/Поглед.инфо/ Преди 75 години - на 30 септември 1944 г. бе осъществен един логичен акт от бушуващите три десетилетия политически страсти, преминаващи в определени периоди в гражданска война – правителството но Отечествения фронт единодушно прие законопроект за „Наредба-закон за съдене от извънреден Народен съд за съдене на виновниците:
за въвличането на България в Световната война срещу съюзените народи; и
за злодеянията, свързани с нея”.
На 3 октомври всички партии от ОФ и двамата независими министри подписват документ, одобряващ Наредбата-закон. По тава време партиите от коалицията са: БРП/к/, БЗНС, Народен съюз „Звено”, БРСДП и Радикалната партия.
Народният съд започва работа през декември 1944 година.

* * *

Под съд отиваше властващата в периода 1941-1044 г. монархофашистката върхушка , прие мракобесната нацистка идеология за своя. Така бе по думите на самия министър-председател и регент Богдан Филов. Пред различните високи гости от Райха той твърдеше, че режимът в България е подобен на този у тях, а ролята на негов фюрер играе „негово величество царя”.

Освен това, през онзи период, когато партиите в България са забранени, властващата пронацистка буржоазия се опитва да създаде своя партия с работното название „Обществена сила”. Но тя си остава само проект . Създадена е само казионна младежка организация „Бранник”; разбира се - по нацистки образец. Иначе, според съвременната антикомунистическа пропаганда , в България не е имало фашизъм…

Ясно е тогава, защо Царство България фанфарно стана и в продължение на три години и половин бе верен съюзник на най- реакционните агресивни страни по време на Втората световна война – Германия, Италия и Япония.

Естествено следствие от тези две обстоятелства бе обявяването от България на 13 декември 1943 г. на война срещу САЩ и Великобритания без това да се налага от Тристранния пакт.

На същата дата завърналият се предния ден от Берлин външен министър Иван Попов съобщи друга радостна вест : Царството се присъединява към Антикоминтерновският пакт.

Високоинтелигентният според съвременната монархофашистка историография депутатски състав на 25-то Обикновено Народно събрание одобрява и двата външнополитически акта с аплодисменти, съпроводени с мощно „Ура”.

Три години след това тези господа не можеха да обяснят пред Народния съд причините за своя неукротим ентусиазъм... Обявяването на война на две велики държави без никакви сериозни причини, само за да угоди на господаря си е не просто авантюра. Това бе престъпен акт на властващата монархофашистка клика, която - с присъщото си скудоумие – го нарече „символична война” .

Но се оказа, че англосаксонците не разбират от подобни шеги. Те не схванаха хитроумното намигане на управляващия България „високоинтелигентен” монархофашистки елит и две години по-късно съвсем не символично подложиха на опустошителни бомбардировки 168 селища на тогавашна България. Загинаха хиляди хора ; материалните щети се оценяваха на 13 милиарда лева. Половин София бе срината със земята...

Управляващата монархофашистка клика подведена от, от собственото малоумие, не б подготвила страната да се защити.

А тези бомбардировки бяха съпроводени с периодичните люти закани на У. Чърчил към управниците в София.

Днес кръвни и идейни наследници на прогерманската политическа върхушка не си дават сметка каква кървава разправа очакваше техните дядовци ако България бе окупирала не от Червената, а от британската армия; У.Чърчил имаше сметки за уреждане с българската прогерманска клика още от Първата световна война…

Но, освен изтъкнатия лидер на британското правителство по това време, свои сметки за разчистване с прогерманска та клика в България имаше самия български народ. И той имаше такива още от Първата световна война, а не от 1 март 1941 г. , както постановяваше Народният съд.

Безумната еднолична външна политика на цар Фердинанд, подкрепяна от прогерманската дворцова камарила, предизвика за пет години две национални катастрофи, погребвайки българските национални идеали. Жестоко смаза стихийното, предизвиканото от тях, Войнишко въстание и така постави началото на трагичното кърваво гражданско разделение на нацията.

