/Поглед.инфо/ Минчо Минчев е роден на 25 септември 1944 година в с. Коларово, Старозагорско. До 14-годишната си възраст учи в Стара Загора, а после завършва техникум по озеленяване в Пловдив. От 1963 до 1967 г. е хандбалист в „Локомотив“ - Пловдив. През 1964 г. постъпва в Полувисшия железопътен институт в София, където завършва специалност „Локомотивен машинист“.

Около 15 години работи като локомотивен машинист в БДЖ. През 1982 година става зам. завеждащ отдел „Култура“ във в. „Транспортен глас“, а от 1988 до 1990 г. е негов зам. главен редактор. През 1991 г. става главен редактор на сп. „Железопътен транспорт“, откъдето е уволнен през 1997г. Пенсионира се през 1998. През 1996 г. започва да издава вестник „Нова Зора“.

Минчо Минчев е председател на партия “Нова зора“, а през 2005 г. е от съучредителите на коалиция „Атака“. Изваден от коалицията заради опитите си да я накара да подкрепи правителството, оглавено от БСП.

На парламентарните избори в България през 2013 г. е избран за народен представител от листата на Коалиция за България (в която участва и партия Нова Зора) в 6 МИР Враца. Депутатският му мандат е прекратен с разпускането на 42-то Народно събрания през август 2014 г.

Носител е многобройни награди, между които Наградата за цялостно творчество на Съюза на българските писатели „Севт Трети“ за 2019 г.

Стихосбирки:

„Безсъние в неделя вечер“ (1977) 

„Мелница“ (1982)

„Хляб“ (1985) 

„Таран“ (1988)

„Ризница за голо тяло“ (1990) 

„Ревността на боговете“ (1998)

Запознахме се в болничната стая. В една обикновена болнична стая на една необикновена за тогава болница, която не беше вдъхновяващ декор за перспективно общуване. От тази среща запомних човек с впечатляваща, внушителна външност и добри усмихнати очи с проникновен, по-точно, пронизващ поглед, който минава през теб, за да се спре само ако открие нещо съществено.

Това беше Минчо Минчев - бивш локомотивен машинист, поет по призвание, председател на политическа партия „Нова зора“ и главен редактор и издател на седмичника със същото име. И най-важното - всеотдаен приятел на съмишлениците и съидейниците си и враг на продажници и двуличници.

Запознанството ни стана някак почти случайно, но с онази естественост, която не търси ярка светлина, за да се изяви. Не на многолюдни митинги и шумни сбирки, не на гръмки трибуни, не на обществено значими форуми, не в разгара на теоретични дискусии, не на прагматични постановки, не в кипежа на избори, референдуми и плебисцити. Но същевременно всичко това присъстваше в нашите разговори, в трепета на думите от постигнатото и в разочарованието от все още недостигнати и несбъднати цели.

Рядко съм срещал по-пълноценен, по-отговорен и по-всеотдаен човек от Минчо Минчев, който да се е приближил толкова непосредствено към идеала и каузата, в които вярва, и за които работи. И се питам: кога той е бил най-истински? Когато е карал влака, а гарите и коловозите са били само покорените коти от неговото неотклонно движение напред? Или когато, неговата убеденост е приобщавала и други хора към правотата и правдата? Дали когато с големите си омаслени работнически ръце е разгръщал трепетно книгата, или когато думите, разпилени „в пепелника огромен на вятъра“, са се подреждали в стих? И този стих е разкривал радостта от живота или пък е посочвал ключ за вратата на неговата сложност?

Общото в тези дилеми при Минчо Минчев е несъвместимостта на идеал и притворство; на жизнена съпричастност и отчуждение; на искрената болка и фалшиво съчувствие.

От тук нататък нещата тръгват по своя естествен ход. Силни и красноречиви са превъплъщенията на Минчо Минчев: ту прям или възторжен, ту рязък и безпощаден. Но винаги на страж зад добронамереността и социалната кауза. И винаги срещу войнстващото лицемерие и отрицание на идеала. Тази негова единосъщност е на практика неизменната проекция на неговата гражданска позиция; на неговата преданост към делото на социалната справедливост. Те са в основата и на неговия личен принос, и на партия “Нова зора“, която той създаде и ръководи.

Такъв беше вчера, такъв е днес и няма никакво съмнение, че такъв той ще остане и утре. От времето, когато на анонимен конкурс за гражданска поезия на вестник „Народна младеж“, спечели първа награда - делегат на Младежкия фестивал в Берлин. Когато не бяха много тези, които съзираха в него потенциала му на творец и общественик, на значима и многоизмерима личност - до времето, когато се заредиха една след друга стихосбирките му: „Баладично всекидневие“, „Безсъние в неделя вечер“, „Мелница“.

Струва ми се, че никой преди него, а и до днес, не е повтарял работническото, творческото и гражданското битие на Минчо Минчев, който безапелационно утвърди таланта си на поет не само в присъдените национални награди на името на „Владимир Башев“, на „Южна пролет“ и на „Георги Джагаров“, но и в последващите свои книги: „Хляб“, „Таран“, „Ризница за голо тяло“ и „Ревността на боговете“.

След събитията от 1989 г. Минчо Минчев може би реши, подобно на един друг огняро-интелигент, че „сега не е време за поезия“ и създаде отначало вестник „Зора“, а по-късно Политически кръг „Зора“ и партия „Нова зора“. От 14 май 1990 г., вече 30 години, всеки вторник седмичникът достига до хилядите свои читатели. Може да се каже, че вестник „Нова зора“ няма аналог в българската журналистика. Високо ерудираните му автори през годините вдигаха все по-високо и по-високо летвата на непримиримата обективност, а главният й редактор неизменно следваше азимута на правдата и истината. И стана така, че присъдите, диагнозите и прорицанията на „Нова зора“, по отношение на менторите на прехода, на обществените вируси и епидемии от майкопродавство и отцеругателство, както и предречените резултати от дейността на всеки пореден нов месия - „в нова полуда“, - предопредели авторитета на този вестник - трибуна на неподправения български патриотизъм.

Не ми е известно дали Минчо Минчев ще издаде своя нова книга със стихове, но десетките статии, написани от него, би следвало да бъдат събрани и издадени като свидетелство, че в едни отричани сега години работническата класа на България съумяваше да създава не само материални блага, но и духовни ценности; че онова време можеше да изгражда характери, отдадени на правдата, които никакви трудности, заплахи и съблазни, не можеха да отклонят, пречупят и купят.

Минчо Минчев измина нелекия път от локомотивен машинист до главен редактор на вестник на социалната правда и лидер на партия, която никога не се примири с разрухата и откраднатото бъдеще на Отечеството.

И така, неусетно, но не и случайно, а напълно заслужено, той стигна до своята щастлива 75-годишнина, която всички негови близки, съмишленици и съидейници, всички негови приятели, а “тяхното име е легион“, горещо приветстват и му желаят дълги години бодър и смислен живот и плодотворен неугасим творчески възход!

Честито Минчо!


Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели