/Поглед.инфо/ Пеенето по италианските балкони днес, ръкоплясканията за лекарите в България са част от вековния емоционален отпор срещу чумата. Тъкмо подобна солидарност следва да се поощрява и развива

Като социален и психологически опит глобалните кризи (войни, глад, епидемии...) са хилядолетно кодирани. Развиват се според устойчиви модели.

Четири века чумата на приливи и отливи мори Европа. А и след това се явява. Велики писатели като Джовани Бокачо, Даниел Дефо, Албер Камю са създали впечатляващи образи на чумата – „черната смърт“.

„Che vuoi?“ („Какво искаш?“) – пита човекът чумата, а чумата нагло мълчи и не му отговаря. Това мълчание влудява и поразява.

В своето изследване „Страхът в Западния свят“ Жан Делюмо е описал страховете на хората от XIV до XVIII век. Една от важните глави в книгата е посветена на страха от чумата – „Типология на колективните поведения по време на чума“.

Чумата е време на фрустрации и колективен невротизъм. Ако наложим вековната „чумна“ матрица към ставащото днес, ще видим поучителни съвпадения. Те ни дават възможност да мислим превантивно и в перспектива. Да сме по-наясно не само с клиничната, но и със социалната и с менталната симптоматика.

В миналото чумата побеждава поради три същностни неща – тайнствена митическа генеалогия, липса на ефективна терапия и неудържима трансгресивност.  
Днешният коронавирус има същите показатели. Той действа в условията на терапевтична немощ и липсваща ваксина, в ход са всевъзможни конспиративни теории за произхода му, преминава със скорост всякакви граници и за кратко време овладя света. Глобалният свят, комуникациите, културата на потреблението и екстазът на забавленията се оказаха съратници на новата напаст. Пандемията, описвана като пълчища невидими демони, които са ни нападнали.
Ще проследим в паралел старата чумна матрица (изведена от цитираните по-нататък примери на Делюмо) и ставащото в условията на настоящата пандемия.

1. Пренебрегване на бедствието, отказ да се погледне навреме в лицето на злото. Има два основни момента в подобно поведение – заблудата, че не е „чак толкова страшно“, и вярата, че злото е далеч и „при нас няма да дойде“. През XVI век в Испания върлува чумата, а във Валядолид успокояват хората, че не е точно чума, а е „треска, дифтерит, бодежи...“ и няма страшно. Сходни неща стават при епидемиите в Генуа, Марсилия, Париж. За сравнение, в България все още звучат ранните успокояващи населението изказвания – вирусът няма да стигне до нас и не е толкова страшен. Урокът е, че в условията на надвиснала криза продавачите на временни утешения и илюзии вредят на всички.

2. Теории за генезиса на злото. Смъртоносните болести са въвлечени в етиологии (какъв е произходът?), но и в идеологии (коя е скритата цел?). В подобни ситуации е обичайно да се търсят отговори на въпроса „Защо е тази болест?“. Допускането е, че болестта не е сляпа, тя „вижда“ нещо в нас, което ние не виждаме, и иска да ни го покаже. Един от най-честите отговори е, че чумата е божие наказание. Свети Доминик видял Христос да праща стрели към заразеното от пороци човечество и след век станал закрилник на хората в чумните времена.

Днес ситуацията е сходна. Навсякъде звучат подозрения, че някой отмъщава на някого, тече разчистване на сметки. Коронавирусът е изобретен в лаборатории на американци, руснаци, китайци...? Заразата е описвана като част от заговор, предверие към ада на първата световна биологична война.

3. Вестители на болестта. Чумата е клинична картина, но и образ с дълга и мрачна история. През вековете той е тиражиран от слуховете, от различни свидетелски описания. От град на град пред идващата чума са препускали слуховете, натежали от страховити събития и гледки. Днес многобройните образи на вируса също са разпръснати в информационната вселена. Медиите са стари фабрики за страх – те тиражират болестта, създават нейната иконография, пришпорват емоциите на хората. Така се променя самата морфология на реалността. Сглобява се демонична хиперреалност, очертана от невидимия вирус, от видимите последици и високотиражните емисии на страха, формиращи колективната менталност. Особено важно е господарите на информационния свят да разберат, че в ситуации на подобна криза всяко впръскване на несигурност, на заблуждаваща информация или хипертрофирана интерпретация, може да има страховити последици.  

