/Поглед.инфо/ На 18 т. г. в сайта на в. 24 часа беше публикувано обширно интервю с писателя Марин Георгиев, придружено от възторжен коментар по повод на книгата му „Третият разстрел (1993 г.)., в която са подложени на тотална преоценка и фалшифициране личността, делото и поезията на Никола Вапцаров, поставя се началото на неглежиране и зачеркване на приносите на революционната и национално демократичната култура на България през ХIХ в. и ХХ в. И наред с това прави се опит за „разхубавяване” на българския фашизъм, за представянето му като венец на нормално функциониращата държава.
Поводът за публикуване на интервюто с М. Г. и на коментара към него са предстоящите общински избори. Оплюването започва с поета Никола Вапцаров, за да стигне до фамилията на брат му Борис, чийто внук възгласил инициативния комитет на Мая Манолова за кмет на София. И тъй като ябълката не падала по-далеч от дървото, какъвто непрокопсаник и терорист е Никола Вапцаров, такива са и семейните му наследници. И както е прието, след подобна интродукция следва разобличаване на социализма и социалистите. Не искам да надничам в клоаката от предизборни клевети.
Но не мога да премълча, че е неприлично да се организира гавра с паметта на Никола Вапцаров, великия български и световен поет, чието антифашистко творчество е европейски връх, наред с творчеството на испанеца Федерико Лорка и немеца Бертолд Брехт. Всъщност не би трябвало да ни учудва появата на подобни текстове. Няма нищо по-логично от това днешната управляваща класа да се отнася отрицателно към антифашизма и комунистическите идеи на Вапцаров, да гледа със зъл поглед на участието му в българската съпротива през периода 1941 г. – 1944 г. И в същото време да изпитва носталгия по стария режим от преди 9 септември, 1944 г., по неговия псевдодемократизъм и форми на държавен диктат. В този аспект да се ражда носталгия по радикализма на фашистката идеология.
Какво друго освен изяви на неофашизъм днес са Луковият марш; скандирането по стадионите на нацистки лозунги от стотици млади хора; редовните телевизионни и радио предавания и печатни публикации, които отричат и се надсмиват над антифашизма и антифашистите; поправките в законодателството, уникални за Европа, в ущърб на участниците в антифашистката борба; фалшификациите в учебниците, които нахално реабилитират българския фашизъм и режат главата на антифашистката съпротива; дирижираният възторг на властимащите от Бандеровска Украйна и от лидерите на нацизма в прибалтийските републики?
Един малък спомен. Датата е 15 октомври, 2013 г. Прощавахме се с писателя Николай Петев в залата на бившия партиен дом. След траурната церемония с няколко колеги писатели се застояхме върху стълбите пред входа на залата. Изведнъж оживление по булевард „Дондуков”, около хиляда младежи, (казаха ми, че са „ултраси” на виден футболен отбор), маршируваха на път за своя стадион със свободна крачка, като на определени интервали викаха отсечено: ”Зик хайл”, „Зик хайл”.
За тях се сетих във връзка с расистките ексцесии в София през последните дни. Полицията търси под дърво и камък виновните, без да поиска далеч по-строга отговорност от идеолозите на българския неофашизъм, от манипулаторите в масмедиите, от общинските чиновници на столицата, които разрешават Луковия марш, от авторите на учебниците по българска история и литература. В този план не трябва ли да отговаря за деянията си и самият министър на образованието Красимир Вълчев, който директно заяви, че учебниците са задължени да обслужват целите на учебната програма, а не историческата истина, че за антифашистката съпротива трябва да се дават изключително негативни оценки? По-малка ли е вината на външния министър Екатерина Захариева, която неотдавна в официален документ на държавата обруга социалистическия период, но премълча, че преди това у нас е имало фашизъм, фашисти и фашистки терор, че тогава България е била съюзник на нацистка Германия, на Адолф Хитлер?
И защо управляващите се правят на ни лук яли, ни лук мирисали, във връзка с расистките прояви на футболния мач с Англия? Нали те вече три десетилетия учат младите хора - от ранното им детство до завършване на средното и висшето им образование, - кое е родолюбиво и кое не, кое е морално и кое не, кое е правилно и кое не? Нали цялата държавна машина внедрява в съзнанието на подрастващите, че българските фашисти са възродили отечеството ни, а комунистите са национални предатели и терористи? И сега, когато цял свят видя цялата низост, насадената омраза и нагон към насилието и расизма у десетте или петнайстте запалянковци (според изнесените данни от властите, разбира се, цифрата е силно занижена!), когато момчетата показаха, че са научили отлично урока си, натрапва се въпросът: - А къде изчезнаха учителите? Няма ли следствието и прокуратурата да проявят главния си интерес към тях, модераторите и фактическите манипулатори на позорния акт? Естествено от тях отговорност няма да се потърси, понеже спадат към каймака на днешното ни общество, а не населяват покрайнините на София като арестуваните младежи, които тепърва овластените субекти ще ги докомплектуват в качеството им на щурмови отряди.
Досега живеех с илюзия, че животът на книгата „Третият разстрел”, „преобърнала” истините на поета Вапцаров, отдавна е изпят. Мислех си: Марин Георгиев е осъзнал, поне донякъде, размерите на собственото си падение в книгата „Третият разстрел”.
Но ето, опроверган съм!
По всичко личи, М. Г. продължава да се гордее с извършеното интелектуално убийство на Вапцаров. Интересно е, че самооценките на М. Г. (не настоявам, че точно такива си били първоначалните му намерения) съвпадат с новите вълни на неофашизъм и неонацизъм в България, които днес, вече по-последователно, търсят своите първоизточници и традиции в историческото време, в това число своите тенденциозни свидетелства за терориста Вапцаров и за непорочното зачатие на неговите екзекутори. За да ги намерят в различни по жанра си творби, включително в произведения като „Третият разстрел”. Писателят М. Г., реабилитирал терора и варварството на българската реакция и фашизъм по време на Втората световна война, извършил интелектуален разстрел на Вапцаров, се оказва добър учител, баща, любим настойник. Именно поради тази причина интервюто с М. Г. и поместеният коментар не би трябвало да се възприемат като клише, което може и да се подмине.
Автор съм на монографията „Книга за Вапцаров” (2008 г.), в която изследвам цялостно творчеството на поета: от най-ранния период до насилствената му смърт. Занимават ме в този труд главно гражданските, екзистенциалните и творческите проблеми, които поставя и решава великият поет, фазите на съзряване и избухване на необикновения му дар.
Неслучайно монографията започва с анализ на книгата „Третият разстрел” (осемдесет печатни страници), която още с появата ѝ я възприех като идейна матрица на бъдещите агресии срещу социализма и комунистическата кауза, срещу антифашистката съпротива в България през периода на нацистката окупация. Предлагам за публикуване заключителната част на текста, посветен на „Третият разстрел” от М. Г., заради необходимостта да се вникне по-обстойно в проблемите, които засегнах дотук.
I.
Колкото „Третият разстрел” се придвижва към своя финал, толкова по-целенасочено М. Г. доказва няколко неща.
Първо, у нас е нямало антифашистка съпротива. Съществували са терористично-бандитски формирования, които от време на време са се противопоставяли на законната власт. А тя, от своя страна, ги е наказвала, съгласно законите на страната.
Второ, тези терористично-бандитски формирования, в които членува и Вапцаров, били „поделения” на Съветския съюз, на неговата разведка и се занимавали с проблеми, довели до бъдещата съветска окупация на България.
Трето, тогавашната полиция действала с меки ръкавици. Тя не биела арестантите, камо ли да ги инквизира! Притискала с факти враговете на отечеството ни. А те, смазани от фактологията, от признанията на вече арестуваните конспиратори, от моралната сила и професионализма на следователите и полицейските чинове, си казвали и „майчиното мляко”. Хула е, че Вапцаров бил бит и пребиван. Участниците в терористично-бандитските формирования получавали нравствен катарзис благодарение на човеколюбивото отношение на полицията и след това давали доброволно показания. Това ги очиствали от лъжите и те изпитали облекчение от духовното си възраждане.
