/Поглед.инфо/ Ако някой ви каже, че сте дебил, как ще реагирате? Вероятно гневно, защото ще счетете, че това не е вярно или не е възможно. А ако ви кажат, че сте прост? Сигурно няма да се зарадвате, но едва ли ще вдигнете словесен или телесен бунт. Просто защото ще прецените, че това е чуждо мнение, с което не сте длъжни да се съгласите и сте убедени, че то не отговаря на истината. На вашата истина.

Неотдавна един талантлив трезвомислещ млад учен Иво Христов взриви общественото мнение с твърдението си, че 80 процента от българите били дебили. За да направи това лично изказване в един по-широко мотивиран контекст, той явно е имал своето основание, правото на което незабавно му бе отречено от будните и бдителни конюнктурни патриоти, а самият акт на публичното произнасяне на това твърдение тутакси бе квалифициран като непростима обида на целокупния български народ.

Но за кое обществено мнение всъщност става дума? Ако в това понятие се включват: конгломерата от възторжени номенклатурчици на ГЕРБ и присъдружните им формации, гилдията на послушните медии, както и част от раболепната интелигенция, то поведението на същото това обществено мнение е обяснимо, макар и неоправдано. Обяснимо, защото разчита на благоволението на управляващите за физическото си благосъстояние и душевното си равновесие; неоправдано, защото поставя интереса и собственото си замогване над участта и добруването на народа.

А какво всъщност се бе случило? Един учен и по-стечение на обстоятелствата депутат бе определил част от сънародниците си като дебили. Но преди да сипят огън и жупел върху него, добре би било критиците му да бяха направили справка за значението на тази дума, а ако сами не знаят чужди езици, за това има речници. Коренът на думата е от латински, а пренесена в другите западни езици, както и в българския, означава преди всичко слаб, изтощен, немощен, безсилен, дори болнав (мед.) и едва в рядка жаргонна употреба – прост и неук човек. Е, ако проф. Христов беше нарекъл част от българите прости (в защитен от него смислов контекст) щеше ли някой да започне да вопие и да се жали, че е обиден и поруган? Съмнявам се, след като не някой друг, а Върховният вожд на герберското войнство характеризира преди известно време същия този народ в публично, документирано от медиите, откровение в един завод в Кърджали с думите: “Вие сте прости и аз съм прост, затова се разбираме”. А още по-рано се беше оплакал, при това в чужбина, че народът ни представлявал един ”лош матрял”.

Това, че г-н Борисов счита себе си за прост си е негово право, което не бих се заел да оспорвам, защото нямам основание да променям собственото му убеждение, за това какъв е всъщност той. Никой не може да познава себе си по-добре от самия себе си! Изконна истина и древна мъдрост! Имам обаче известни съмнения доколко той е искрен и дали афишираното откровение не е по-скоро евтин популизъм и опит за манипулиране и заиграване със същите тези хора, съзнателно наричани от него прости. Защото има прости в смисъл на обикновени труженици на физическото и духовното поприще, както и прости в смисъл на простаци, дори облечени в скъпи дрехи и във висши властнически функции.

И така, думите на проф. Христов отприщиха истинско вербално изстъпление и бяха превърнати в една съвременна библейска притча во язицех, нещо което не последва упоменатите вече обидни думи на премиера. Човек с основание се пита кои и какви са негодуващите и против какво негодуват. Няма съмнение, че сред тях има не малко добронамерени, но не добре осведомени хора. Очевидно е обаче, че основната маса на “възмутените” се идентифицира с върхушката на управляващите –ръководната прослойка на ГЕРБ и гравитиращите около нея съмишленици, коалиционни партньори, както и привилегировани институционални клакьори и храненици из средите на трите власти, на отделни сектори на гражданското общество: грантови клиенти на чужди фондации, услужливи журналисти, политолози, социолози и т.н.

Има и нещо друго. Протестиращите и възмущаващите се против употребата на думата дебили логично могат да бъдат наречени антидебили. И за какво всъщност ратуват антидебилите? Тяхната морална, всъщност морализаторска теза се състои в това да отрекат наличната “дебилщина” и да вземат под своя защита всеки, който може да бъде уподобен с определението дебил. А не се ли съзира в патриотарските напъни и немалка доза гузност и преиграно възмущение?