4. Осъзнаване на бедствието и политики на контрол. След като врагът не е „някъде далеч“, а е прехвърлил зидовете на дома, трескаво се търсят решения и спасения. Това е часът на властта, на управленските действия. В тази ситуация разумът и отговорността са съратници на властта, а безхаберието е враг на всички. Една от най-важните институция става невидимото Министерство на страха. Човекът е заклещен между страшния вирус и бдителния Левиатан – държавата. В чумните времена усилено действа система от табута – забрани срещу опасни контакти, трапезни излишества, вредни храни... Разделените мъже и жени според немски лекар от XVII век „стават тъжни и меланхолични“ и поради това в един печален град умрели всички жени.

Днешните предупреждения за контакти, пътувания, опасни лекарства, мръсни ръце и пр. следват същия вековен алгоритъм. Страхът трябва да се поддържа, но паниката следва да се контролира, различни неща са.

5. Обсадата. Столетия наред хората схващат болестите като следствие от делата на демони, с които е пълен въздухът. Той е злокобният терминал на заразите. Тъй като болестта е неуязвима за достъпните терапии, то отговорът е в посока ограничаване на разпръскването. Затова в онези времена се разхождали с предпазни „човки“, а днес бродим с маски и издигаме прегради пред общуването. При чумните епидемии в Европа спира търговията, залиняват занаятите, опустяват улиците и площадите. Мъртвият град е перцептивен удар, той поразява сетивата и душата. Излизането от дома е риск с последици. В Милано през една от чумните години излизали от къщите с пистолети, за да се предпазят от опасни контакти. Сравнението е ясно – апокалиптичната картина на днешните затворени граници, блокирани градове и държави в опит да се спре трансгресивният потенциал на болестта. Блокадата предполага едно важно действие – натрупване на ресурси за оцеляване, запасяването. Импулсът за запасяване е пряко свързан с паническите пристъпи и с формиращото се блокадно мислене. Ресурсите, към които тревожно е устремен днешният потребител, са лесно четим символ на прехода от площадна публичност към принудително усамотяване.

6. Бягството,  убежището. Безсилието на медицината обичайно бива компенсирано чрез бягства, чрез спасителния „чифт ботуши“. През XIV век гражданите на чумната Флоренция побягват. Първо богатите, после всички. Същото се случва в повечето „подпалени“  места – Марсилия, Лондон и пр. Днес бягството е спорадичен жест. Но е съвсем вероятно да се случи при продължаваща експанзия на болестта. Тогава някой трябва да управлява евентуалните човешки потоци и да надзирава изоставените обиталища.

7. Страхът от другите. Страхът е емоционален спазъм, кризисно състояние на съзнанието. Често той е предизвикан от странни обекти, такива, които не се вместват в опита, в познатото. Вирусите, смъртоносните болести са от този порядък. Страхът води до увеличаване на разстоянията между човеците, спешно очертава дистанции на предпазливостта. Дори семейната трапеза и брачното легло се разчитат като клопки, където дебне заразата. Алесандро Мандзони пише, че там вече се „таи отрова“. Това е крах на интимността и съпричастието.

Днес действа сходен модел – хората се страхуват от контакт с другите хора, бягат от тях. Готови са да ги санкционират чрез прогонване, преследване, затваряне...

8. Разрушаване на социалната структура. С настъплението на болестта се наблюдава растяща дезорганизация срещу традиционната социална организация. Връзките между хората изтъняват застрашително, сцепленията, движещи социалната машина, не сработват. Нараства насилието от страна на властите, легитимирано като грижа и превенция. Но нараства и насилието от страна на населението, пряко следствие от паниката и прехода от уседнали общности към номадски потоци. Увеличава се агресията, започват войни за оцеляване, мародерства, които затриват реда. Днешните системи за контрол и поддържане на реда са значително по-ефективни. Но е въпрос на развиващи се обстоятелства и умна политика докога ще издържат.

9. Зацикляне на институциите. Редът в едно общество се поддържа от структурата на личния ангажимент и от работата на институциите. Те са ефективни докато излъчват авторитет и използват успешно складираното в тях предупредително насилие. Хората знаят, че насилието съществува и се съобразяват с него, контролират „дивашкия“ и паническия компонент в поведението си (Норберт Елиас). Прекалено нагнетеният страх и подхранването на паниката обаче могат да застрашат всички опити за управление на кризата. Когато всеки ден търкулваш по една топка негативни новини, можеш да очакваш, че един ден тя ще стане лавина и ще помете фундаментално важни структури – социални и ментални. Засега контролът върху „подпалените“ емоции и потенциалните масови ексцесии изглежда все още ефективен.

