/Поглед.инфо/ Невероятно трудно е да се опита човек да напише няколко думи, макар и накратко, за героите на своето детство... Особено когато става дума за хора като Димитър Светозаров Списаревски и орлите, воювали рамо до рамо с него преди повече от 70 години в небето на България... 

Бях просто едно малко момче в първи клас. Моят вече покоен дядо, за първи път ми разказа за този обаятелен български въздушен боец. За този корав добруджанец, роден в далечната 1916 г. и от малък познал тегобите на живота далеч от родния дом, попаднал под чужда власт... За смелия българин, със стоманен характер и упоритост, усвоил полета на орлите, превърнал се в един от най-достойните въздушни защитници на България...

Сам свидетел на въздушните битки от онова страшно време, старият мъж умееше да предава със словопоразяващата с динамиката си атмосфера на въздушния бой и да описва с възхищение саможертвата на шепата български летци, защитаващи родното небе от талазите връхлитащи вражески самолети.Детското ми съзнание едва смогваше да поеме картините, които въображението рисуваше след разказа на стареца...

По онова време отношението към героя бе чисто по български казано, специфично. За него се пишеше малко, предимно в специализирани издания, засягащи авиационната тематика, но пък се говореше много. А не трябваше да бъде така. Защото самото споменаване на името Димитър Списаревски в разговор неизменно предизвикваше едно особено чувство на гордост и преклонение, независимо дали у по-възрастни хора, свидетели на онези събития, или по-млади, като например някои от преподавателите ни в училище. Една вечер бях показал у дома нахвърляна трескаво в час детска картина, с флумастери, на която се виждаха някакви криволичещи силуети на огромни въздушни апарати и един много по-малък такъв, смело устремил се към тях. Рисунката привлече вниманието и на баба, устните на която тихо отрониха: „Капитан Списаревски...”

Като се обърне назад, човек се чуди беше ли, или не е беше... Годините минават толкова бързо...

В обърканото безвремие, в което вече 28 години пребиваваме, постоянно спираме вниманието си върху недостатъците на българина... Какъв ли не го наричаме, като какъв ли не го определяме, цъкаме с език, оплюваме се унищожително, поставяме се взаимно в съответните процентни групи от населението, изригваме с чутовен гняв в социалните мрежи, неусетно улеснили до краен предел комуникацията, но и управлението на масите... Сякаш просто няма край този процес, тази орисия! А той, процесът, много добре си върви, независимо от чутовните ни напъни, върви си с тънък присмех, в точно определената посока и въобще не ни пита...

Такова е времето...

Има ли място за Списаревски в него?!

Какъвто и да е българинът, колкото и кусури да има, той притежава и много качества, които му дават повод за гордост. Например неговият стремеж към небето, към полета на птиците. Наблюдавал ги е българинът векове наред с орлов поглед, мъчил се е да намери начин да бъде като тях, да ги достигне. Нека си спомним легендата за майстор Манол, полетял като Икар, спасявайки се от турските поробители. Истина ли е било, не е ли било, няма значение. Важното е, че в душата на българина винаги е имало страст към небето, към неизследваното, към недостижимото! И тази страст той се е опитвал с всички свои сили да утоли!

Неслучайно когато в началото на ХХ век започва да се развива авиацията, когато човекът полита на апарати, по-тежки от въздуха, нашият народ дава своя принос в развитието на тази толкова важна част от човешкото познание. Малка България е една от първите държави, създали военновъздушни сили, а български учени, като Хараламби Джамджиев, Асен Йорданов, Иван Ночев и много други, дават с откритията си тласък в развитието на авиационната и даже космическата технология. По време на Балканската и Първата световна война, българската военна авиация изписва достойни страници в бойната летопис на Родината, като имената на Продан Таракчиев, Радул Милков, Христо Топракчиев, Владимир Балан, Пеньо Попкръстев и много други, остават завинаги в историята!

За жалост действията на „елитите”, управляващи България по онова време, не предизвикват чувства и емоции на гордост... Първата световна война, в която България застава безразсъдно на страната на Германия, Австро-Унгария и Турция, водена от прогермански настроените цар Фердинанд и кликата на Радославов, завършва с национална катастрофа. Ньойският мирен договор унищожава на практика мечтите за национално обединение на българския народ и го поставя в унизително положение. След десетки хиляди жертви, България загубва изконни свои територии, претърпява унищожителна стопанска катастрофа, армията ѝ е практически унищожена... С невероятна ярост британските и френски победители ликвидират и българската военна авиация, завинаги, както смятат... Тя им е създала достатъчно главоболия по фронтовете на войната, така че моментът за отмъщение не е подминат!

