/Поглед.инфо/ „Законът е ред, а добрият закон – добър ред.“
Аристотел
„Има неща, – отбелязва Ибн Халдун – познаването на които не носи полза, а незнанието за тях не е вредно.“. Безполезно ли е и безвредна ли е обаче липсата на познание за държавата и правото, без което е невъзможно управлението? Според цитирания автор: „Държавата е институция, която потиска всяка несправедливост, с изключение на онази, която самата тя причинява.“. Затова не е без значение освен на кои при така наречената представителна демокрация се предоставя управлението, а и как те биват контролирани. Защото непознаването на въпросната институция и механизмите за осъществяване чрез нея на управлението е не само вредно, но и опасно. По мнение на Ибн Халдун, което се потвърждава от историческата практика: „Управляващата класа, постигнала пълен монопол върху властта, нараства с времето и увеличава своите нужди, което намалява способността й да реагира адекватно на изчерпването на публичните ресурси, спада на икономическата активност, обедняването и деградацията на населението и загубата на мощност. При тези условия опитите за демонстриране на власт и просперитет пред външни съперници и собственото население, подкупването на поддръжници може да отложи, но не може да предотврати колапса на режима и смяната на властта.“. В такъв случай изниква въпросът: от кого – от общността, съставляваща собственото население или от някоя външна сила би била извършена такава смяна. Пред очите ни непосредствено са множество примери за държави, (не само на днешна Украйна, Беларус, а и др.), чието отслабване в резултат на провежданата от тяхната управляваща класа политика, вкл. последователното и системно отнемане от външни фактори на техния суверенитет, очертават като последица тенденцията към разпад на държавността.
Покрай предизвикалата шумотевица бъркотия във връзка с възможността или не за формиране от новоизбрания така или иначе нелегитимен т. нар. парламент на правителство, около обявяваните или необявявани в аванс предшестващи връчването на мандат от първата парламентарно представена политическа формация кандидатури за премиер, структура и състав от министри, в т. ч. както преди, така и впоследствие проекти за кабинет, поради което за някои от участниците в тях разпространявани в суматохата първоначално като клюки и слухове, повечето потвърдени, се нароиха немалко коментари. Сред които по повод едни или други в т. ч. последния доклад на ЕК – тук-там и по темата за закона. Споменавах преди във връзка с върховенството на правото за обективния след 1990 г. факт за нерядко срещаното, противно на идеализираните представи за закона, в процеса не само на неговото създаване, ако не преднамерено и умишлено в резултат на лобизъм и корупция от „законотворците“, а и от ония, на които е възложено прилагане или поверено правораздаване в една или друга област, макар поради некомпетентност допускане на съдбоносни „грешки“. Резултат от което са негодни или несправедливи, или от същото естество последици, (дори при заварени добри закони) от тяхното приложение. Затова едва ли би могло да има съмнение, че и днес темата не само за закона, а и отнасяща се до законотворчеството, (но така също правоприлагането и правосъдието), не е загубила своята актуалност. Бих си позволил по този повод да спомена в съответствие с много преди него отбелязаното от Лао Дзъ, че: „Добродетелта не дължи своята извисеност на никого, освен на самата себе си.“ мнение на Платон, че: „Добрите хора не се нуждаят от закони, за да се държат правилно, а лошите винаги ще намерят начин да ги заобиколят.“. Поради което, доколкото очевидно и днес не всички се вписват в категорията „добри хора“, с оглед развихрянето на парламентаристите в новоизбрания представителен във връзка със съставяне на правителство, но не и като законодателен орган, ако не от изключителна в немалка степен е важно и оправдано отделяне на повече или по-малко внимание на споменатата тема.