Четвърто, Вапцаров стигнал до логичния си и справедлив край поради своите индивидуални особености и слаб характер. Поетът сам ерозирал природните си заложби, които след възприемането на левите, комунистически идеи и включването му в нелегалното антифашистко движение се превърнали в неоспорими недъзи. Вапцаров, който по рождение бил „наивен”, „лековат”, „лесно манипулируем”, престанал да взема самостоятелно решения, направлявали го „изкусителите”.
Пето, М. Г., като автор на „Третият разстрел”, пише за себе си, че се е стремял да гледа отстрани на подобни явления, понякога съчувствал, понякога запазвал твърдост в реакциите си. Безпристрастен бил и тъкмо тази безпристрастност го принуждавала да е обективен”, да разкрива правдиво грозното лице на конспирацията, на социалната идея, на левичарските дейности. Това го накарало да махне грима от досегашните митове за Вапцаров и да каже на своя читател: Вапцаров е ”един Антихрист!”, човек, заел страната на „злото”, на онова, което подяжда като червей личността му, прониква в творчеството му.
М. Г. внушава, че и в предсмъртните стихотворения на Вапцаров се промъква преднамереност, най-вече в „Борбата е безмилостно жестока…” Авторът на „Третият разстрел” „снема” на битово равнище метафората с личността и народа, за да може след туй да даде урок на Вапцаров колко ограничено е отношението му към ролята на субекта в съвременния свят и как е вредно да се подценява тази роля заради интересите на колектива, на „народа”.
Антифашистката борба М. Г. я определя като „така наречена”, тоест, фиктивна. Вапцаров и останалите конспиратори, обслужвайки „определена страна”, вършели антидържавна дейност, съсредоточавали дейността си в минноподривни акции, с които помагат на Съветската армия. Аргументът с „така наречената” антифашистка съпротива и нейната пълна зависимост от Съветския съюз втвърдявала допълнително позицията на М. Г.
Макар на думи да признава отделни стойности на Вапцаровото творчество, при всеки предоставил му се случай М. Г. напада стиховете на поета. Така се случва и със стихотворението „Селска хроника”, осмяно и пародирано в книгата. То се определя като „поръчково произведение”, като лозунг, чиито реални автори са „изкусителите” на Вапцаров, като пример на писане, което обслужва временни политически задачи.
Непреднамереният прочит на „Селска хроника” обаче показва друго. Стихотворението е написано на един дъх. От него напира трескав ритъм, претопил политическия лозунг в изповед. Съдържанието е дълбоко субективизирано, а картината на живота пречупена през вълнението и яростта на автора. Тук се разкрива поетовото себеотдаване на народа, проникването му в мизерния бит, в социалната нищета на съвременните хора. А това е по възможностите на високо одарен художник! Злободневната тема се преломява в големите въпроси на неуредената национална съдба, на сбърканата историческа ситуация, на солидарността с онези, които изпитват тежестите на предвоенната обстановка.
Стихотворението „Селска хроника” може да бъде определено като манифест на българската и европейската политическа лирика, която успява да разкрие откъде извира съпротивата срещу могъщата армия на Хитлерова Германия. Тази творба, създадена преди знаменитата „История” (есента на 1940 г., окончателният вариант в края на 1941 г.), ни приобщава към таланта на поета да изпълва със символна значимост и най-обикновения жизнен факт или детайл, да влага в тях своята кауза, непримиримата си воля светът и човекът да бъдат променяни. При такова водопадно втурване в света на чувствата, при такова експресивно изобразяване на жизнените положения публицистичните изблици се възраждат в нов органичен синтез.