Стремежът на българина към небето обаче не може да бъде овладян, така че за двадесетина години след края на Първата световна война, България успява да възстанови своята военна авиация и да изгради солиден кадрови потенциал от летци и технически персонал. Това става основно с помощта на Германия, която дава възможност за обучение на български летци в своите школи. Димитър Списаревски, главният герой на нашия разказ, е един от тях. В школата той получава висока оценка за обучението си и се превръща в истински летец-изтребител...

Историческите времената тогава отново са тежки...

На 1 септември 1939 г. Хитлеристка Германия, жадуваща за реванш след поражението в Първата световна война, присъединила с благословията на Великобритания и Франция Австрия и Чехословакия, щедро финансирана от национални и наднационални капитали, включително презокеански /чието влияние днес е по-силно от всякога!!!/, въоръжена до зъби и водена от мракобесна идеология, проповядваща расово неравенство и увличаща значителна част от германския народ, атакува Полша и дава началото на Втората световна война. Бързата победа над Полша е последвана от също толкова бързи и впечатляващи победи над Дания и Норвегия, а в последствие над Белгия, Нидерладия и Франция... Половин Европа пада под властта на Хитлер и над нея се спуска мракът на фашистката нощ...

В България фашистите са на власт от 9 юни 1923 г., така че те не закъсняват да насочат страната отново по посока съюз с Германия. В края на 1940 г. в Народното събрание е гласуван Законът за защита на нацията, който влиза в сила през януари следващата година и лишава от граждански права 60 000 души от еврейски произход, в пълна „хармонизация” със законодателството на хитлеристкия Трети райх. През март 1941 г. България прави нова решителна стъпка, като се присъединява към Тристранния пакт, включващ хитлеристка Германия, фашистка Италия и милитаристична Япония. Включването в пакта става с огромни овации в Народното събрание и със заклинанията, че сме на правилната страна, на страната на победителите...

През април 1941 г., макар формално да не участва във военните действия, България предоставя територията си на хитлеристите за нападение срещу Югославия и Гърция, които са пометени за 2 седмици. Българските фашисти изпадат в екстаз и с огромно задоволство изпращат на територията на българските земи, присъдединени несправедливо към Югославия и Гърция след Първата световна война, свои окупационни сили... Наглед България е обединена, но... Отново голямото „но”... Тези земи са дадени на България за временно управление, като техният окончателен статут следва да се реши след окончателната победа на Германия и нейните съюзници. Така българските войски се настаняват в „новоприсъединените земи”, докато германските сили се прегрупират на изток и на 22 юни 1941 г. се устремяват като лава срещу Съветския съюз...

Първоначалните германски успехи са големи и в началото на зимата на 1941 г. хитлеристките пълчища са на подстъпите към Москва. На 7 декември 1941 г. Япония атакува американската военноморска база в Пърл Харбър, на остров Оаху, което включва САЩ във войната. На 11 декември Хитлер обявава война на САЩ, произнасяйки в Райхстага истерична реч...

За българските фашистки управници думата на фюрера е повече от закон...

На 13 декември Народното събрание, пак с невероятни овации, гласува да бъде обявена война на САЩ и Великобритания. Заклинанията се носят из залата: „съюзнически дълг”, „нова Европа”, „нов ред”, „нуждите на страната”, „исторически момент”... Човек се замисля, доколко познато звучи всичко това. До болка познато!!!

Впрочем, седмица преди това паметно заседание на Народното събрание, през нощта на 5 срещу 6 декември, съветските армии, под командването на Жуков и Конев, започват контранастъпление под Москва, което довежда до първото крупно поражение на хитлеристите във войната и вдъхновява за борба всички народи от антихитлеристката коалиция. Това, разбира се, не повлиява на ентусиазма на българските фашисти, за които хитлеристкият нов ред е жадуван блян.

Година и половина по-късно ситуацията е променена изцяло.

На колосалния Източен фронт, където са хвърлени 80 % от хитлеристките сили и средства, Германия търпи поражение след поражение. Фронтът започва да се измества неумолимо в западна посока. Германо-италианските сили търпят поражение и в Северна Африка, което води закономерно до англо-американски десант в Сицилия и настъпление в южната част на Апенинския полуостров, застрашаващо вече самото съществуване на империята на Мусолини. Японските милитаристи се препъват в гигантските морски битки в Тихия океан и преминават в отбрана. „Новият ред” започва да се пропуква по шевовете...