Нека видим все пак има ли у нас, срещат ли се в нашия живот – от висшата политика до ежедневието на обикновените хора – основания за наличие на дебилно поведение. При това, казусите, които ще бъдат посочени, съвсем не претендират за изчерпателност или за някакво специално подреждане по значение. Всички те са важни и говорят за себе си. Преценете сами как следва да се наричат:

- тези, които гласуват със затворени очи, а после се тюхкат и вайкат, че са се излъгали или са били излъгани; които на другия ден след изборите се сещат за безработицата, за ниските си заплати, за мизерните си пенсии. Излъгани били? От кого и в името на какво? От съмишленици или от ловки манипулатори? Заради кауза или заради служба? Заради идея или заради тридесетте сребърника? Е, кои са дебилите? Похитените, които съзнателно са се оставили да ги похитят, или похитителите, които не са изпуснали лесната плячка?!

- тези които продават или купуват гласове. Само дебили ли са или политически спекуланти и изборни мародери? И едните, и другите; и едното, и другото...

- тези, които престояват в Народното събрание години наред без да обелят две думи по същество. Само дебили ли са те или отстояват статуса си на гласуващи машини по волята на партийните си босове?

- тези, които в различни управляващи институции на трите власти, но най-вече в Народното събрание, Министерския съвет и техните подразделения, заемат постове и длъжности без да имат компетентността за тях. Трябва ли или не трябва да бъдат наричани дебили при положение, че мнозиството от тях нямат не само абсолютно задължителната специализирана квалификация, но и необходимата обща култура, даваща им възможност да общуват на равна нога със съответните партньори у нас и в чужбина. Примерите са толкова много, че трудно ще се поберат в рамките на една вестникарска статия. За какво друго ако не за липса на компетентност, за корупционно поведение, за скандално несъответствие между личност и пост говорят така честите смени на министри, оставки в изпълнителната власт и в Парламента, скандални разкрития за висши длъжностни лица и тяхното съдебно преследване, без този процес да бъде доведен докрай? Омръзна ни да се срамуваме като гледаме на екрана недодялани държавници и депутати, не само не знаещи чужди езици, но и непознаващи протокола и церемониала, смехотворни, но амбициозни министри на външните работи (в това число и настоящата забавна министърка), на отбраната, на здравеопазването, на образованието, на транспорта и т.н. Не умеещи да говорят, техните единствени дипломатически демарши и жестове са потупване по гърба, хващане под мишница, прегръдки през рамо и целувки, вкл. и в уста (!), неугледни прически и тоалети като от Женския пазар, неуместни опити за хумор – всичко това, ако не беше тъжно, щеше да бъде много весело;

- тези, които целуват ръка на бащицата Борисов, които му се кланят и изричат елейни слова за Неговата особа – всичко това, документирано от медиите. Ако това не са дебили, здраве му кажи, но изглежда, че подобно поведение се нрави на адресата;

- тези, които проявяват телешки възторг и при значителни, и при най-незначителни протоколни поводи с Негово участие – откриване на нови обекти, трагични случаи или футболни мачове. Бивш телохранител на Живков, той, Борисов, добре е разбрал и запомнил същността на главното: отричайки думите му, той усърдно прилага действията му, т.е., създавава привидност за демокрация. Само че по степента и интензивността на подражанието май е на път да задмине учителя си;

- тези, които в кметските управи създават максимално благоприятни условия за корупционни действия - незаконно застрояване на защитени обществено необходими площи за паркове, детски площадки, сгради със социално предназначение и т.н. или онези инвеститорски фирми, които от алчност и простотия затрупват ценни археологически разкопки, разрушават екологични резервати, уникални природни забележителности. И те ли не са дебили?! Или просто хитреци, възползващи се от некадърността на администрацията и пролуките в закона?

- тези, които се пребиват по пътищата, пребивайки и много други невинни хора. Напоследък в информационните емисии на телевизиите и страниците на вестниците ”нюзрум”-ите (купешка дума за българското ”новинарско пространство или редакция”) са на път да се превърнат в “дедрум-и” (пространство на смъртта). Те започват и завършват с траурни съобщения и некролози за жертви на пътищата. Дори повече от тези на войните и тероризма. Е, тези, които не спазват правилата на движението, не са ли дебили? А какви са тези, които не осигуряват задължителната логистична и материална сигурност? Тези, които не правят нищо или недостатъчно малко за обучение и възпитание на обществото в това отношение? И за резултатен контрол с реално прилагани строги наказания. Тези, които, макар и овластени, произвеждат неефикасни и стерилни разпоредби, заповеди, наставления, призиви и други мъртвородени мерки? И накрая тези в съдебната система, които с малки изключения правят всичко възможно виновниците да не получат заслужената максимална според закона присъда. Е, ако едните безспорно са дебили, то другите със сигурност са от категорията на възползващите се от тяхната дебилщина по всички възможни начини. Да живее корупцията!