По време на вестникарската версия на „Третия разстрел” много се изписа за раздела „Анатомия”, в който М. Г. описва физическите черти на Вапцаров. Немалко писатели тогава се възмутиха от провокаторския показ на анатомичния профил на поета. Няма да се спирам подробно върху тази „екзотика”. Но ще изтъкна, че има нещо нелепо в подобно вторачване, което с дедективска прецизност разказва как очите на Вапцаров били кестеняви, а не черни, косата кестенява, а е черна, веждите с кестеняв цвят, а не черен. Как косъмът му бил „тънък и лек”, как косата започнала май да опадва, как личало, че е нежна „кожата на лицето”, изобщо Вапцаров бил „нежен, крехък”, раменете му „свлечени”, а гърдите „хлътнали”.
По-любопитно е защо на М. Г. му е притрябвало да използва толкова нюансирано информацията, получена в резултат на собственото изследване на „обекта” Вапцаров?
Не е трудно да се установи: това акцентуване върху физическите белези, върху изнежеността на кожата, крехкостта на натурата и пр. и пр., е нужно на М. Г., за да удостовери лабилността на Вапцаровия нрав и характер в следващите раздели на книгата му. Как Вапцаров, понеже бил „нежен”, „крехък”, „болезнено слабоват” и т. н., не спадал към категорията на издържливите натури и затова бързо правел признания в полицията, не могъл да устои пред изпитателния поглед на следователя! Изображението на физическите черти помага на М. Г. и като доказателство колко слаб като потенция, мъжественост бил Вапцаров. Той имал тънко вратле, а жените боравели с друг критерии за солидната порода мъж: „Жените били избирали мъжете по врата: дебелина, преход към раменете, сливане на плещите”. М. Г. най-сериозно признава – „не съм бил жена и не знам така ли е” (?), но със самодоволство отбелязва понижения биологичен тонус на Вапцаров.
Понеже всеки текст е своего рода самопризнание и самохарактеристика, в този абзац М. Г. изглежда черпи познание и самочувствие от собственото си телосложение. Каква по-голяма мъжественост от неговата може да съществува – веждите рунтави, под тях прекалено сини очи, които гледат някак си отчуждено, дори и когато преливат от любезности, лицето едро и по селски набраздено, без помен от Вапцаровите изнежености, слабоватости и крехкости. С дебелината на врата също всичко е наред – с директен преход към раменете, с масивно „сливане на плещите” (понеже в своята книга М. Г. прави непрекъснато паралели с етиката и естетиката на Достоевски, добре би било да се обърне внимание върху остро критичното отношение на големия руски писател към „прекалено сините очи” на Свидригайлов, един от героите на романа „Престъпление и наказание”).
Горкият Вапцаров! Със своята, както пише М.Г., „патешка походка” и „телесна безпомощност” си е за окайване в сравнение с поетите, които пращят от „телесна мощ”. С коси, очи, шия, походка, гърди като на Вапцаров, каква по-подходяща гарнитура за поведението на субект, които не е в състояние да издържи и най-лекия натиск, упражнен от следователя? Така и завършва разделът: „Ами ако на Вапцаров въобще не му се е налагало да „издържа”?! А си представям как крехкото му нежно тяло е настръхнало още при прекрачване прага на полицията, как се е свило в себе си като пред възможен удар. Свил се е, уплашен дори за миг, и духът.”
Не си заслужава да се спирам върху раздела „Инквизицията като алиби”, тъй като е много тенденциозен. Но заглавието му е подходящо. Защото от него наднича носът на автор, който прави на пух и прах всички спомени и свидетелства на съвременниците, осмелили се да твърдят, че българската полиция по време на антифашистката борба е биела и инквизирала. И отново М. Г. доказва как това било чист блъф, подсигуряване на алиби за арестантите. Те и без бой, „поставени натясно”, предавали „своите”, правели признания като навит грамофон.
