/Поглед.инфо/ В обществото ни вече се наложи мнението, че зловещото деяние на акушерката Емилия Ковачева е единичен случай. И наистина в историята на българската медицина като че ли няма друг случай, при който акушерка да малтретира и осакати новородено, на няколко дни дете.

Наложи се и мнението, че деянието на Емилия Ковачева е последица от професионално прегряване, отключване на психологически синдром, натрупан от лични проблеми и професионална натовареност. С една дума единично психо разстройство.

Толкова ли обаче е единично това злодеяние? Не е ли имало среда, в която то да се случи? То не е ли индивидуален образец на колективното ни деформиране и превъртване - на колективното ни отклонение от нормата, на ширещите се в обществото ни агресия, оскотяване, варварство?

Да вземем отклонението от нормата. Агенция "Медицински одит" установи, че в болницата "Софиямед" Ковачева е работила по 240 часа месечно при позволена норма от 160 часа. Средномесечно имала между 6 и 7 дежурства по 24 часа плюс 8-часови работни смени. И това се случва в една държава, която се води за част от клуба на най-развитите и най-цивилизованите държави. Само че това не е ли свръхнатовареността на роба? Свръхнатовареност от епохи, които поне за Европа би трябвало да са артефакти или страници от учебниците по история. Медицински инспектори установиха също недостиг на персонала в неонатологията, минимален състав на лекарите неонатолози, плюс редица нарушения, включително в трудовото законодателство. Неволно се питаш дали някой не е слагал в джоба си повече пари от минималния състав, от неназначаването на повече примерно сестри или акушерки, за да не се стигне до свръхпреумората на някого от персонала? Дали в името на печалбата и личното благоденствие някой не е пестил от закона и стандарта, изобщо от нормалността? Нека въпросът не звучи като оправдание за акушерката, но това не е ли почвата за едно такова злодеяние? И не е ли било въпрос само на време то да се случи?

Деянието на Емилия Ковачева може да се оцени и като отприщване на потискано озлобяване. Това обаче не е ли колективното състояние на медицинските сестри в България, най-вече в държавните болници? Нека също не звучи като оправдание, но цели 70% от този медицински персонал е на ръба на професионалното прегряване, стана ясно след случилото се в "Софиямед". Работата на медицинските сестри е натоварена и отговорна, но в крайна сметка те трябва да си броят стотинките и да карат на лишения, за да изкарат до следващата заплата. А в същото време в страната има лица, дори цели съсловия, които печелят хиляди от дейности, без да са толкова жизненоважни и полезни за обществото - дори са вредни за него. Всички сме се възмущавали от чути или прочетени случаи за медицински сестри, които нехаят за пациентите, отказват да премерят кръвното, да сменят превръзката или пък бият инжекция като на добитък. Но зад всичко това не стои ли общественото им озлобяване, породено от неравностойното положение, в което са поставени, от оскъдицата, на която са ги обрекли реформи, държава, общество? И не е ли също въпрос на време заради беднотията и озлобяването, плюс пренатоварване, плюс и лични проблеми утре в друга болница, в друго отделение и с друг пациент да имаме следващата Емилия Ковачева?

Излезем ли от здравеопазването, ще видим повсеместни отклонения от нормата, които стигат чак до върха на държавата. "...всеки, който ме познава, знае, че съм неуправляем". Щом един премиер си позволява да говори и управлява така, защо и простосмъртният избирател да не мисли и живее по този начин. И в крайна сметка в "Софиямед" върху беззащитност на само няколко дни живот не се ли стовари неуправляемостта - било лична, било на самата болница?

У нас отклоненията от нормата отдавна са станали норма, но тази тенденция някак от само себе си прерасна в нещо по-зловещо - в озверяване, уродливост, варварство. Негативизмът и агресията вече са станали повсеместни - в семейството, в училищата, на работното място, на улицата, на паркинга. Не е ли озверяване за пари или дрога да пребиеш или да заколиш родител, баба, дядо, възрастен човек? Не е ли оскотяване да подгониш деца с нож? Не е ли уродливост да палиш жена на гробище или пък агресията между съученички? С основание наричаме варварство унищожението на статуи от талибаните, а ликвидирането на паметника пред НДК какво е?

Ние, медиите, имаме свой "принос" за това състоянието на обществото. След 25 години може да кажем, че пазарното мислене деформира нас, медиите, то избута в ъгъла една основополагаща наша функция - възпитанието, формирането на обществено мнение, което да не води до разруха, негативизъм, агресия, отклоненията от нормалността. Въртенето на видеото с пребитото от Ковачева бебе не "възпитава ли" в жестокост? И защо не бяха взети мерки то да бъде спряно. В някои медии може да се натъкнеш на такива информации за престъпления, че едва ли не да се възхитиш от "съобразителността" на обирджията, насилника, убиеца. Като цяло криминална тематика в част от медиите се отразява било като някаква екзотика, било така, че да свикнеш с престъпленията, да ги приемаш като нещо естествено. Показаното обезглавяване преди години от една телевизионна колежка не прекрачи ли една граница, отвъд която човешката психика се разцентрова, отвъд която могат да се притъпяват нетърпимостта не само към такава, но и към други жестокости? Някой ще каже, че чрез обезглавяване или пък описваните подробности за разфасоване на жертвата репортерът осигурява правото на информираност - един вид това е свободата на словото. Само че това не е ли свободата на варварщината и разрухата? В този смисъл ние, медиите, не отключваме ли демони?

Да се прехвърли и в друга сфера. От храм на просвещението българското училище се превръща в пространство на безпросветието. Наркопласьори щъкат около него, за да зарибяват пазара. Ученици обиждат или налитат на учителки, влизат и почерпени в час. Край училищата може са видите ученици, които си пушат, а по-точно тровят се на воля. И не поединично, а на групи, на цели тумби. Момичетата са колкото момчетата, сред тях дори 14-15-годишни ученички. Неволно се питаш: утре тютюн ли ще раждат? По цял свят пушенето се ограничава, но при нас то се шири дори сред подрастващи, които се тровят пред учители и родители, подминаващи ги сякаш няма нищо нередно. Нищо нередно не виждат в това и инспекторати, министерства, депутати, неправителствени организации. Търпимостта към това явление не стана ли вече неуправляема и необратима, нищо че то е разрушително? Това не е ли колективно оварваряване на нагласи и неписани правила?

Да, в "Софиямед" се е отключил психологически синдром в едно конкретно лице. Но случаят Емилия Ковачева е синдром на цялото ни общество. Единичен отпечатък на масовото ни умопомрачение.

------------

Юри Михалков, ръководител на Международния отдел в Агенция БГНЕС.