- тези, които превърнаха медиите в булеварди на суетата, всепозволяемостта и вседопустимостта. Не са ли дебили тези, които вкараха и продължават да вкарват в обществото ни чужди и вредни подражателски емисии, стилове и екранно поведение? Не са ли дебили тези, които в потвърждение на своята творческа немощ заляха телевизии, радиа и отделни печатни медии с теми, модели и примери на готова продукция, разпространяваща пошлост и малокултурие? Може би, защото е по-евтино и изгодно? Едва ли, защото ако не можем да отговорим със собствена продукция, то ние трябва да се съгласим, че “продаваме и предаваме” национално достойнство, чест и традиции, принизявайки се до образците на най-неприемливото антинационално поведение;

- тези, които от трибуните на най-високите държавни органи, от театралната сцена, филмовите продукции, от телевизионните екрани и страниците на вестниците опошляват българския език, като го затлачват с чуждици, с ненужни иноземни модели и образци, с небългарски изразни средства, словосъчетания и чужди изкуствени интонации. Те не са ли дебили? Само “прости” би било обидно за тях, защото те държат чуждопоклонството им да се възприема като напредничаво, модно поведение, до което останалата плебейска маса на обществото просто не е дорасла. Също като някои (вече доста) млади хора-клошари с нарочно раздрани джинсови панталони, космати четинести физиономии, свински опашчици вместо коса, невъобразими татуировки, даже върху бръснатите си глави (това го видях съвсем наскоро). Наред с тези “модни хитове” какво друго ако не пълна дебилщина е т.нар. с извинение телевизионна продукция Биг Брадър, която вече години наред шества на екрана на една определена телевизия с претенции за качество. И бъдете сигурни, че този, който затваря телевизора си при започването на това предаване, съвсем не е обезателно стар, старомоден или неспособен да въприеме новото и предизвикателното. Просто това предаване възхищава създателите си и наетите да го обслужват български, пак с извинение, “културтрегери”, защото сигурно им носи пари, вероятно много пари. Но за нормалните хора то е просто глупаво, както има и много други глупави неща, която излъчва кутията за видиотяване. Но освен глупаво, то е и вредно, защото съзнателно е замислено да оглупява хората, които се хванат на въдицата, за да ги направи послушни консуматори не само на материални блага, но и на идейни илюзии;

- тези, които в чужбина не пропускат да се похвалят и дори надменно да се перчат с това, че именно България е родината на кирилицата и по думите поета, “и ний сме дали нещо на света, на вси словени книга да четат”. Там се перчат, а у нас заслужават горестния укор на отец Паисий: “О, неразумни юроде, поради что се срамиш да се наречеш болгарин...Ти, болгарино знай своя род и язик”... За да се убедите в актуалността и жизнеността на думите на Хилендарския монах, разходете се по улиците на София или на който и да е друг голям град и много бързо ще се запитате, къде всъщност се намирате – в Ню Йорк, Берлин, Лондон или Буркина Фасо? Отвсякъде – от витрините на магазините, надписите на и във превозните средства и транспортните спирки, фризьорските салони, книжарниците, ресторантите, спортните комплекси и дори информационните надписи на улиците ви гледа и ехидно ви намига латиницата в нейната предимно англоезична транскрипция с невъобразими, понякога смешни с простотията си, в повечето случаи досадни с претенциозността си рекламни надписи и съблазни на консуматорското общество. Но да се разберем! Нека я има и латиницата – за удобство и престиж, но само след като преди нея или редом с нея присъства и преобладава кирилицата. Дали това ще стане някога е въпрос с повишена трудност. Е, нищо, дотогава ще се перчим и изживяваме в Европейския съюз колко велики сме, защото сме дали кирилицата на света. О, времена, о, нрави...

- тези, които превърнаха оплюването на миналото в своя професия – по-високо ценена, по-меродавна и по-перспективна и от тази, която им дава университетската диплома. Те, дебили ли са или ловки приспособленци, за които няма нищо свято – нито родов корен, нито изстрадана история, нито жизнеутвърждаващи традиции. Е, как да бъдат наречени те? Във всеки случай не дебили, но не и антидебили, а тясно свързани с тях, защото живеят чрез тях, използвайки ги в своите корупционни, търгашески цели в своя угода и в угода на чужди, небългарски интереси;

- тези, които от прозорци и балкони хвърлят на бандити пачки с пари, за да изкупят чужди действителни или мними грехове или въобразявайки си, че спасяват някого и нещо... Само дебили и жертви на собствената си простотия ли са тези хора или в някаква степен са заложници на повсеместната институционална неадекватност на едно общество, което предпочита не да ги възпитава, а да ги маргинализира.