Още нещо допълва М. Г.: Вапцаров „бил все по-смазан от вътрешната си слабост”, а „впечатлението за физическа немощ се подсилвало от високия му ръст”. Накрая арестантът Вапцаров сякаш чува „Ода на радостта”: „Обезволен, поведен по инерцията на самопризнанията си, потресен дори от признанията на своите, в тези дни възможно е Вапцаров да е бил най-свободния човек, отдаден на мазохистичната наслада да досрути всичко, щом вече е срутено от други, провидил и приел смъртта като нещо заслужено: решил да жертва себе си докрай в името на непостижимата цел.”
Приех да не настоявам дали е бил инквизиран Вапцаров тъкмо заради тези похвати, използвани от М. Г. в стремежа му да оневини полицията на царство България. Полицията, която според автора не прилагала насилие не само върху Вапцаров, но и върху никого от арестуваните. Даже върху Антон Иванов. Такова било обичайното полицейско поведение.
Ще посоча няколко момента.
Първо, „съжденията на М. Г. че Вапцаров е дал показанията си доброволно, без намеса на полицейското насилие, както и пълното доверие в полицейските преписки и документация, помагат на М. Г. да реализира две цели. От една страна, да изкаже съчувствието, солидаризирането си с „предателя” и „ренегата” (това са негови определения). От друга, да развенчае визията за достойната осанка и поведение на поета, която била „резултат” от нескопосано сътворен комунистически мит.
Всъщност, за самопризнанията на Вапцаров пред полицията могат да се намерят не едно, а много обяснения. Арестуваният поет е нямало смисъл да премълчава секретни данни, станали предварително известни на полицията след извършени разпити на арестувани конспиратори като Георги Минчев, който не издържат на невероятните инквизиции Същото се отнася до информацията, която полицията вече е получила с помощта на внедрената агентура. Трябва да се вземат предвид също жестоките инквизиции, на които Вапцаров е бил подложен, зейналата яма между реалните обстоятелства и въображаемите светове и пр. В този план увисват във въздуха твърденията на М. Г., че в такива мигове е възможно Вапцаров да е бил „най-свободния човек”, че изпитвал наслада - и то садомазохистична - да досрути всичко, което вече се е срутило, че приел смъртта като заслужена, разочарован в „непостижимата цел”.
Според моето мнение по-важно от тези констатации на М. Г. е, че Вапцаров отрича пред съда своите показания и приема с достойнство смъртната присъда и разстрела. По-важно е, че съумява да се прости без хленч с майка си, с жена си, с близките и другарите си. Но най-важно е, че докрай защищава пред жестоката държавна власт своя антифашизъм и вяра на комунист, че не отстъпва от благородството на собствения морал. Че написва велики предсмъртни творби, които остават в пантеона на българската култура като паметник на високото човеколюбие и непреклонност на една борческа личност.
Сега пък аз да попитам. Възможно ли е оправданията, които М. Г. дири за „предателя” и „ренегата”, да крият нотка на самопризнание? Да са интимен въпрос, които засяга конкретно автора на “Третия разстрел”? Него, който довчера е бил частица от тоталитарната система, стоял е даже на прага да бъде приет в БКП?Той ли не знае, че ренегатът по традиция се превръща в краен враг на своите предишни другари? Че мрази отчаяно и шумно о. з. идеите си? Че отмъщава безпощадно на институциите, пред които се е кланял и принасял „в жертва”? Че ренегатът проявява завишено усърдие пред новите съидейници, защото иска да заслужи тяхното доверие, да изтрие стари грехове? Че живее в състояние на непрекъснат страх, тъй като съществува между две враждуващи общности. Старатавече няма да го приеме. Новата все още го смята за несигурен елемент. Обичайно ренегатът оправдава своите постъпки с „вечността” на целесъобразните, спасителни компромиси. Предателството, послужило за основа на ренегатството, се трансформира по тази нишка в „добродетел” (поне в собствените очи). Получава индулгенция чрез старанието и престараването.
