс към пазарна икономика без политическа демокрация. В Източна Европа това не беше възможно. У нас дори мисълта, че танковете могат да дойдат, беше наказана.

В Китай ефектът от насилието в столицата беше опосреден и неутрализиран от размерите на страната, от относителната външна и вътрешна изолираност на все още предимно селското население и от традициите на конфуцианската култура. Хонконг продължи да функционира, китайската диаспора – да инвестира милиарди. Западът осъди насилието, но не промени своето стратегическо икономическо поведение. Китай стана член на СТО (ноември 2001) след авторитарния „Тянанмън”, докато Русия и по време на либералните реформи на Егор Гайдар продължаваше да бъде в чакалнята (беше приета десет години след Китай – през декември 2011 г.).

Нито една от тези особености на китайската специфика не съвпада с източноевропейския казус. Нужно е голямо въображение, за да си представим, че танковете мачкат хора на „Вацлавски намести”, а след това потичат западни инвестиции; вместо нови протести и открит бунт следва бум на икономическата активност и формиране на средна класа, която търси и намира представителство в... комунистическата партия. През 1968 г. Пражката пролет водеше неудържимо към плурализъм, а през 1989 г. опитът да се спрат с насилие протестите доведе до ускорен разпад на партийното ръководство.

Що се отнася до България, беше направен собствен превод на китайската формула (пазарна икономика без демокрация): „Указ 56 плюс Член 1”. „Преустройство под ръководството на др. Тодор Живков.” Не се получи. Не можеше да се получи.

Китайският модел в Източна Европа – това е носталгичен сън.

Откъс от Преходът. Политологически ракурси

______________________

[1] Публикации от/за А. Луканов, П. Младенов, А. Лилов, Ж. Желев, П. Дертлиев, Ф. Димитров, И. Костов, С. Сакскобугготски и др.

[2] Вж.: Bell: 1998; Калинова, Баева: 2002; Луджев: 2009; 2012; Томов: 2005, 2009; Селени: 2002; Проданов: 2007; 2012; Методиев: 2012; и др.

[3] Райчев, А., К. Стойчев. 2004. Какво се случи? Разказ за прехода в България 1989–2004. София: Изток-Запад; И. Чалъков и др. 2008. Мрежите на прехода. Какво всъщност се случи в България след 1989? София: Изток-Запад; Можни, И. 2003. Защо така лесно... София: Изток-Запад.

[4] „Ние добре разбираме, че задачите, които трябва да решим, няма да бъдат леки – отнася се за истинска революция, която е предназначена да освободи творческия потенциал на човека и да създаде условия за пълната му реализация.” (Заключително слово на П. Младенов пред пленума на ЦК на БКП на 10 ноември 1989г. В. Работническо дело, бр. 315, 11.11.1989 г.).

[5] Призивът, отправен от инициативен комитет за митинга на 18 ноември, започва с „Проведеният на 10.11.1989 г. пленум на ЦК на БКП дава шанс за начало на реални промени в страната” и завършва с три апела – първият е „Да подкрепим решението на пленума като първа стъпка към обнова”.

[6] В „Големият провал” (излиза в началото на 1989г.) Збигнев Бжежински прави сравнителна преценка на кризата на комунистическите режими по десет индикатора. Според показателите „обществено активна политическа опозиция” и „открити искания „отдолу” за политически плурализъм” България е на равнище „нула” (Бжежински: 1991, 215). У нас по това време действа Клуб за подкрепа на гласността и преустройството. Неглижирането му има три възможни обяснения. Първо, липса на информация за съществуването му. Изключено. Второ, крайно пренебрежителна оценка за дейността. Малко вероятно. Трето, квалификация на дейността и участниците като различни от централноевропейските и близки до съветската линия.

[7] Говорителят на съветското външно министерство Генадий Герасимов разясни на 25 октомври 1989 г. становището на министър Шеварнадзе за невмешателство на СССР във вътрешния живот на други страни: „Доктрината Брежнев е мъртва. Знаете ли песента на Франк Синатра „Моят начин”(I Did it My Way)? Унгария и Полша го правят по свой начин. Сега ние имаме Доктрина Синатра” –

(http://www.nationalreview.com/article/210798/sinatra-doctrine-william-f-buckley-jr).

[8] Вж.: Critical Companion to Contemporary Marxism. 2008. Ed. by J. Bidet and S. Kouvelakis. Leiden and Boston: Brill.

[9] През 1987 г. известният съветски социолог проф. Игор Кон сподели в личен разговор: „От теоретична гледна точка е невъзможно. От друга страна – друг изход няма”.

[10] Трагичната участ не променя светогледа на Имре Наги. В последната си дума заявява, че ще бъде съден от „историята и световното комунистическо движение”.

[11] Акад. Сахаров очертава четири етапа на оптимално световно развитие: (1) Победа на антисталинистките и антимаоистките сили в социалистическите страни; многопартийна демокрация в СССР; (2) Победа на социалреформистките сили в буржоазния Запад; програма за конвергенция; (3) Преодоляването на разобщеността на САЩ и СССР позволява да се наложи 20% данък на развитите страни, за да се преодолее бедността в Третия свят; (4) Изглаждане на различията в социалните структури, развитие на интелектуалната свобода, науката и производителните сили, създаване на световно правителство и изглаждане на националните противоречия. Вж. http://www.yabloko.ru/Themes/History/sakharov_progress.html