/Поглед.инфо/ Стотици бежанци от конфликтна Сирия опитват ежедневно да прекосят границата между Турция и България, за да продължат след това към Европа, където да потърсят по-добър живот за себе си и семействата си.
Казвам Европа, изключвайки България, защото изглежда усилията, които нашата страна полага, за да се справи с наплива от сирийски бежанци, както и да им предостави нормални условия за живот, не попадат в критериите „европейски” според самите бежанци.
Отизвестно време се опитвам да си представя какво ли се случва, когато тези изпаднали в беда човешки същества напуснат територията България, която само формално използват за регистрация, и се отправят към така лелеяната Европа. И отговора получих от Дойче Веле и репортажът им „Kochen verbindet”(„Готвенето сближава”).
Материалът е от 26 ноември тази година и лесно може да бъде намерен в раздела видео-тема. Трябва да се отбележи, че видеото не се отнася пряко до участта на сирийските бежанци, а по-скоро разглежда един обобщен образ на бежанеца, който в случая е представен от един пакистанец, търсещ убежище в Германия.
Измежду общите приказки обаче, някак неочаквано, изскача и включването на сириеца Имад Алдин Ал-Мустафа, за който се знае, че е пресякъл границата на Европа през България. „В България беше почти толкова зле, колкото в Сирия”, споделя Ал-Мустафа и допълва, че в Германия, където се намира в момента, нещата стоят „по съвсем различен начин” - „преди всичко начинът, по който правата на децата тук се съблюдават”.
Нямам представа защо Ал-Мустафа дава пример именно с това как в Германия се грижат за децата(Нима в България издевателстват над бедните сирийски деца?)и затова продължавам по-нататък с видеото. Оказва се, че бежанецът е бил разделен от семейството си по време на дългия бяг от Сирия към Европа и в момента децата му са в лагер в Турция. Успял е да се събере само с жена си - Мари.
Мари от своя страна споделя за това как „ у дома”(предполага се Сирия)са чували, „че немците са приятелски настроени и гостоприемни хора, които имат симпатия към бежанци от региони, засегнати от войни”.
Материалът описва живота на хората в един от бежанските лагери в Берлин и как готвенето ги сближава с техни сродници по съдба и с местните гостоприемни хора. Но на мен продължава да не ми е ясно защо сириецът Ал-Мустафа дава пример с отношението към деца в Германия, малко след като е споделил колко лошо е да си бежанец в България....сякаш иска да направи сравнение...но не може, та нали двете му деца са в Турция, а не в България....така и не става ясно до края на репортажа защо у нас е „почти толкова зле, колкото в Сирия”.....Важното е, че България отново е заклеймена като едно прокълнато място, в което и чужденец да пуснеш - ще избяга надалеч, а да не говорим за местните, които иначе го обичат това същото прокълнато място и като че ли преживяват несгодите с надеждата, че някой ден то ще се превърне в Рай...
Аз вече знам какво се случва с изпадналите в беда човешки същества, когато напуснат територията България, която само формално използват за регистрация - те се отправят към гостоприемната и чакаща ги с отворени обятия Европа. Европа, която с лека ръка отказва молбите за убежище и ограничава броя на тези, които ще бъдат допуснати;Германия, в която почти 40% от тези молби за убежище получават негативен отговор.
В действителност, много малък брой от изпадналите в беда човешки същества успяват да останат в тази Европа - Ал-Мустафа е късметлия в това отношение. Други негови събратя по съдба биват върнати там, където първоначално са се регистрирали като бежанци - в „другата Европа”- много често на негостоприемната територия България с неприятелски настроените хора.
Но какво пък да му се сърдиш на Ал-Мустафа: той съди на базата на това къде се намира сега и какво получава в момента, той лично и неговите най-близки. За него е без значение нито колко други клетници биват отпъждани с отаз в ръка, нито пък какви усилия полага България за да се грижи не само за тези, които влизат за първи път, но и за тези, които се връщат. Не казвам, че у нас тези усилия са неистови и все пак....
От видеото става ясно, че сириецът Ал-Мустафа и други като него в Берлинския бежански лагер вече правят планове за бъдещето: за бъдещата си работа, за бъдещия си дом, за прекрасния живот, който ги очаква някъде там между решението на властите да им дадат шанс все пак да останат на тяхна територия и евентулното одобрение на крайната им молба им за убежище.
Нека все пак пожелаем на Ал-Мустафа и семейството му светли бъднини, а пък дано, ако някой ден получи обратно всичко това, от което е трябвало да се откаже в Сирия, все пак се обърне назад и макар и с тежест на душата да отдаде заслуженото нами - на негостоприемните и неприятелски настроени хора, на територията България.