/Поглед.инфо/ „Който не обича свободата и истината, може да стане могъщ, но велик – никога.“
Волтер

Повод за изложеното в настоящата е застъпената, категорично изразена от проф. Людмил Георгиев позиция в публикацията: https://pogled.info/bulgarski/prof-lyudmil-georgiev-cherno-byaloto-protivopostavyane-v-universiteta-ne-e-nauka-a-ideologiya.122981. В частност относно правото за изразяване на мнения. Считам не само за необходимо, а задължително тя да бъде споделена. Тъй като това, за което говори проф. Георгиев се отнася не просто до една от характеристиките в нематериално изражение на съществото, което определяме като човек. А за онова, което е основен атрибут според въведената още от Карл Линей класификация за Homo sapiens. Става дума за свободата на мисълта, на каквато е основано и от която произтича и правото за свободно както формиране, така и изразяване на възгледи, убеждения, мнения.

За повечето хора не само в България, а навсякъде в съвременния свят, ограничавани в способността им за съждения, ако не единствено предимно отнасящи се до екзистенциалните условия на своето материално битие, ако не напълно игнорирайки го под въздействието на предизвикани не от природни стихии, а от други човекоподобни екземпляри, каквито в институционално организираните от тях общества допускат до едни или други позиции за осъществяване на принадлежащата им власт, проблемът за свободата на мисълта е сведен до нещо абстрактно. Което понеже не храни и не задоволява елементарните битийни потребности на биологично отредения – техен и на предците и потомците им жизнен период, е оставено като занимание за произволна „творческа“ изява на по-голяма или по-малка прослойка от т. нар. интелигенция, някои сред която претендират да се наричат и интелектуалци. Впрочем, доколкото се отнася за масата, въпреки такова състояние да съпътства цялата човешка история, неоспорим факт е независимо от него наличието на феноменални изяви от отделни представители на споменатия вид. Чиято отлика е именно в самоосъзнаването въз основа на свободата да мислят като разумни същества. Идеите и самото житие на повечето такива личности по всяко време са били съпроводени с различни форми на отричане, гонение, преследване, едни или други санкции вкл. и физическото им унищожение не само от страна на властващите, а ако не друго поради неразбиране – на присмех или подигравка от тълпите. Но в днешно време, макар да изглежда фрапантно и въпреки, освен с международни актове, ако не във всички в повечето т. нар. цивилизовани общества да е предмет и на конституционно прогласено основно човешко право, свободата на мисълта последователно и системно все по-агресивно е подлагана на отрицание и ограничаване под един или друг предлог. Вкл. основани на все повече и в непрестанно засилваща се по своята арогантност, придобиващи крайни, дори перверзни по същността си форми за налагане от деграданти на едни или други „възгледи“ и „теории“. Да не говорим за „законодателстване“. Резултат от които е дехуманизиране на човешките общности с произтичащата от това деволюция и превръщането им в стада от примати. Затова, като преди всичко заявявам присъединяването си в подкрепа на изразената от проф. Людмил Георгиев принципна позиция, надявайки се, че не би възразил, (без да се отклонявам в обсъждане на казуса, предмет на неговата публикация, в т. ч. възгледите и убежденията на проф. Мирчев), позволявам си да добавя към нея накратко част от правни аргументи:

За свободата на мисълта се говори в множество както международни, така и от вътрешното национално право на отделните страни актове. Макар от гледна точка на формалната си характеристика да има по-скоро морална, отколкото юридическа стойност, според чл. 18 на Всеобщата декларация на ООН за правата на човека: „Всеки човек има право на свобода на мисълта…“. Що се отнася да юридическата сила на това право, съществуват международни документи, чиито норми са задължителни, в т. ч. като такива прилагани от правосъдните органи. Така напр. съгласно чл. 18 от Международния пакт за гражданските и политически права: „Всяко лице има право на свобода на мисълта…“. Това право включва свободата не само за формиране, възприемане и изповядване по свой избор от всеки човек на каквито и да е убеждения, а както индивидуално, така и колективно да ги изразява публично. Никой според цитираната разпоредба не може да бъде обект на принуда, която да накърнява свободата му да приема, изповядва и изразява убеждения по свой избор. Която свобода подлежи само на такива ограничения, предвидени от закон и необходими за защита на обществената сигурност, ред, здраве и морал, или основни права и свободи на другите. Свободата на мисълта е предмет на изричната, аналогична уредба и в чл. 9 от Европейската конвенция за защита на правата на човека и основните свободи.

Според чл. 6, ал. 1 от основните начала в Конституцията на Република България: „Всички хора се раждат свободни и равни по достойнство и права“. В съответствие с цитираните международни актове с юридическа сила, съгл. ал. 2 от същия чл. 6 на българската Конституция всички граждани са равни пред закона и не се допускат никакви ограничения на правата или привилегии, вкл. основани на … убеждения. А съгл. чл. 37, ал. 1 от Конституцията: „Свободата на съвестта, свободата на мисълта… са ненакърними“. Нещо повече, ако не самите те, а упражняването освен на други и правата по чл. 38 и 39, ал. 1 от Конституцията подлежат, но не изобщо, тъй като основните права съгл. ал. 1 на чл. 57 от същата са неотменими, а само временно на ограничение в определени случаи, тези по чл. 37 според ал. 3 на цит. чл. 57 от Конституцията са неотменими, дори и по време на война, на военно или друго извънредно положение. Защото когато и да е немислещият е всичко останало, но не и човек!

И макар както споменава Франсоа-Мари Аруе: „Опасно е да бъдеш прав, когато управляващите грешат“, от гледна точка на изложеното какво смятат когато и да е едни или други от тия последните в академичната общност във връзка с това как биха възприели повече или по-малко от бъдещите им възпитаници като „социални работници“ заявявани и в лекции от който и да е техен преподавател възгледи, убеждения и пр., нямат друго измерение и стойност освен на мнение, както убедително заявява в съответствие с основното си право за свобода на мисълта проф. Людмил Георгиев, явно споделяйки, заедно с него и авторът на настоящото винаги мисълта на Волтер : „Несъм съгласен с това, което казваш, но докато съм жив ще защитавам правото ти да го казваш“.