Като съвкупност от теоретични знания за държавата и правото юриспруденцията (Juris и prudentia: от jus – род, juris – закон + prudentia – прозорливост, знание) включва в своя предмет както тяхното изучаване като изработване, така и конкретното практическо приложение на законите и на правното регулиране като неотменна съставна част от управлението на една организирана човешка общност. А така също и изследването на свързаните с възможността за усъвършенстване на механизма в законотворческия процес идеи. Възникването в древността на отделни елементи от юриспруденцията се свързва с появата и развитието на законодателството. Първоначално като придружаващо религиозните знания или философията. Докато се яви като отделна, автономна академична дисциплина в Древен Рим, от когато има достатъчно данни, въз основа на които да се приеме, че била формирана определена система на юридическо образование. Впрочем и там първоначално познанието за юриспруденцията също било привилегия на свещенослужителите. Изтъкнатият римски юрист Секст Помпоний свързва стартирането на публичното обучение по право с обявяването през 254 г. пр. н. е. от първосвещеника на плебеите Тиберий Корунканий, че ще обясни закона на всеки, който поиска. През I в. от н. е. възникнали школите на сабинците и на прокуляните, както и първият частен юридически факултет, организиран от Мазурий Сабин, в който учителите не само изнасяли лекции, но отговаряли на въпроси и водели диспути със студентите. От IV-V в. вече имало такива училища с четиригодишен период на обучение в Рим, Константинопол, Атина, Александрия, Цезарея и др., където се изучавали главно институциите на Гай и творбите на Емилий Папиниан, Домиций Улпиан и Юлий Павел. А след проведената по негова инициатива и нареждане цялостна ревизия на римското право, със специална конституция от 533 г. император Юстиниан I (Велики) въвел 5-годишен курс на юридическо обучение със задължително изучаване на трите, включени в съставения Corpus iuris civilis негови базови стълба – Институциите, Дигеста (Пандекти) и Кодекса. Но за да не отегчавам потенциалния читател, макар само с историята в развитието на юриспруденцията по натам през Средновековието, Новото време и Съвременността, ще се огранича, макар частично до темата, предмет на настоящото изложение.
Като оставим настрана други държави, които имат действащи от преди векове закони, в България всеки следващ парламент запрята, ако не крачоли да гази, ръкави не само да поправя, допълва, изменя както и където да е наскоро приети, а да майстори и нови закони. Каквито, доколкото става дума не само за спазване, а и за изработване, би следвало да са преди всичко съобразно разбирането за справедливостта, според препоръката на Конфуций за следване на златното правило: „Не прави другиму онова, което не искаш да ти се случи на теб.“, така и на Цицерон – не като проява на субективна позиция за индивидуално-етическа „кардинална добродетел“, но като принцип на обществото, или в съответствие с критерия на Русо, според който: „Всеки закон, който не е ратифициран лично от народа, е невалиден и недействителен – на практика не е закон.“. Въпреки неговото със съжаление заключение: „Ако съществуваше народ от богове, той би се управлявал демократично. Толкова съвършено управление не е за хората.“. Все пак, ако не богоравни или свише от боговете, природата е дарила хората, общувайки помежду си посредством речта да си служат с един или друг език. От такава гледна точка добрият ред в тяхното битие не е такъв само като закон в юридически смисъл, а и знание за богатството и правилната употреба на езика. Тъй като и те сами по себе освен всякакво друго вкл. регулиращо, имат значение и роля за оказване на възпитателно въздействие. Напоследък стана модерно при презентирането на едни или други за заемане на каквито и да е длъжности изтъкването на способността (без значение от нивото) не само като субективно свойство, а обективен признак за качество владеенето на чужди езици. Факт е, обаче, че през последните тридесет години дали действително, където и доколкото въобще са го изучавали, не само „законотворци“ добрали се посредством едни или други партийни формации като депутати в парламента, а и неограничено, безпрепятствено нахълтали във всички структури както на администрацията, така и от т. нар. съдебна система с претенции за образование по право, да не говорим за т. нар. политическа класа, като оставим настрана морала и нравствеността, които очевидно не се отличават, ако не с блестящи, що-годе прилични познания в споменатата област по отношение на българския език. Свидетели сме на какво ниво е езиковата култура, ако не на всички, освен на партийните лидери и приближените от техните свити на преобладаващата част от претендиращите, независимо в резултат на ниската избирателна активност представителност от имащите право да гласуват за приемащите едни или други закони т. нар. законотворци. А и очерталата се, особено през последните десетилетия обща тенденция към деградация в това отношение. Перифразирайки Клемансо по повод войната относно генералите и ген. Шърман за войниците, бих казал, че законодателството е твърде сериозно нещо, за да бъде оставено само на т. нар. политици.