Второ, става въпрос за последната страничка на „Третият разстрел” – „Вместо послеслов”. Там М. Г. изказва благодарност на хората, помогнали му да напише своя труд: музейни работнички, коректорки, компютърни специалистки, един началник, един главен редактор и неколцина писатели. Но най-горещата си благодарност М. Г. поднася на „министъра на вътрешните работи Йордан Соколов” – възложителя на литразработката по делото на Вапцаров и неговите другари.
Така че нещата са ясни.
Ясни са и заслугите на М. Г. : на равнището на съответната поръчка.
II.
Когато съобщих на мои приятели, че сядам да пиша за „Третия разстрел” от Марин Георгиев тринайсет години след появата на книгата му, срещах една и също реакция: „А струва ли си?” Друг рече: „Излишно правиш реклама на мъртвородена книга!” Трети подхвърли: „Имаш време бол, пилей го!”
Останах изненадан, че книга, за която се водеха разгорещени разговори в печата през 90-те години, днес здраво е затънала в литературните плитчини. И не само че никой не ѝ помага да излезе оттам, а я оставят да се изкорубва сред „екваториален пек”.
Каквото и да говорим, но Третият разстрел” през 90-те години предизвика шоков ефект: С истините? С наглостта? С манипулативните техники? Така или иначе, в споровете се намесиха текстове на Христо Радевски, Николай Шмиргела, Дамян Дамянов, Блага Димитрова, Стоян Каролев, Стефан Цанев, Здравко Чолаков, Огнян Сапарев, Бойка Вапцарова, Иван Спасов, Катя Янева, Бойко Ламбовски и др.
Тогава бившият редактор във в. „Литературен фронт” М. Г., току-що приплъзнал се към победителите-демократи, хвърли бомба в литературния живот. На страниците от притежавания от него в. „Литературен форум” той разпъна на кръст един от най-големите в националната ни поезия.
М. Г. чу немалко аплодисменти. Подкрепяше го новата власт: тя започваше да преорава литературната нива. Подкрепяха го наследниците на старите класи: за тях беше дошъл Видовден. Подкрепяха го номенклатурните шмекери: за тях Вапцаров вече бе непотребен. Подкрепяше го възроденият капитализъм: за него поетът беше кошмар. Подкрепяха го идеолозите на сделките, компромисите и конформизма: у нас никнат като гъби след дъжд. Подкрепяха го хора, за които САЩ, Великобритания, заедно със СССР, винаги са представлявали пика на върховен заговор. Подкрепяха го, фигуративно казано, срутената Берлинска стена и възторгът от окончателната победа на безпределната буржоазна свобода.
М. Г. сам, по собствени съображения, макар и изпълнявайки поръчка на полицай № 1, предложи себе си да стане палачът на Вапцаров. Заслугата му е, че първи сред писателите се досети да служи със подобострастие на новите господари, да им създава комфорт и разчиства пространства пред тях.
Едва ли М. Г. е предполагал, че поставя основи. На магистрала. На мощна сграда. На генерална посока! Това, което той интуитивно е напипвал, скоро ще се превърне в ориентир, в проблеми и теми на бъдещи изследователи, литературни журналисти, библиографи, университетски преподаватели. Ще ги вдъхнови да упражняват ерудиция и остроумие за експерименти върху гигантската фигура на Никола Вапцаров.
Ще се превърне в метод, който произвежда научни степени и звания, запълва вестникарски клишета, вкопчва се в националното битие. Много неща впоследствие ще бъдат коригирани, но същността ще остане. Този метод ще бъде и по-нататък прилаган не само спрямо Никола Вапцаров, но и към цялата ни революционна поезия. Ще застигне Христо Смирненски, Гео Милев, Никола Фурнаджиев, Асен Разцветников…
Новият подход, чийто първопроходец е М. Г., ще разчиства „авгиевите обори” на грубата и неподправена действителност. Ще изтласква на заден план борците за социални права. Ще рисува идилични картини на българското общество през първата половина на ХХ век. Ще реабилитира предателството и подлостта, поднесени като целесъобразност. Ще зачерква епохи. Ще фокусира мрака и насилието в душата на революционните поети.