До средата на 1943 г. България пребивава в относително спокойствие от страна на САЩ и Великобритания. Разгромът на Италия обаче коренно променя стратегическото положение. Вниманието на англо-американските сили се насочва закономерно към главния източник на нефт за хитлеристкия блок, румънските нефтени находища в Плоещ, чието елиминиране се превръща в първостепенна задача. С получените на либийска и италианска територия нови военновъздушни бази, изпълнението на задачата става съвсем реално.

По това време българската авиация е въоръжена основно с германски изтребители, Messerschmitt Me-109, както и трофейни френски Dewoitine D.520. Това са машините, които притежават бойни качества, които им дават възможност да защитават родното небе в случай на нужда. На въоръжение се намират и голям брой по-стари самолети, със скромни тактико-технически данни.

Датата е 1 август 1943 г. Денят, в който войната за българия става от реална по-реална.

Стартира операция Tidal Wave /”Приливна вълна”/, като 177 американски тежки бомбардировача Consolidated B-24 Liberator атакуват нефтените полета при Плоещ. По пътя си те преминават над българска територия и биват атакувани самоотвержено от два български учебно-бойни биплана Avia B-534, чехословашко производство, пилотирани от подпоручик вапцаров и подофицер Кубадинов. Биплани срещу модерните четиримоторни тежки бомбардировачи, настръхнали от бордови картечници! Българските летци изпълняват дълга си без колебание, но схватката приключва безрезултатно и бомбардировъчната формация се насочва на север, към Плоещ. Над целта се разгарят въздушни сражения с германските и румънски изтребители, прикриващи обектите. Своя принос дава и зенитната артилерия. Американските загуби са големи, като на голям брой от връщащите се на юг бомбардировачи са причинени повреди, а сред екипажите им има убити и ранени. На връщане оцелелите бомбардировачи преминават по курс, който застрашително ги доближава към София.

Във въздуха са вдигнати по тревога българските изтребители Ме-109, като четворка такива машини, пилотирани от поручик Стоян Стоянов, подпоручик Иван Бонев, подпоручих Петър Бочев и подпоручик Христо Кръстев, успява да засече бомбардировъчната формация над Фердинанд /днес Монтана/. Стоян Стоянов, като командир на четворката, има отговорността да вземе съдбоносното решение дали да се атакува противникът, или да бъде оставен да продължи пътя си, доколкото до момента, година и половина след влизането на България във войната, сериозни бойни действия не са водени над наша територия. В последствие знаменитият български летец ще опише своите колебания в прекрасната си книга „Ние бранихме тебе, София”. Тези колебания не траят дълго, приближаването на противника към София вещае голяма опасност за мирните жители, които няма как да бъдат предупредени, така че решението е едно-единствено – атака! В разразилото се въздушно сражение поручик Стоянов изпраща на земята един Liberator и поврежда тежко втори, който каца принудително на българска територия. Подпоручиците Бонев, Бочев и Кръстев свалят също по един бомбардировач.

Възторгът на българските управници е огромен, като пропагандата възхвалява до небесата подвига на българските герои... Самите те гледат на случилото се абсолютно трезво – те знаят, че това е началото и че представата, която управниците се мъчат да създадат у народа, че едва ли не българската авиация е непобедима, е напълно невярна...

Набезите на англо-американската авиция зачестяват. Сега нейни цели стават обекти и на територията на страната. Италия е разгромена напълно и част от нейната територия, например гр. Бари, става база за съюзническата авиация. Това дава възможност при бомбардировките да бъде вече включено изтребително прикритие, в началото от двуфюзелажни самолети Lockheed P-38 Lightning, с типичен силует, срещите с които започват да стават все по-чести за българските летци. Главна мишена са основно граждански обекти, на първо място столицата София, като въздушният терор цели деморализация на българското цивилно население...

Този метод за водене на военни действия, когато цивилното население става мишена на свиреп въздушен терор, е широко ползван от германската авиация в началния период на войната, както и от англо-американската авиация срещу самата Германия в последствие. В последствие този опит ще продължи широко да се ползва, чак до наши дни, като с него ще се запознаят народите на Корея, Виетнам, Ирак...

Още първите бомбардировки показват, че победните фанфари на българското фашистко правителство, са доста прибързани. Противовъздушната отбрана на практика е неефективна, наземното наблюдение и контрол не влияе съществено върху изхода от въздушните схватки, а българските летци са оставени по същество сами да се справят с връхлитащите родината англо-американски въздушни армади. Черната статистика започва да се попълва и набъбва, като най-страшни са бомбардировките на столицата, които следват една след друга: 14 ноември, 24 ноември, 10 декември... Българските летци самоотвержено се сражават с въдушния противник и му нанасят загуби, при това при изключително неблагоприятно съотношение на силите. Яростта срещу въздушните пирати, които изливат гнева си върху мирните жители, не знае граница, но възможностите на малка България за противодействие са просто нищожни...

На този печален фон изпъква поведението на тогавашните ни управници, които хукват да дирят спасение по своите луксозни вили и имоти извън столицата, докато обикновените хора са принудени да се спасяват както могат. След не много дълго време, когато управниците ще бъдат изправени пред Народния съд да отговарят за делата си, едно от основните обвинения срещу тях ще бъде въвличането на България във военни действия, при което не са направили дори опит за осигуряване на адекватна защита на населението от последствията на това решение.

Изтощените от непрекъснатите дежурства и сражения български летци намират редки моменти на отдих... При който тегобите на войната остават някъде далеч... Такъв момент е вечерта на 19 декември, когато група защитници на София се събрита в квартирата на поручик Николай Йорданов. Душа на компанията, както често се случва, е поручик Димитър Списаревски. Обаятелен и енергичен български летец, смел до безразсъдство, патриот и в дълбините на душата си. Денят и вечерта са мъгливи, времето не е подходящо за полети и летците се отдават на другарска веселба, забравяйки несгодите на войната... Тя изглежда вече толкова далечна... Сам командирът им, Стоян Стоянов, най-големият въздушен боец на България, е склонен да поостане до по-дълго на приятното събитие, независимо от железния график, който спазва вече години наред. В своята прекрасна книга той описва този момент картинно, как воден от желанието си да поостане на забавата, той решава да хвърли един последен поглед към небето, при което с изненада установява, че облачността се разкъсва и в декемврийскот небе започват да блещукат звезди. Следващият ден явно ще бъде подходящ за полети... Противникът може да се появи...

Стояов ще се прибере да почива тази вечер, а Списаревски ще остане сред своите другари. Ще остане още малко... През тази приятна вечер, която всички присъствали ще помнят до края на живота си...

20 декември 1943 г. Облачността към обяд се разкъсва напълно и към София се насочват няколко формации американски стратегически бомбардировачи B-24 Liberator, като всяка от формациите е съставена от приблизително 50 машини, съпровождани от общо около 100 изтребителя Lockheed P-38 Lightning. По курса към София формациите се разбъркват и числеността им започва да варира. В района на Кюстендил започва прегрупирането на силите, които след това да имат за задача да се насочат към София.

На тази маса българите противопоставят 36 изтребителя Dewoitine D.520 от летище Враждебна и 20 изтребителя Messerschmitt Me-109G-2 от Божурище, един от които е пилотиран от поручик Димитър Списаревски. Сигналът за излитане на самолетите от Божурище е даден в 12,30 ч., преди летците да могат да довършат обяда си, след което „месерите” се устремяват към небето.

Над Кюстендил българските летци се натъкват на силите на противника: една група от 20 B-24 и една от 40, прикривани от изтребители P-38. Без да губят време, българските изтребители атакуват противниковите формации и създават сред тях сериозно объркване. Но то не трае дълго – прегрупирал формациите си, противникът продължава курса си към Самоков и Вакарел, приближавайки София. Изтребителното прикритие от P-38Lightning действа все по активно и организирано. Все пак дръзките и самоотвержени атаки на българските летци дават плод – един P-38 пада безпомощно към земята, ударен смъртоносно от подофицер Никола Начев, пилот на Dewoitine D.520. Минута по-късно друг „девоатин”, пилотиран от подофицер Георги Атанасов, постига втора въздушна победа срещу Р-38. Лекият и маневрен френски самолет се оказва опасен въздушен противник в ръцете на опитни въздушни бойци и успешно защитава Родината, редом с легендарния „месер”...

Българските авиатори също дават загуба: един „месер”, пилотиран от подпоручик Михаил Банов, бива ударен в разгорещената схватка, но смелият летец успява да овладее повредената си машина и безопасно да я приземи.

Докато трае яростната схватка между изтребителите на двете страни, бомбардировачите неумолимо се приближават към София. Малка група български изтребители успява да се откъсне от изтребителното прикритие и атакува бомбардировачите. Атаката срещу бомбардировъчна формация по онова време не е задача за хора със слаби нерви и умения. Бомбардировачите се прикриват взаимно във формацията и изригват страховит огън от голямокалибрените си бордови картечници. Преминаването през тази огнева преграда се удава далеч не на всеки пилот. Все пак българските летци самоотвержено се хвърлят срещу настръхналите от дула корпуси на американските бомбардировачи. Стоян Стоянов ще напише по-късно, че най-неудържимо от всички се сражава Димитър Списаревски. Атаките му са вихрени и следват непрекъснато една след друга, но не носят резултат. А времето неумолимо напредва и масата бомбардировачи наближава София. Тогава Списаревски се врязва направо в неприятелската формация, без да щади себе си, направо през кръстосания огън на десетки дула, атакувайки противника с една-единствена мисъл: да не му позволи да достигне столицата!

Именно в тези кратки мигове, когато този 27-годишен храбър българин прави единствено възможния за истинския воин избор при тези обстоятелства, се ражда една от най-големите легенди на българската военна история, легенда, поразяваща с измеренията на чистия патриотизъм и саможертва в името на родината, в името на обикновените хора, чиито живот е поставен на карта и се нуждае от защита...

Сред американската въздушна формация се разнася мощна експлозия и един от бомбардировачите ѝ се разпада на пламнали късове метал, които политат към земята, пред невярващите очи на сражаващите се летци от двете страни. В историята завинаги остават думите на единствения пряк свидетел на това, което се е случило в този кратък миг. Старши лейт. Джон Макландън, пилот на P-38 Lightning:
“Минути преди да бъде свален моят изтребител, станах свидетел на нещо невиждано и страхотно! Не зная, дали американските летци са преживявали нещо подобно в Европа. Със същите очи, с които ви гледам, наблюдавах как вихрено летящ български изтребител се отдели от един вече рухващ към земята наш бомбардировач и се хвърли върху друг, като се стовари върху него. Той откъсна опашката му и бомбардировачът се разцепи като дъб, поразен от гръм! Там бе един от най-добрите ни екипажи...
Страшна смърт, дори за най-смелия пилот!“.

Тези страшни думи ще бъдат казани по-късно, когато старши лейтенант Макландън дава показания в качеството си на военнопленник. А в секундите след експлозията опитните очи на българските авиатори напразно търсят познатия силует на изтребителя на Списаревски. Него го няма вече. Завинаги...

При този тежък бой, българските летци свалят общо 5 вражески самолета, два бомбардировача и три изтребителя. Ударът на американската авиация не засяга центъра на София, а е нанесен в покрайнините на града, при което са убити за съжаление над 70 софиянци.

Саможертвата на Списаревски веднага се превръща в най-обсъжданото събитие на деня. Героят посмъртно поллучава по-горно воинско звание, капитан, с което и бива запомнен от съвременниците си. Японските съюзници на България ще потърсят по дипломатически път информация за мъртвия герой, паднал в битка по най-класическите канони на самурайската чест. Или поне според тяхното мнение. Реагира своевременно и Би Би Си, което в поредното си радиопредаване на български език излъчва думите: „Български летци, знаем, че сте много смели! Но и всичките да повторите подвига на Списаревски, вие сте 50, а нашите самолети са хиляди!”. Както и да е формулирано тогава, казаното просто излага един безспорен факт.

През първата половина на 1944 г. бомбардировките продължават с пълна сила. На 10 януари е извършена особено жестока бомбардировка, в две части – дневна и нощна. В дневната основно действащо лице е американската авиация, в състава на която за първи път над нашата страна се появяват тежки бомбардировачи Boeing B-17 Flying Fortress, легендарните „Летящи крепости”. 220 бомбардировача и 110 изтребителя стоварват смъртоносния си товар върху София. Късно вечерта се „разписва” и британската авиация, в състав от 80 бомбардировача. Близо 2000 постройки са унищожени, загиват 947 столичани...

През следващите месеци въздушните нападения както над София, така и над други градове в странат продължават, като се стига до 17 април 1944 г., наречен неслучайно „Черният великден”, когато 350 бомбардировача и 150 изтребителя атакуват столицата на България. За пореден път наземното наблюдение не реагира адекватно и не предупреждава българските летци, че изтребителното прикрите на противника се състои от нов тип самолети, легендарните North American P-51 Mustang. Свикнали да се сражават с двуфюзелажните P-38, българските летци не обръщат достатъчно внимание на еднофюзелажните машини, съпровождащи противника, приемат ги в първите мигове на сражението за свои и дават на противника няколко ценни минути, в които той реализира своята тактическа изненада. 9 български самолета са свалени, загиват седем български летци. Смелият пилот Неделчо Бончев става в този ден втората българска жива торпила, като поразява с таран един B-17, но щастието го спохожда и той успява да оцелее в този бой, за да бъде свален и убит като военнопленник през есента на 1944 г., сражавайки се срещу отстъпващите от Балканите хитлеристки пълчища.

Намесата на Георги Димитров, толкова отричан в днешно време, който се застъпва пред Сталин за родината си, а съветският ръководител прави съответните постъпки пред Рузвелт и Чърчил, дава резултат и от лятото на 1944 г. масираните бомбардировки на съюзническата авиация се прекратяват. Въздушните боеве продължават чак до 9 септември, но вече с много по-ниска интензивност. Обявяването от страна на Съветския съюз на война на България, последвано от антифашистко въстание в страната и добре организиран удар в столицата, дава възможност за сваляне на фашистката власт и включване на страната във военните действия на страната на Антихитлеристката коалиция, което я спасява от нови териториални загуби, перспективата за които не е никак нереална...

Саможертвата на българските летци, сред които завинаги остава да блести с особена светлина името на Списаревски, остава като един пример за потомците, пример, който трябва да се помни. Лишени от адекватно ръководство, от адекватно разузнаване, без да получат каквото и да било обучение за борба с бомбардировъчните формации на противника, на практика изоставени от тогавашните управници на произвола на съдбата, но иначе обсипвани с похвали и награди, те изпълняват докрай своя воински дълг, придобиват навици на въздушни бойци направо в разгара на схватките, импровизират тактиката си, правят всичко по силите си, за да защитят невинните хора от въздушния терор, който засяга, разбира се, не тези, които носят отговорността за въвличането на България в поредната световна касапница!

Саможертва, която трябва да се помни!!!

Но и да служи за извличане на уроци!!!

През далечната вече 1992 г., носещата се на фалшивите криле на една илюзия поредна „нова власт”, удостои мъртвия герой Димитър Светозаров Списаревски с още по-високото воинско звание полковник. На новата власт ѝ бяха нужни герои, които да замъглят погледа на българския народ и да отклонят вниманието му от последователно провежданото разграбване и унищожаване на богатствата на България. Поредната посмъртна почит към него нямаше как да прикрие също и поредното ликвидиране на военната мощ на страната, която в продължение на 45 години бе сила, с която се съобразяваха и свои, и чужди. Българските летци, следващи по стъпките на въздушните бойци Стоян Стоянов и Димитър Списаревски,бяха герои на своето мирно време, а двама от тях успяха да се докоснат и до безкрайния Космос... „Новата власт” имаше за задача да стъпче тези постижения, да ги изтрие и заличи и в това си начинание, нека си признаем чистосърдечно, тя до голяма степен успя.

Но не успя и няма да успее да изтрие обикновената човешка памет, в която въздушните герои и въздушната мощ на България винаги ще имат своето достойно място!

Саможертвата на Списаревски и неговите другари е актуална и поради други важни причини, които предизвикват дълбок размисъл:

  • Когато един слой управници проглушава ушите на българския народ с красиви думи като „съюзници”, „партньори”, „правилната страна”, „ценности” и пр., човек е добре да се замисли и да си спомни в какви условия бяха поставени да воюват Списаревски и българските авиатори;

  • Когато един слой кандидат-управници се стреми да отстрани управниците, но до затъпяване продължава да повтаря заветните думички споменати по-горе, човек е добре още по-дълбоко да се замисли за това кой какъв е и какви позиции защитава в днешната ни мила родна политическа картинка. И каква перспектива се открива зад картинката;

  • Когато човек се огледа какви резултати произлизат в света от действията на „съюзниците” и „партньорите” му, в какви военни авантюри го въвличат неусетно, под невинната наглед формула „мисии зад граница”, той трябва пак дълбоко да се замисли върху това наистина ли пък страната, на която го карат да стои, въз основа на някакъв си насаден „цивилизационен избор”, е наистина правилната;

И да си представи какво би се случило, ако страната му се озове за пореден път във вихъра на световната история...

Само че няма армия...

Само че няма авиация...

Само че няма Списаревски...

Вечна памет на героя Димитър Списаревски! Дано пък ние, потомците, се окажем все пак достатъчно мъдри и съумеем достойно да отстояваме в бъдеще тези идеали, в името на които той и другарите му жертваха живота си!