/Поглед.инфо/ Както може би повечето сте разбрали, Националният ни военноисторически музей в София няма да работи на Трети март в знак на солидарност със случващото се в Украйна и в знак на протест срещи безумието на войната. Без да анализирам международното положение днес, защото това е политика, а не история; без да коментирам дали Русия ни освобождава, или окупира през 1878 г. и дали Трети март е датата от новата ни история, която най-много заслужава да е Национален празник, или 6-ти, 7-ми и 22-ри септември, та дори и 24-май са по-български празници, ще напиша следното. Към настоящия момент Трети март е наш Национален празник и през 1878 г. българската държавност се възстановява.

Да, Берлинският конгрес, а не Сан-стефанският мир официално потвърждава това; да, Княжеството е васално; да, освободена е основно Мизия; да, пред нас се поставят редица проблеми, които в крайна сметка ние не успяваме да решим така, както ни се иска. Но без обявяването на войната през 1877 г., през 1878 г. ние нямаше да имаме нито княжество, нито автономия и дали без тези две неща нашата история щеше да тръгне към по-добро или към по-зло – ние никога няма да разберем. Затова докато българското общество и държавата не променят официалното си отношение към тези събития; докато учени, интелигенция и останалите участници в нашето общество не проведат дебати, конференции, кръгли маси, не преразгледат историческите материали, положението си остава такова, каквото е – Трети март е национален празник за България, на който пряко се празнува възстановяването на нашата държавност, но косвено се отдава почит на всички онези знайни и незнайни люде, които са допринесли за това дело и които в мнозинство са българи!!!

И затова не мога да разбера какво общо има Трети март със случващото се в Украйна. Войни по света през XXI в. – много. Кои граждански, кои не. Имаше в Афганистан, в Ирак. Гражданската война в Сирия си продължава и до днес, близо 10 години. Не мисля, че трагедията на украинския народ е с нещо по-различна или голяма от тази на народите в гореизброените държави. Навсякъде умират деца, цивилни, военни. Съсипвате се милиони човешки животи. За мен войната е еднакво отвратително нещо без значение дали е в Европа, или не. Но явно не за всички, защото не си спомням досега НВИМ да са демонстрирали съпричастност по този начин. Това, което ме съмнява, е, че в основата на това решение на музея стои не самата война в Украйна, а кой я води. И ако това е продиктувано от руското участие в тези събития, а то няма от какво друго да е, защото руската държава е единственото общо между тази война и онази от 1877 – 1878 г., то тогава аз, като гражданин на България, имам изключително сериозен проблем с решението. Защото, бидейки Национален, този музей не само излага в експозицията парчета от нашето военно минало, но с поведението си демонстрира и нашето отношение към тези събития. В тази връзка ще питам следното:

  1. Има ли право Националният военноисторически музей на България да омаловажава едно военно събитие отпреди 150 г. не заради неговите преките резултати върху нашата история, а заради политиката, която Русия води днес? Защото, ако НВИМ имаше проблеми с датата Трети март като български национален празник, щеше да се затваря всяка година, а не да организира специални изложби за този празник и да обявява свободен вход.

  2. Дори да се постави знак за равенство между руската политика днес и онази от 1877 – 1878 г., трябва ли това да влияе и върху отношението ни към обикновения имперски солдатин, който в онези две години е вярвал, че идва да се бие за свободата на един православен славянски народ? Политическите интереси и войнският дълг вече едно и също нещо ли са?

  3. И за най-огромно съжаление: управата на музея наясно ли е изобщо какво ѝ е поверено? Националният ни военноисторически музей е музей на военната ни история или само на една война? Защото дори и днес Русия да е агресор, дори и тогава да е била окупатор, Трети март не ознаменува ли края на бойния поход на Българското опълчение и всички останали доброволци, които по някакъв начин се включват във войната? Те не са ли военни герои? За тяхната памет защо затваряме врати?

Не изключвам възможността от музея просто да са притесняват от това, че днешното разделение в обществото за случващото се в Украйна, а и за самата дата, може да превърне експозицията в театър на някаква ожесточена полемика между посетителите, защото, каквото и да става, Трети март не може да мине без думата „Русия“. Но пък се сещам, че и на Шести септември 1885 г., след като научават за случилото се в Пловдив, нашите управници са били доста притеснени за това какви ще са реакциите и последствията от Съединението, но не помня да са заключвали министерства и дворци.