То бе предизвикано от българската прогерманска буржоазия, която тръгна срещу собствения си народ.

За по-малко от три десетилетия българският народ преживя три въстания, три преврата и десетгодишна монархофашистка диктатура, която в края на 30-те години на ХХ век стана обективно неизбежна; политическото представителство на либералнодемократичната българска буржоазия бе маргинализирано. Това стана ясно на парламентарните избори през 1938 г. и особено – през 1940 г..

Тогава имаше и манипулации, и фалшификации, и полицейски произвол, но те все пак показаха, че тази част от българската буржоазия е слязла от обществената сцена.

В 25-то Обикновено Народно събрание триумфираше прогерманската политическа клика, която неформално, но фактически избра Борис Кобургготски за свой фюрер. Назначеното от него правителство на отявления германофил - световно известния археолог проф. Богдан Филов веднага се зае за работа.

По негово предложение е гласуван Закон за гражданската мобилизация, който прикрито, но фактически въвежда извънредно положение в страната. След това правителството сключва договор с Германия за огромен износ на храни за изхранването на вече воюващия срещу Западна Европа нацистки Райх.

Тези храни се осигуряват чрез реквизиции от селските производители. В страната е въведена купонна система за разпределяне на хранителните, а след това и за всички други продукти за потребление.

Тези мерки се обясняват от монархофашистката пропаганда като благодарствен акт към ”великия германски Райх и неговия гениален фюрер”, затова, че са върнали Южна Добруджа на Отечеството…

Същата тази пропаганда скри, че това не можеше да стане без съгласието на Й.В. Сталин по договорените кваузи от Пакта „Рибентроп-Малотов”.

Между другото, пак със застъпничеството на съветския лидер Южна Добруджа остана в пределите на Родината, въпреки че на Парижката мирна конференция след войната България бе третирана като победена държава.

Интересно е, че днешната реанимираната монархофашистка историография не си спомня за тези неща. А те са се случили преди създаването на Тристранния пакт на 29 септември 1940 г..

Това показва, че готовността за подобна обвързаност на Царство България с нацисткия Райх вече е съществувала. Това обяснява защо Кобургът и Б. Филов пренебрегват предупреждението на британския крал България да не се присъединява към „Оста Рим, Берлин и Токио”.

По същия начин правителството на Б. Филов отхвърлят и предложения от СССР договор за сътрудничество с България. Тя вече е напълно под влияние на Третия Райх.

Вкрая на 1940 г. са приети два много важни закона във фашистки дух – антиеврейският Закон за защита на нацията и Закона за българската младеж. Така, пътят към членство в Тристранния пакт бе трасиран.

Оставаше само да се изпълни формалният акт – неговото подписване. И то стана точно два месеца след това - на първи март 1941 година във Виена.

Затова, не само заради своето съучастие в агресивната политика на нацистка Германия, монархофашистката управляваща клика на Царство България бе справедливо привлечена към съдебна отговорност; именно с този акт тя тръгна на заключителен кървав поход срещу народа.

Той започна с неговото икономическо ограбвана от тогавашните верни съюзници на Царството.

Още на първи февруари 1941 г. - цял месец преди България да подпише Тристранния пакт - правителството на Б. Филов сключи с Райха т.нар. „спогодба Нойбахер”, с която уж законово, но нагло и открито се ограбваше страната. Било е нармално – и тогава в България се е въвеждал „новия ред”. Нацисткия !

На 24 април 1941 г. – само седмица след като Вермахтът прегазва Гърция и Югославия правителството на Б.Филов сключва нова договор с нацистка Германия, известна като „Спогодба Карл Клодиус”.

Тя се отнася за неограниченото използване на природните ресурси, находящи се на тогавашната територия на Царство България, т.е. и на „подарените” от великия съюзник - Македония и Тракия.

От тези разбойнически „спогодби” българската държава губи от февруари

1941 г. до септември 1944 г. над 23,630 милиарда лева. Колосална за онова време сума!