И накрая, Борисов може да нарича хората прости, защото е всевластен, а Христов не може, защото е безвластен. Или, ако си припомним древната, леко осъвременена мъдрост: това, което е позволено на Бога (Юпитер), не е позволено на простосмъртния.

Е, има ли у нас дебили и ако има, къде са те повече – сред народа или сред властта? Защото народът и властта, поне в нашия случай, в никакъв случай не са едно цяло. Още в епохата на Просвещението Жан-Жак Русо написа своя трактат за неписания обществен договор, в който недвусмислено очерта мястото и взаимната зависимост между управляващи и управлявани в условията на гражданското общество. Почти по същото време Шарл-Луи Монтескьо в своя знаменит труд “За духа на законите” формулира и обоснова значението на разделението на трите власти – законодателна, изпълнителна и съдебна като един от основните стълбове на реалната демокрация, при която законодателната власт е призната като първа между равни.

Сред нашите управляващи обаче единици са онези, които знаят дори само имената на тези големи мислители, в определен смисъл предходници на Новото време. Кои и колко сред нашите управници познават и са в състояние да прилагат техните уроци? И не само техните! И не само от миналото! Нашият сегашен премиер обича да назовава народните представители от мнозинството “моите депутати”. Бедният, той е решил, че след като са от неговата партия, те са му подчинени. Очевидно е забравил (ако някога го е знаел), че по силата на същото това разделение на властите, за което стана дума, изпълнителната власт, на която той е титуляр, е подчинена на законодателната, а не обратното. Освен ако съпартийците му в Парламента сами желаят да изпълняват неприсъщата им позоряща роля на обслужващ персонал. Но, това е друга тема...

Няма съмнение, че думите на проф. Иво Христов бяха използвани за раздухване на преднамерена и по същество партийно вдъхновена кампания за разправа с левицата и с всички, които не мислят като управляващите. Въпреки че той се извини на гражданите, които биха могли да са почувстват засегнати от думите му, кампанията не спря. Интересно е, че такава кампания нямаше, когато одиозната личност Ан. Тодоров характеризира с цветисти изрази нотабилите в ГЕРБ начело с Борисов, Цветанов и Плевнелиев като шайка. А разобличаването на цяла една управляваща партия в лицето на нейното ръководство е дори по-силен шамар, отколкото безадресната негативна квалификация на неизвестен брой хора. Тогава върховният ареопаг на властимащите предпочете мазохистично да замълчи и даже възнагради автора на наплевателския пасквил с депутатско място в Парламента. Както казва народът, ти го плюеш, а то вика - божа росица... Е, тогава за какво толкова силно вопият моралните адвокати на антидебилизма, когато в нашата, и близка, и далечна история, има не малко примери за критика и самокритика, произхождащи от достойни представители на народа и обясняващи поведението на същия този народ, когато става дума за обобщаващи или специфични негови черти. Отрицателите и критиците на Христов са забравили (ако изобщо някога са знаели), че преди доста години, възмутен от нравите на заобикалящата го действителност, видният възрожденец и писател Петко Славейков с болка писа: ”Не сме народ, не сме народ, а мърша!” А кой от тях помни блестящата “Приказка за стълбата” на Христо Смирненски или знаменателните думи на Елин Пелин, че ако един ден се роди гений по Българско, той обезателно ще бъде геният на завистта. Или горчивите стихове на Иван Вазов, почерпени от примиренските нрави, показателни за значителна част от народа: “Преклонена главичка остра сабя не сече...” Да си припомняме ли още и Бай Ганьо на безсмъртния Алеко Константинов, или проникновения Иван Хаджийски?!...

Има ли нужда от още примери, за това, че фетишизирането на действителни или мними заслуги на един народ и отказа да се погледне истината в очите вреди на всеки поотделно и на всички заедно в едно общество, което би искало да се самоусъвършенства.

Ако всеки човек, всеки нормален член на обществото можеше критично и разумно да разсъждава върху ръководните принципи в живота си, той би могъл също така разумно да оцени поведението си и да го определи като градивно или рушително и така да определи мястото си в същото това общество. Ако не е в състояние да направи това, ще му се наложи да прибягва до странични фактори, далеч не винаги добронамерени, които могат да се обърнат и против него.