По първата точка ще отговоря с една дума – Не! И ще го обясня така. В последните години водим доста сериозни спорове със съседите си от Р. Северна Македония какво трябва да е тяхното отношение към паметта на всички онези български войници (много родени дори там), които оставят костите по техните чукари между 1912 и 1918 г. И докато всячески се мъчим да им обясним, че днешните ни взаимоотношения по никакъв начин не бива да влияят на поведението им спрямо тази памет, защото онова войнишко дело принадлежи на една отминала епоха, в която Балканите са били с друга карта; то е изпълнено с чувство за дълг, с чест и достойнство и в крайна сметка всичко това е правено с вярата в едно по-светло бъдеще, на руснака казваме косвено, че делото на неговите деди от 1877 – 1878 г. не е достойно за уважение, защото днес международното отношение към неговата държава е отрицателно. Не знам, но щом настояваме едни хора, с които днес не се разбираме добре политически, да уважават нашите войници, които са се били за тяхната свобода, то не се ли очаква ние също да уважаваме чуждите войници, които са се били за нашата свобода, без значение днес в какви отношения сме с тяхната държава? Това ли е примерът, който даваме? Защото Националните музеи не са само хранилище на националната гордост, но са изразители и на националните виждания по темите, за които отговарят. Срамуваме ли се от нещо, или?

По втория въпрос отговарям също с Не! Истината е, че от едната крайност, тази на любящото отношение по руската политика към нас, преминахме в другата – на омразното. А истината винаги е някъде по средата. И това не е сложно да се възприеме. Не само Великите сили, но дори и най-обикновената държава имат интереси. Понякога тези интереси съвпадат, друг път се разминават. Българският народ в голямата си разчита на руската помощ още от началото на XIXв. (Българската земска войска и Софроний Врачански. Разбира се, други наши национални герои – Левски и Раковски например – са против чужди вмешателства, но тук говоря за народа). Тогава обаче руските интереси са насочени в друга посока. Стига се до 70-те година на XIXв., когато най-сетне нуждите ни съвпадат, поне донякъде. Българите вдигат Априлското въстание, с което иска да привлекат погледа на света върху себе си и не биха отказали Русия да изпълни своя християнски дълг. Положението в региона е усложнено и от избухналото през 1875 г. въстание в Босна и Херцеговина, както и от войната през 1876 г. между Сърбия и Черна гора, от една страна, и Османската империя. По това време руската държава все още възстановява международния си престиж и тежест, които пострадват сериозно от загубата на Кримската война (1853 – 1856 г.). И след като поредната Източна криза не успява да бъде разрешена мирно, Русия поема по пътя на войната, но малка, такава, която хем ще възстанови спокойствието на Балканите, хем няма да ги преначертае основно. За това ние научаваме от няколкото споразумения, които тя сключва с Великобритания и Австро-Унгария и които определят какво може и какво не може да се случи с тази война. Все пак Русия няма как да воюва, без това да бъде позволено от останалите сили в Европа, но няма и как да бъде открита нито пред българите, нито пред обикновения войник в нейната армия. Високият морал на войската и подкрепата на местното население и до днес са сред важните изисквания за една успешна война. Та това накратко за руската външна политика и българското освобождение. Наивно е да се вярва, че която ѝ да е държава ще тръгне на война да освобождава чужд народ безкористно. Това начинание коства на Русия близо 100 000 убити и ранени, което не е малко. Въпросът най-лесно може да се обобщи, като се каже, че ние имаме нужда от нашата свободата, за да управляваме нашия си свят, докато Русия имат нужда от нашата свобода, за да управлява своя. Именно и затова през 1877 – 1878 г. интересите ни съвпадат, докато през 1885, 1912 – 1913 и 1915 – 1917 г. се разминават крайно.

Но трябва ли жертвата на обикновения войник, който идва на Дунава с ясното съзнание, че освобождава единоверен и единокръвен народ, също с лека ръка да бъде отхвърлена заради мотивите на неговите управници? Да не забравяме, че все пак това е златното време на панславизма. Вярно е, че всеки войник в онези години се бие в името на своя господар и отечество, но едно е царят ти да те прати на война, в която ти освобождаваш, съвсем друго е в във война, в която завладяваш. Аз лично не вярвам, че подполк. Павел Калитин се включва в спасяването Самарското знаме, за да може руският военен флот да минава свободно през Проливите. Включва се, защото това му диктува дългът. И освен него в тази схватка загиват и знаменосците унтерофицер Антон Марчин, унтерофицер Авксентий Цимбалюк и опълченецът С. Минков. Умират, защото знамето е бойна светиня и пленяването му е равно на срам. Но срам не само за тях, ала и за всички онези българки опълченци, чийто символ е то от самото начало на войната (бих ви предложил да отидете на Трети март да видите неговото копието и да разпитате чий символ е, но то е част от експозицията на НВИМ, така че отидете на следващия ден). Съмнява ме и атакуващите Плевен, и биещите се по другите направления на войната да се сражават, смятайки наум икономическите привилегии, които печелят за родината си. По-скоро ще да са искали да допринесат за свободата на един народ и да изпълнят войнишкия си дълг, с което не само помагат на нас, но и ще прославят своето име, името на царя си и на родината си. Колко души в тази армия са знаели какво е Райхщадското или Лондонското споразумение? А Самарското знаме – то символ на руската държавна политика ли е, или на отношението на един руски град към българския народ? Аз вярвам, че за по-голямата част от тези около 275 000 войници, които преминават Дунава, основните мотиви са чувства на чест, дълг, достойнство, а не на криворазбран империализъм. Много от тях са си оставили костите по българските земи заради един идеал, в който те самите са вярвали, и не мисля, че ръководството на един Национален музей имаме правото самò да им отнемем честта за това дело само защото в XXIв. наследници им не знаят как да си управляват държавата.