Освен това, преминалите през България и „гостувалите”през това време в нея синеоки рицари на Вермахта са общо над 600 хил. души. Те също са на издръжката на Царството, т.е. – на изнемощелия от недоимък български народ.

А когато на 22 юни 1941 година нацистка Германия нападна СССР към глада се прибави и откритата кървава разправа терор срещу „родоизменниците и противодържавните елементи”. Срещу тях

въоръжената сила на монархофашистката клика демонстрира чудеса от садизъм. Така, към тъпотата и продажността си българската фашистка буржоазия прибави и своята животинска жестокост.

Започна последната фаза на българската гражданска война.

* * *

Започна се с касирането на няколкото комунистически народни представители от Народното събрание на демократичното Царство България. Както повеляваше наложения тогава нов ред в Европа още на 24 юни 1941 г. те бяха изпратени в предварително подготвените концлагери. Без съд и присъди – директно от Парламента през полицията – в един от 17 –те концлагера на Царство България. В което , според съответните съвременни историци, не е имало фашизъм.

Известните на полицията антифашисти и преди всичко – старитех комунистически дейци бяха или въдворени в концлагери, или осъдени по бързата процедура и хвърлени в затвора.

От 22.юни 1941 г. до началото на септември 1944 г. в концлагери са въдворени над 31 хил. ; съдени и лишени от свобода с различни срокове затвор – над 90 хил.; 15 хил. интернирани; 54 хил. арестувани и разпитвани в полицейски участъци; 22 хил. ятаци и помагачи с изгорени къщи.

В страната се водеше пълномащабна гражданска война; пълномащабна – защото в нея загинаха 9150 партизани и членове на бойни групи и 22 хил. укриватели. Тя бе и гражданска, защото не се водеше между чужди нашественици и патриоти, а българи срещу българи. Това бе война между народа и реакционната експлоататорска класа.

В България това бе пронацистката буржоазия.

Не може да се отрече - Царството щедро се разплащаше със своите наемни убийци – полицаи и жандармеристи : по 50 хиляди лева суха пара за отрязана партизанска глава, показвана на началството за отчет... Някои от тези герои обичаха и да се снимат с трофея си. Ей така – по естетически подбуди !

Нали те бяха интелектуалният елит на нацията, както обичат да ги назовават съвременните монархофашистки историци…

* * *

Авантюристичната, безотговорна и слугинска политика на монархофашистка клика довее България до там, че през есента на 1944 година тя бе в състояние на война срещу почти всички тогавашни държави в света.

Така монархофашистката клика изправиха Родината ни пред нова - трета, още по-жестока от първите две, национална катастрофа.

Заради всичко това Народният съд изпълни волята на цялата изстрадала трудова България и издаде справедливи присъди на всички военнопрестъпници.

Под напора на изключително нарасналото обществено напрежение в страната през целия август и началото на септември 1944 г. - веднага след като Отечествения фронт взе властта - в кратък срок бяха арестувани над 28 хил. души. И пак в кратък срок над 16 хил. от тях са били освободени.

Под съдебна отговорност са подведени 11 122 души, от които 1 856 са оправдани .

Така, общия брой на осъдените от Народния съд е : 9 266. От тях : на смърт 2 730 , в Трудово-възпитателни лагери: 3297. Останалите 6 027 са осъдени на различни срокове затвор.

Никакви 20 хил, 50 хил. и т.н., както твърдят съвременните наследници на монархофашизма.

Фантастично преувеличен от тях е и броя на жертвите на извънсъдебния произвол. Безспорно, саморазправи е имало, при което са загинали и невинни хора. Но самоуправството е бързо прекратено и жертвите му са много далече от страховития брой, тиражиран от съвременната монархофашистка историография;България е малка страна и в нея нищо не остава скрито-покрито за дълго време.

По това време така е в цяла Европа – както в източната, така и в западната ѝ част, с изключение на Швеция, Швейцария, Испания и Португалия. Прекалено дълбоки са раните, които фашизмаът оставя след себе си в Европа.

