/Поглед.инфо/ Нормалните човешки реакции трудно могат да възприемат гледките на вандализъм спрямо творби на най-големите български скулптори другояче, освен като символ на маниакалното разрушение и унищожение, озлобление и настървение, в които настоящата държавна и местна власт държи да живее и цялото ни общество. Тази отрова е животозастрашаваща. И да, силно мирише на фашизъм

На 12 декември вечерта чрез срязване с флекс на вдигнатата ръка с автомат на съветския войник от скулптурната група на паметника на Съветската армия започна обявения му от областната управа на София „демонтаж”. Официалната мотивация е, че паметникът е „опасен” заради лошото му състояние.

Според твърденията на областната управителка Вяра Тодева и нейния заместник Георги Чичков, цитирани в медиите, замисълът е първо да бъдат „демонтирани” фигурите от високия постамент, като щели да се „премахват поетапно парчета с големина до 4 тона”. После щели да ги складират в неназован „държавен имот”, а след експертиза и обществена поръчка, щяло да се предприеме тяхното „реставриране”. За да бъдели изложени после в Музея на социалистическото изкуство, „ако пространството позволява това”.

Думата „парчета” подсказва, че под „демонтаж” очевидно се подразбира нарязване на паметника, а хипотезата за „реставрирането” звучи като подигравателен прах в очите на шокираната от тази вандалщина публика.

Момент от рязането на ръката с флекс, под светлината от фенерче на мобилен телефон

Какъв е планът, бе нагледно доказано с флекса, с който около 18 ч. снощи служител на наетата за целта фирма започна да реже ръката на войника, докато друг му светеше с фенерчето на мобилния си телефон. Операцията завърши към 18.30 ч.

Ампутираната от паметника ръка

След това кранът, инсталиран край паметника още в ранни зори на 12 декември, изтегли ръката чрез предварително подготвена примка. Ампутираният бронзов крайник бе оставен на плочника край монумента. Неизвестен фотограф, явно привилегирован да бъде допуснат във вътрешното пространство на вече тройната ограда, опасваща паметника, е заснел ръката – и тя се превърна в най-споделяната снимка във Фейсбук в последните часове.

Коментарите в социалната мрежа под този и други кадри от разчленяването на паметника, разбира се, са диаметрално противоположни. Отразяват съответно настроенията на изпадналите в еуфория поддръжници и на шокираните противници на унищожаването на монумента.

Далеч не цялото население на България обаче живее във Фейсбук. Едно сериозно „мълчаливо мнозинство” наблюдава всичко това с потрес и възмущение. Нормалните човешки реакции трудно могат да възприемат гледките на вандализъм спрямо творби на най-големите български скулптори другояче, освен като символ на маниакалното разрушение и унищожение, озлобление и настървение, в които настоящата държавна и местна власт държи да живее и цялото ни общество.

Тази отрова е животозастрашаваща. И да, силно мирише на фашизъм. Няма как да се нарече другояче разправата с паметник, почитащ армията, надвила хитлерофшизма и освободила Европа от него. Рязането на монумента е и гавра с паметта на всички български антифашисти и на воините от Първа българска армия, сражавали се в редиците на Съветската армия за разгрома на „кафявата чума”.

Всичко това е отвратително. Нетърпимо. Ненормално. Откровено фашистко.

Също така е откровен диктат на част от политическите сили с ограничена представителност – като се има предвид високия процент негласуващи у нас поради невъзможност да припознаят представящи ги партии. Без проведен обективен и достоверен обществен дебат, без обсъждане дори на предложението за референдум по темата, без действащ Столичен общински съвет, са предприети действия, чиято легитимност е оспорвана и юридически.

Остават обаче и много въпросителни към парламентарните партии, които се обявяват против разрушаването на паметника. Това, че техни депутати и други дейци спорадично се появяват край него, сред противниците на „демонтажа”, е похвално. Но дали бяха използвани всички парламентарни механизми, за да се спре това безумие още на по-ранен етап, защото плановете са известни отдавна все пак?…

Ето кратък обзор на драматичния 12 декември.

Първата политическа фигура, която алармира сутринта с видео във Фейсбук, че кранът вече е край паметника, бе Мая Манолова от „Левицата”. Междувременно на мястото се събира шумна и ентусиазирана агитка на фенове на унищожаването му. Българският антифашистки съюз и БСП, които бяха призовали за протест против „демонтажа” в обедните часове, подканват и своите привърженици да отиват край монумента. Същото прави и „Възраждане”. Натам се отправят и депутати. Заварват паметника вече опасан с тройна ограда и с мобилизирани за охрана около 300 полицаи. В спор със зам.-областния управител Георги Чичков заради опит да премине отвъд загражденията, от ламарината е бил наранен депутатът Георги Свиленски.

В крайна сметка противниците на посегателството срещу паметника на Съветската армия провеждат протеста си насред Орлов мост, блокирайки движението.

Момент от протеста срещу унищожаването на паметника на Съветската армия, блокирал Орлов мост. Снимка: Николай Белалов

Там са също депутатите Борислав Гуцанов, Георги Гьоков и други, председателят на БСП-София и общински съветник Иван Таков, общинските съветници Ваня Григорова, Диана Тонова, Иван Пешев и други, председателят на БАС Евгений Белий, председателят на БАС-София Борис Цветков и други.

Медиите интервюират Ваня Григорова по време на протеста на Орлов мост. Снимка: Николай БелаловПредседателят на БАС-София Борис Цветков по време на протеста на Орлов мост. Снимка: Николай Белалов

Протестът е заснет и тиражиран от медиите, които взимат и интервюта от участниците. Но това по никакъв начин не може да попречи на операцията с флекса, последвала малко по-късно, вече по мрак.

Днес от екипа на Мая Манолова в „Изправи се. БГ” бе обявено, че ще бъде заведено дело в Административен съд София-град (АССГ) с искане за „незабавно прекратяване на самоуправните действия на областната управа по унищожаване на паметника на Съветската армия”.

А общинските съветници от БСП и „Възраждане” внасят в СОС доклад с искане за референдум във връзка с „демонтажа” на монумента.

Всичко това при съотношението на политическото представителство може да остане само вдигне на шум без особен ефект, ако видимо стъписаното от всичко случващо се „мълчаливо мнозинство” остане все така мълчаливо. Ако гласът на нормалността остане нечут, значи заслужаваме като общество делириума на безумството, в който ни давят.