И третият въпрос, който, с извинение, е толкова малоумен, че чак ме е срам да го обсъждам, но фактите са си факти – какво правят самите българи по време на тази война? Бият се с оманците или срещу тях? Да не би случайно в НВИМ да имат отделен ден, в който се отдава почит пред българските герои и нашите жертви в тази война, а Трети март да е само ден за почит и признателност пред Русия? Тези над 10 000 българи (опълченци и всякакви други доброволци) – и тяхното дело ли ще остане недостъпно на Трети март заради ситуацията в Украйна? Те с какво са го заслужили – че са се записали доброволци към руската имперска армия ли? Да си бяха стояли в къщи ли? А нашите жертви? Стара Загора е изгорена, Сопот е изгорен. Каварна въстава, безброй други хора са избити. Българското освобождение, макар и резултат от война между чужди държави, не се е появило така от нищото. Това българско възраждане през целия XIX в. цели имено да има свободна българска държава. Затова и в началото казах, че косвено на Трети март отдаваме почит и на всички онези, които в някакъв период и по някакъв начин са помогнали за нашето освобождение – учители, свещеници, търговци, занаятчии, революционери, хайдути и пр. Защото без тях нямаше да има Българско възраждане; без Българското възраждане нямаше да има български народ; без българския народ нямаше да има българска държава и без българската държава нямаше да има и Национален военноисторически музей!

И дори не ми се отваря въпроса за връзка между опълченските дружи и пехотните дружини на Княжеството, т.е. българската армия, без която също нямаше да има Национален военноисторически музей! Защото войната от 1877 – 1878 г. е войната на Българското опълчение!

Сетих се и за нещо четвърто, но за него накратко – ами украинците в руската армия? И за тях нищо. Уж сме съпричастни с техните проблеми днес, пък към техните заслуги за нашите проблеми отпреди 150 г. – нищо. Нали до скоро се обясняваше, че победата в тази война принадлежи на всички народи в Руската империя – освен на руснаци и на украинци, финландци, поляци, белоруси, арменци, грузинци. Техните наследници и те ли няма да видят с какво дедите им са допринесли за нашата свобода? А някой сети ли се, че Трети март може да се представи и като символ на задружните усилия на българи, руснаци и украинци в борбата за свобода; че може да се акцентира на връзките между самите хора, а не между политиците; че този ден може да използва и като призив за мир? Явно не…

Без значения дали Трети март трябва да е, или не национален празник, той слага край на една война. И в тази война българите има важна роля. Неработейки на този ден, Националният ни военноисторически музей ОМАЛОВАЖАВА заслугите на българските опълченци при Стара Загора, Шипка и Шейново. ОМАЛОВАЖАВА и жертвите на всички останали българи, които дават своя дан. Войната има няколко ключови момента, които я решават, и не случайно ние строим нашият паметник на Шипка – защото това не е само едно от важните места, а е мястото, където българският опълченец доказва, че народът му заслужава свободата си! НВИМ е музей, който трябва да показва и разказва за българската история и българското военно дело, и ако тази война няма нищо общо с нашата история и с нашето военно дело, значи аз не разбирам нищо нито от история, нито от военно дело!

Приканвам всеки българин, който има желание и възможност на Трети март да посети музей, паметник или важно за него място и да отдаде почит на това, което смята, че заслужава неговото време и внимание. Припомнете си нещо старо, научете нещо ново. Музеите са, за да пазят, изучават и представят нашето материално и духовно наследство, а не за да дават оценки на днешните политически събития.

Тези от вас, които са от Варна, могат да заповядат и в Музея на Възраждането. Аз ще съм на работа!