Несъмнено и днес способността не само за сътворяване на закони, а и за тяхното прилагане не се изчерпва единствено с повече или по-малко правни знания на снабдилите се от където и както да е с дипломи за юридическо образование. Вкл. у нас, не само от датиращия от 1892 г. юридически отдел (тогава) в основания през 1888 г. Софийски университет. А още по-малко от нароилите се след 1990 г. т. нар. „висши училища“, „академии“, „школи“, „учебно-подготвителни центрове“ и т. п. Които в най-добрия случай биха могли да бъдат идентифицирани като своеобразно превъплъщение на споменатия Корунканий. Поради което едва ли могат да претендират за по-възвишена мисия, освен за що-годе ограмотяване на бълваните от тях неизброимо число бакалаври, магистри, доктори, доценти, професори, академици и т. п.., вкл. с менте или закупени от тях дипломи. Подвизаващи се като „законотворци“, „правоприложители“, „магистрати“ и пр. В резултат, като оставим настрана поредицата парламентаристи и администратори, при един, макар бегъл преглед в структурите на съдебната система – съд, прокуратура, следствие, начело с т. нар. Висш съдебен съвет и т. н., не може да не констатираме постепенното им, настъпателно завземане вкл. на ръководни позиции от отличаващи се, ако не с друго най-вече с нагаждачество и раболепие „кадри“ предимно от споменатата категория. Не, че и от най-стария, единствено реномиран до преди 1990 г. юридически факултет в България е гарантирано, както биват огласявани напоследък, освен случаи на плагиатство вкл. от мераклии за хабилитиране субекти, закриляни вкл. чрез заплахи и от техните покровители към интелектуално ограбвани представители на академичната общност, че ако биват разкривани от тях ще бъдат прогонени, да не се пръкват иначе повече или по-малко овладяли, макар не с обществено, а вътрекастово признание за отличие, ако не друго присъщо за демагозите красноречие. С каквото, доколкото са усвоили подобно изкуство, макар на вулгарно ниво според степента на придобити умения да си служат, очевидно игнорирайки критерия на Марк Фабий Квинтилиан, според когото не може да стане добър оратор, който не е добър човек. Дегенериращото въздействие като последица от което както върху законодателството, така също върху правоприлагането и правораздаването спрямо идеята за право въобще за сметка на налагането под едни или други форми за извънправна принуда чрез силови или посредством прилагани от зависими и подвластни на ширещата се корупция вкл. т. нар. магистрати методи и средства, е видно за всеки. Като отминем не само правното невежество, смея да твърдя, че в липсата не просто на елементарна, а дори и усет за благовъзпитаност, нескриваната, но напротив – демонстративно проявявана пошлост, безочливост и наглост се корени един от главните проблеми, от който произтича все повече засилвалата се през последните десетилетия деструктивна тенденция както за нараствалото възприятие от общественото съзнание не просто за беззаконие, но и за безправие. А като последица и за увеличавалото се недоверие не само спрямо едни или други т. нар. политици, призвани да представляват гласоподавателите в структурите и дейността на законодателната и изпълнителна, а и към магистрати в съдебната власт, но и към повечето съставляващи политическата система на обществото институции като цяло. Но така също, че за неговото разрешаване е наложителна сериозна ревизия както за качеството на образование, така и на всички онези, на които се предоставят за упражняване както преподавателски, така и законотворчески, функции по правоприлагане и правораздаване. Ако се стремим, макар не като крайна цел, а като въжделение постигане у все повече на убеденост, че: „Само онази държава е стабилна, в която всички са равни пред закона.“ (Аристотел). Равни не само за неговото спазване, а и като действителен негов демиург. В тази връзка, въздържайки се от разпростиране в широта и дълбочина, тук бих споменал само неоправданото протакане, наближава близо месец след неговото конституиране, на законодателната дейност от новоизбрания т. нар. парламент. Тъй като освен Правилника за дейността му, формиране на парламентарни групи, различните постоянни, временни, анкетни и каквито да било др. комисии, разправиите около съставяне на правителство, процедурата за което може да отнеме още толкова време и пр., има належащи по спешност за приемане законодателни актове, отнасящи се до функционирането на държавата, която съгл. Конституцията е с парламентарно управление. Изглежда депутатите, разчитайки на наличието на служебно правителство в увлечението си по партийните шушукания и пазарлъци нехаят, пренебрегвайки своята основна отговорност за управлението на страната, създавайки освен всичко останало впечатление, ако не че целят блокиране дейността и на служебния кабинет като способ за дискредитиране и на държавния глава във връзка с предстоящите президентски избори, то подготовка за предстоящи поредни предсрочни парламентарни избори. Независимо дали е така или не, и без да се стремят съвкупно, групово или която и да е поотделно от парламентарно представените партии и формации към на монопол върху властта, законодателното бездействие на парламента не води до друго, освен до отслабване на държавата, съпроводено вкл. с потенциален риск за нейния колапс. При каквато ситуация българите ще бъдат принудени да се сблъскат отново изправени пред дилемата – в случай, че са готови те ли да осъществят смяната на всички онези, неспособни да осигурят законодателна база за реализиране на промяната, към която се стремят, ако не постигайки окончателно доближавайки се до идеала на Левски за чиста и свята република. Или каквато и да е да бъде извършена от друга, външна сила, ако не немилееща все едно дали целяща или в най-добрия случай безразлична към разпада на българската държавност.