10. Демонизиране на всекидневието. Всекидневието е съвкупност от поведенчески матрици – следвам маршрута си, правя познатото и необходимото. Всекидневната ритуалност (работно време, отдих, забавления) е механизъм за интегриране. Тъкмо този механизъм бива блокиран от епидемията. Разрушава се времевият ритъм, пространството се фрагментира, начупва се на странни парчета. Познатато вчера е непознато и странно днес. Колкото и да копнеят за „свободно време“, хората рядко знаят какво да правят със свободното си време. Досега те са го запълвали с препоръчителни потребителски и хедонистични образци, но в кризиса е друго... Тишината, пустотата, страховете... формират новото демонично всекидневие. В днешния вирусен свят е същото. Настъпва специалното време на вируса, в плен на неговия часовник сме. Плановете за бъдещето се пренаписват, перспективите стават неясни. Кризисът е новата култура на повторението – в очакване „това да свърши“ хората ще гледат стари мачове и стари филми. Традиционните развлекателни фабрики ще затворят, световното щоу ще спре. В този контекст светът спешно се нуждае от иновативни политики по отношение на пропукващата се организация на общностния живот и опасностите пред личностния интегритет. В противен случай след епидемиолозите ще дойдат есхатолозите. Те няма да пишат сценария на болестта, а партитурата на пределното, на последната мъст.

11. Реакции – преследване на вредителите. Параноята е антропологична константа в условията на кризис. Параноята е пренасочване, специфичен терапевтичен трансфер на депресивни състояния. Затова чумата е идеалното време на параноичните изстъпления. Когато не можеш да откриеш шифъра на болестта, правиш опит да разбереш кой стои зад нея и нейното разпространение. По време на чумните епидемии това са обичайните заподозрени – прокажените, бедните, евреите, чужденците, всевъзможни животни... През голямата чума в Лондон унищожили хиляди кучета и котки. В днешната ситуация механизмът продължава да действа. Опасни вредители са чужденците, всички безразсъдни граждани, неспазващи карантината, пренебрегващи разпоредбите. Въведеното извънредно положение, представено като възвишен отпор срещу болестта и вредителите, всъщност е активиране на изпитани санкциониращи режими. Питането е – отвъд доброволното усамотяване и насилственото затваряне какво още може да се предложи като управленска алтернатива на кризата?

12. Реакции – солидарност срещу безсърдечие. Колективната трагедия диференцира индивидуалните поведения. Тя е лакмус за нравствения потенциал на човеците, но и за пристъпите на инстинктивната му природа. През чумните години има редица примери на управници, изоставящи градовете си, на свещеници, бягащи от енориите. Но го има и обратното – самопожертвователни управници, свещеници, лекари, монахини... грижещи се до смърт за болните. Известният лекар Амброаз Паре съветва, че в подобна ситуация застрашените се нуждаят от грижа за душата – от добра компания, певци и музика, приятно четиво. В редица чумни места хората до последно участвали в литургии, намирали всевъзможни жестове на съпричастие и душевна подкрепа. Пеенето по италианските балкони днес, ръкоплясканията за лекарите в България са част от този вековен емоционален отпор срещу чумата. Тъкмо подобна солидарност следва да се поощрява и развива.

13. Реакции – психическа стабилност срещу паниката. Паниката блокира рефлексивния потенциал, тя е емоционален взрив и поведенчески спазъм. Налице е рязко нарастване на подражателната и ирационалната компонента в поведението – ако някой бяга, и аз трябва да бягам, ако някой пазарува, и аз трябва да го правя. Това вече е състезание по оцеляване. От векове се смята, че паниката е най-верен другар на чумата. Според Парацелз фаталните последици са съчетание от лошия въздух и ужаса, обзел нещастниците. Парацелз вярва, че страхът оформя една уязвима телесност в човека. Паниката парализира душата и жертвата умира. Сходствата с днешния ден са видими – това са непрестанните предупреждения за ролята на страха и стреса като съратници на болестта. Наследници на Парацелз сме.