И същевременно този подход ще ратува за високо изкуство, отделено от живота. Ще боготвори писалищната маса за сметка на „пряпореца” и „патрондаша”. Ще атакува революционните идеи в литературата. Ще рони дамски сълзи за рано загиналите таланти или за обърканата съдба на революционерите, попречила на гения да реализира „земното” си призвание. От стара България, тази до 1944 г., ще строи грандиозни декори за Потьомсковските си села. Ще създава лъчезарни символи от полицая Гешев или от състава на съда, осъдил на смърт Никола Вапцаров. Ще продължи да настоява, че поетът е станал жертва на коварни сили по линията „Съблазнен – Съблазнител”, че е бил нерешителен, твърде невзрачен и податлив на чужди влияния индивид. И няма да се съобрази с обстоятелството, че Вапцаров е човекът, който дръзна да въстане срещу кафявата чума, че негови са словата: „По-добре е да умреш, вместо да живееш скотски!”
… Като ученик в Ямболската мъжка гимназия през 50-те години имах няколко любими стихотворения от Вапцаров: „Вяра”, „Двубой”, „Писмо”, „Ще бъда стар…” Тогава ми беше мъчно, че за последната творба се пише по-рядко, че минава в графата „други”. Но аз я харесвах, тъй като в нея се спотайват трагическото чувство за изтляване, директната прелест на равносметката. Приятно ми беше да рецитирам редове от стихотворението, които обещават верност след „погромите”. По-късно установих аналогии между романа на Анатол Франс „Боговете са жадни” и този поетичен текст на Вапцаров.
„Ще бъда стар…” ме притегляше още с това, че неговият ритъм е протяжен, че финалът му подсказва за нещо недовършено, което няма да получи окончателен отговор. Понеже бях млад, безумно млад, вдъхновяваше ме надеждата, че някога ще се преобразя в „стар” в „много стар”, за да заприличам на „окъсан Рибен буквар, / модел хиляда осемстотин и четирийсе”. Допадаше ми и неопределеността, която се движи като вълна и не изравнява чувството за живот със самия живот.
През онзи период не съм и предчувствал, че Вапцаров в известен смисъл спори със своите блянове, че макар и да разлиства картинките като децата, той почти се отказва да надникне докрай в неизвестното, даже ни „забранява” да бъдем свръхлюбопитни. И все пак, подканя ни поетът, понеже такъв е светът, понеже неговите уредби, закони и нрави са такива, защо и ние да не подгоним „вятъра”, да не обгърнем собствените си съмнения с ефирния плащ на въображението: „А по-добре е да подгониш вятъра, / вместо да седнеш и да плачеш.”
Допускал ли е Вапцаров, че ще остане „след погромите”? Допускал е. И погромите вътрешно ги е съпреживявал. Но като поклонник на „бялата пролет” сигурно му се е искало да храни надеждата, да смята, че нещо от мечтите и идеите му ще остане – даже „след погромите”. Той обаче не е предполагал (не поради непрозорливост!) каква армия литературни скакалци, петдесет години след разстрела му, ще се нахвърли върху неговите синапени стръкове.
Преди да се захване с книгата си за Вапцаров, Марин Георгиев си беше спечелил име на поет с пластически конкретно чувство, с възможности да изобразява селския бит, психологията на несложно устроени личности, да рисува отчетливо природните и човешките състояния. Но тогава той и не помисляше за популярността, с която се сдоби след „Третият разстрел”.
„Третият разстрел” го подсигури с безсмъртие. Вярно, черно безсмъртие, затова пък – завинаги. Докато Вапцаров пребъдва в българската и световната поезия, дотогава ще пребъдва и лошата му сянка, която ГО посочи. Тази сянка като гърбица ще следва Вапцаров през вековете, ще трупа слава след всяка поредна екзекуция на поетите и поезията.
Някои бих възкликнали: – Що за слава?
Древният грък Херострат едва ли е мислел точно така!