Най-много са осъдените немци - и в самата Германия, но много повече в окупираните страни, където СС и Вермахтът са вършили своите злодеяния. Такова е решението на страните – победителки от антихитлеристката коалиция.

От всички страни най-много са осъдените сътрудници на нацистите в „ двете Франции” – окупираната и „независимата”. Осъдени от учредените специални съдилища са над 75 000 колаборационисти, от които - 13 000 на смърт.

Франция е и страната с най-много загинали при несъдебните разправи с хора, уличени или заподозрени в сътрудничество с немците . Сам Шарл де Гол пише в спомените си, че по принуда е дал двуседмичен ”гратисен период” за народния гняв.

А можело ли е да бъде другояче във Франция, която за 70 години – един човешки живот - води три кръвопролитни войни с Германия, преживява две унизителни поражения и печели две измъчени победи…

Затова, във Франция – една безспорно буржоазнодемократична държава - никой не оспорва легитимността на няйния извънреден народен съд.

* * *

Във Франция – не, но в България – да !

Същите онези госпожи и господа, които вече 30 години отричат в България да е имало фашизъм. Но дали е имало или не, личи много добре от казаното до тук.

Тези закъснели монархофашистки пропагандисти отричат и легитимността на Народния съд.

Лъжа е, че Народният съд e нелегитимен , защото бил създаден в разрез с Търновската конституция. Напротив – той по-легитимен отколкото царствения статут на Борис Фердинандов Сакскобургготски

Този извънреден съд e бил политически, но справедлив.И освен това – той е открит.

Той се опира на допълнението към Търновската конституция, направено от Петото Велико народно събрание през лятото на 1911 г. , отнасящо се за извънредното законодателство.

Според допълнения текст , конституцията не допуска създаване на такова законодателство , освен в случаите „ … когато държавата се намира в състояние на война или e въведено военно положение или части от нея са под чужда окупация „ .

Точно в такова положение се е намирало Царство България по времето на издаване на Наредбата–закон за Народния съд. И това е признато от Съюзническата контролна комисия, осъществяваща окупационния надзор над страната.

Лъжа е и това, че българският Народен съд наказал и невинни хора; напротив - такива не само няма , но като се вземе предвид прекомерната жестокост, с която „законната” монархофашистка власт преследваше своите противници, убивайки и деца. Къде със съд, къде без - над 200 деца.

През 1942 г. в и без това зловещия Закон за защита на държавата са внесени поправки, които предвиждат осъждането на смърт и на малолетни, т.е. дори и ВА 14 годишни деца…

Народният съд у нас бе пределно снизходителен. И - нещо не по-малко важно – всички съдебни процеси бяха открити, публични – с десетки свидетели и под надзора на Съюзническата контролна комисия, действаща в страната.

Тази комисия се състоеше от представители на страните-победителки от антихитлеристката коалиция – САЩ, СССР и Великобритания.

Тя изразяваше позициите както на своите правителства, така и на общественото мнение в своите страни. И когато Народният съд на 4 април 1945 г. прекрати своята дейност Съюзната контролна комисия я одобри с документ.

Решенията на Народния съд са одобрени и от всички други страни-победителки на Парижката мирна конференция 1946-47 г. . Това пък послужи за облекчаващо положението на България обстоятелство.

* * *

Мина време - почти епоха след Народния съд, но веднага след „демократичните” промени в СССР и в източноевропейските социалистически страни нахлуха реваншистките легиони на бившите фашисти и техните потомци, превърнали се мигновено в демократи…При това не какви да са демократи, а либерални такива !

Тогава немалко хора у нас– главно от средите на едномилионната комунистическа партия – наивно призоваваха към национално помирени и слагане край на жестокото противопоставяне.

Уви, това не стана. Нито фашистите някога, нито техните кръвни и идейни наследници се покаяха за своите престъпления. Нямаше и как да стане ! Потомците на родните военнопрестъпници се почувстваха победители и търсят реванш.

Голяма грешка !