Наскоро се проведе поредният конгрес на ГЕРБ, ръководната партия с мнозинство в Парламента. Той премина, както това е характерно за подобни форуми, с претенциозни опити за обективни анализи, с много хвалби, с много венцеславене преди всичко на личността на Вожда и неговите съратници. Искрен или дежурен ентусиазъм, надеждоносни обещания и критики, преминаващи от овации в закани – от всичко имаше по малко, а в отделни случаи - и в повече. Като продължение на академичната си кариера Борисов ощастливи преди няколко дни по инициатива на УНСС и в. Труд техните преподаватели, студенти и читатели. Там, в словото си, издържано в стила на партийния “академизъм”, както и на конгреса, той отдели време и разсъждения на една своя любима тама – Западните Балкани. Даде израз на своето убеждение, че тяхното единодействие в рамките и с подкрпепа на ЕС би могло, според него, да компенсира Брекзит, сиреч, напускането на Великобритания. При това с активното участие на България в този процес!...В никакъв случай не бих могъл и да помисля нещо лошо за ума и поведението на заседаващите на конгреса. Опазил ме Господ! Прекалено силно съм предан на демокрацията и уважавам инакомислието и другостта, които са сред изконните демократични ценности. Но инакомислие от всички и за всички. Инакомислие в търсене на консенсус, на прехвърляне на мостове, на търпимост и толерантност. Инакомислие, което не допуска за едни “Осанна”, а за други - “Разпни го”! Инакомислие, което не търси равенство на всяка цена. Та още Аристотел бе казал: “Най-много се боя от равенството на неравните величини”. И, разбира се, не инакомислие, при което мнозинството знае и може всичко, а опозицията (която и да била тя) няма право на нищо!

Предстои поемането от страна на България на Председателството на Европейския съюз. Право, привилегия или чест? Право, защото произтича от уставните и договорните норми на Съюза; привилегия, доколкото като пълноправен член на Общността страната ни може да се възползва от редица предимства, които целят да улеснят успешното изпълнение на мисията й; чест, защото Родината ни е доказала убедеността и способността си да допринася максимално за развитието и сполуката на тази уникална международна организация.

Ще се справи ли страната ни с това огромно предизвикателство? Не зная. Различни високопоставени дейци и органи излъчват нееднозначни послания към обществото: някои прибързано оптимистични, други – неоправдано песимистични. Истината като че ли е някъде по средата. Страната ни би могла да се справи с предизвикателството, но за това е необходима пълна мобилизация, при това не само на материални ресурси и физически параметри, но и на политическа воля и единодействие на всички държавни институционални и обществени фактори.
Няма съмнение, че за да се постигне такова единение и единодействие е необходимо формулиране на една голяма фундаментална и, ако щете, съдбовна цел. Цел на нашето българско участие, на нашия български принос, а защо не, и на нашата естествено заслужена благородна полза. Тя с нищо няма и не бива да се бърка с постигането на онези цели на Общността, които и без нас биха били решени, а нашето Председателство е по-скоро призвано да допринесе за тяхното осъществяване.

Такава уникална, чисто българска цел, вписваща се напълно в програмите, задачите и дейността на ЕС, би било утвърждаването на кирилицата и българската писменост в практиката на ЕС и на Европа като цяло. Вярно е, че и сега кирилицата е приета за една от официалните азбуки на Съюза, но е нужно този акт да се конкретизира документално и на дело в инициативи и дейности, насочени към масовизиране на тази практика, което от само себе си ще означава разширяване на културното присъствие на България в Европейския съюз и извън него, на взаимното приобщаване на другите културни системи с българската и славянската духовност, с “държавата на духа”, за каквато България бе призната от най-видни световни първенци на културата.

А дотогава някои закъснели апологети на себичния партийно оцветен морал все още ще продължават да се упражняват върху таланта на компетентните, честни и предани патриоти, докато пренадутият балон на фалшивите обвинения окончателно се спука и премине в небитието. И докато в българското Народно събрание се боричкат политически лилипути, всяка друга подобна институция, достойна за това име, у нас или в чужбина, би се гордяла да има в своята среда такива всеотдайни патриоти като проф. Иво Христов, чието честолюбие е съизмеримо единствено с предаността им на благородната кауза на истината в служба на народа.
В името на високите идеали на човеколюбието, родолюбието и
демокрацията!