14. Реакции – пир по време на чумата. Това е философията на carpe diem – живей днес, грабни мига. Тук някъде са трансгресиите, описани в „Декамерон“. При денонсираните перспективи на живота алтернатива стават наслаждението, лекомислието, ексцесиите. Време е за всичко, което сме пропуснали! Така е било в антична Атина, във Флоренция през XIV век, в Лондон през XVII... Свещеното се разпада, хулата доминира речта, оскверняването въодушевява поведението. Днес виждаме, че импулсът за забавления съвсем не изоставя хората. Но тук се разпознава по-скоро неизкоренимият инфантилизъм на постмодерните „фън“-човеци, слабо сравним с мрачния блясък и предизвикателната богохулна мощ на онзи колективен ексцес.

15. Реакции – самота, тъга, меланхолия. Душата боледува в самота. Чумата е времето на „принудителната самота“ (Делюмо). Мащабите на разрухата и всесилието на смъртта карат хората да потънат в „смъртна тъга“. Те са фрустрирани, тоест радикално отблъснати от полето на желанията. Колективното отчаяние ражда широк спектър от драматични жестове и ирационални реакции. Сред тях е ступорът, отпускането на ръцете, отказът да се грижиш за себе си.

В „Дневник на чумавата година“ Даниел Дефо описва достигането на предела – обезсърчаването на управниците и гражданите на Лондон през 1665 г. Хората – казва Дефо – „се предадоха“. Сходна реакция е припряното мятане в обятията на смъртта. Мишел Монтен пише за селяни, които дълбаят собствените си гробове и сами се заравят в тях. Чумата прогонва човеците от света и ги затваря в частните доброволни затвори, обрича ги не само на смъртна опасност, но и на самота с последици. Когато затваряш някого, за да го предпазиш, трябва да внимаваш да не го задушиш. При един продължаващ режим на затваряне могат да се очакват всевъзможни драми. В тази ситуация социалните психолози и терапевтите на душите стават значими фигури в пространствата на отчаянието и тъгата. Някой трябва да говори умно и успокояващо с уплашеното и надничащо откъм затворените врати население.

16. Реакции – променено отношение към смъртта. В чумните времена ритуалността на смъртта се разпада. Няма гроб с оплаквачи, ритуал и паметник, има общи ями на погнусата, ужаса, бягството. В ход е тотален разпад на родовата и семейната солидарност. Няма кой да погребе умрелите, мъртвецът придобива статут на опасна мръсотия, която трябва да се изхвърли.

Днес далеч не сме в подобна ситуация, човечеството е достатъчно хуманизирано, за да изтрие тези аспекти от чумната матрица. Но ето че отново в публичното пространство се появява образът на починалата жена, която няма кой да погребе, защото роднините ѝ са под карантина. Не знаем при какви условия и под какъв натиск хуманизиращият пояс, с който сме се притегнали, може да се разпадне. Затова ще го подчертаем още веднъж – въпросът за овладяването и управлението на възможните масови психози и ирационални поведения е настоятелно актуален.

17. Мрачните теми в изкуството. Налице е вековна иконография на чумните ужаси – в литературата, в изобразителното изкуство. Описанията на негативни емоционални състояния и реакции доминират – мъртвешките танци, отчаянието, лудостта... Широко тиражирани са образите на смъртта, болните, бродниците, апокалипсиса. Художници като Ханс Холбайн и Франциско Гоя са само част от страстната творческа общност, създала иконографията на чумните времена. От днешната „чума“ могат да се извлекат не само здравни и социални изводи, но и специфичен културен опит – да се родят теми, проблеми, изобразителни политики.

18. Излазът – едно човечество с поуки. В края на болестта чака черната смърт, но там е и светлото лице на избавлението. Срещите със злото са поучителни, стига хората да искат да се учат. Настоящата среща следва да доведе до преразглеждане на политиките за сигурност и на представите за смислен живот. Краят на чумния период бележи подновяването на живота, възстановяване на разрушените структури и всекидневните ритуали.

Историческият извод е, че човечеството бързо забравя кризата и се завръща към старите си навици, грижи, ламтежи... Но някъде в колективното несъзнавано продължават да парят страхът, болката и споменът. Дали тази пандемия ще промени лакомото, самонадеяно и агресивно човечество, предстои да видим. Най-малкото, тя ще му покаже колко уязвимо е то. Колко бързо може да бъде изтикано до ръба на бездната и бутнато в нея.

Светът днес се е озовал опасно близо до паникьосания селянин на Монтен. Тъкмо това прави още по-ясна и значима каузата – в припадащия мрак на болестта и насилието да намерим заедно пътя към светлината и свободата.

Източник: Епицентър

Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели