/Поглед.инфо/ С безпардонна и маниакална настоятелност мнозинството на ГЕРБ и парламентарния му слугинаж прие закона за средното образование - на всяка цена и без никакво съобразяване с предложенията на малцинството. Националното съгласие отново остана куха и безмислена фраза.

Самовлюбеното упорство на вносителите е знак не само на дълбок непрофесионализъм, но и за порочен морал и липса на гражданска съвест, въвличайки стотици хиляди ученици и родителите им в добре подготвен хаос. И ако доскоро подозирахме, че някой не харесва високата образованост на българите, то сега вече имаме образователен закон, който целенасочено ще ни превърне във второстепенна държавица, обитавана от нискообразован обслужващ персонал.

Перфидността на текстовете е налице – гръмко се заявяват общоприемливи принципи и цели, а с последващи разпоредби се лишават от съдържание и се обезмислят. Целият закон е промислен в посока на дълготрайна цел – ерозиране на съществуващата образователна система в полза на частното образование, разслояване и разделяне на обществото въз основа на доходите – ако си имотен, детето ти ще учи и ще се реализира, ако си беден – нямаш бъдеще. Каквито и заклинания да мрънкат законотворците, ясно е че те прилежно са изпълнили нечия чужда повеля и са създали чудовище, което не само унищожава българските училищни традиции, но заплашва бъдещето на държавата.

„Домашно“ образование

Под лозунга за „модернизация“ на образователната система се дава възможност децата от 7 до 16 годишна възраст да не посещават училище, а да учат у дома и полагат изпити за преминаване в следващ клас, макар училищното образование да е право и задължение (поне така разпорежда конституцията). И ако такава възможност съществуваше и досега за деца с увреждания или заболели, както и за особено даровити, то с този закон това изключение се превръща в правило – всеки може да реши, че училището не е достойно за отрочето му и да си го прибере вкъщи с намерението да го обучава сам. Нима не е ясно, че училищната институция освен че дава знания, социализира и възпитава в онези обществени ценности, които са необходими на гражданите, за да се реализират и да бъдат полезни на себе си и на околните. В училището ученикът е наблюдаван, насочван и оценяван от учителя си. Това дава основание за вярна и мотивирана оценка на развитието и постиженията му. Нима с един изпит на дете, обучавано вкъщи, могат да се проверят т.нар. „ключови компетентности“ заложени във все още неизвестните образователни стандарти. И кой ще е отговорен за качеството на обучение на детето и изобщо за съхраняването на правата му?

Излиза, че законът предпоставя възможността всеки да се изживява като учител, че професията на учителя е просто едно хоби, което всеки – с и без образование и подготовка може успешно да практикува, макар и у дома. Българският учител е преглъщал какво ли не, но такова безпардонно неглижиране и то в училищен закон идва в повече. И всичко това на фона на застаряващата гилдия, на липсващите кадри, на очакванията за хиляди незаети места. Щом това е оценката за професионалния труд, то нека авторите отговарят за агресията на безпросветните уроди, които безсрамно обиждат и бият учители. Но ако в името на детето малтретираната учителка може да прости шамара на истерясалата му майка или подпийналия баща, дали ще може да прости на държавата, на обществото. И как ще бъдат мотивирани младите хора да се обучават в тази професия, след като самият закон внушава възможността всеки да бъде учител, без да учи, без да изстрадва знанията и квалификацията си.

Няма как родителят сам да обучава детето си. Времето на еннциклопедистите отмина преди векове. Истината е, че имотните родители ще прибегнат да услугите на т.нар. „частни“ учители. По такъв начин замисълът за самостоятелно обучение ще се сведе до абсолютно безконтролно частно образование. Следващата стъпка ще бъде искането държавата да плаща и на тези родители, както вече трябва да плаща на частните училища. Не трябва да се учудваме и на изкористяване на идеята за самостоятелното обучение от групата на маргинализирани родители, които не се грижат за образованието на децата си. Нали не са малко просещите деца, нито ровещите по кофите, нито пък семействата, които се издържат само от детските надбавки за многборойната си челяд. Логично е да очаквамеи те да се възползват от вратичката в закона и да поискат държавата да им плаща хиляди левове на година за „самостоятелно обучение“ на децата им. Твърди се, че комисии щели да решават кой има право на това обучение. Възможно е, но чиновническата ни традиция повелява, че като не желаеш нещо да се сбъдне, правиш комисия.

Идеята за безконтролно самостоятелно обучение удря в основите на националната образователна система. Демографската криза, безработицата и миграцията към градовете обезкървиха стотици училища, а маломерни паралелки се появяват навсякъде, дори и в столицата. За съществуването на едно училище е важно всяко дете. Естествено е да се очаква, че при масово възползване от формата на домашно обучение биха се закрили не само паралелки, а и цели училища. Свидетели сме какво се случва с населените места, лишени от училище. А някой задава ли си въпроса каква ще е съдбата на останалите деца, които биха искали да посещават училище, но то вече е закрито? Дали родителите ще могат да си позволят да наемат „частни“ учители? И дали изобщо наблизо ще има училище? Ако това се случи, то образователната система ще започне да се топи и ще мечтаем за училище, поне за училището на Хаджи Генчо.

Има и друга опасност, която домашното образование предпоставя – опасност за националната сигурност и териториалната цялост на държавата. От години сме свидетели на настъпление на секти и други религиозни и светски организираности, които промиват мозъци и внушават ценности и поведение, които са в разрез не само с обществените норми, но и със здравия разум. Вероятно не са малко родителите, които ще се възползват от „домашното“ образование, принудени от обстоятелствата (напр. липса на училище, липса на средства) или притискани с всякакви средства да позволяват децата им да посещават полулегални или изцяло нелегални форми на обучение, където ше се подготвят за всичко друго, но не и за граждани на Република България. И като знаем, че определени етнически групи са особено уязвими от всякакви емисари, като имаме предвид за етническа обособеност на цели региони в южната и североизточната част на страната, какво можем да очакваме да се случи там след петнадесетина години, когато днешните деца ще бъдат пълнолетни и пълноправни граждани. Ако това не е опасност за националната ни сигурност, кое друго ще е?

Какви въпроси решава новият закон и какви опасности се крият между стотината му страници? Конкретно за темата „домашно“ образование можем да твърдим, че тази форма нарушава принципите в чл.3, т.2, 3, 5, 6, 8, както и поставя под съмнение почти всички цели в чл.5. Няма гаранция за светското образование прокламирано в чл.11. Няма гаранция за постигането на ключовите компетентности и за стандартите в визирани чл. 75. Не става ясно как се организира т.нар. „домашно“ обучение. Няма гаранция за опазването на правата на децата (чл.169), няма гаранция за изпълнение на задълженията на родителите по чл. 208, ал.2. И всъщност за какво са похарчени тези 24 милиона лева? Погрешните тези са резултат или на обикновена глупост, или са дълбоко обмислени действия за разграждане на българската образователна система и за нещо по-страшно, което може да последва.

(Номерацията на цитираните разпоредби от закона е по варианта, предшестващ внасянето му за второ четене в Народното събрание)