/Поглед.инфо/ (предварителна бележка)
В предишни публикации по други поводи споменах относно суверенитета, какъвто е възможността за упражняване на обща воля. А властта – свободата, произтичаща от него като неин легитимиращ източник и установена по такъв начин за взимане на общи решения. Затова и договорът за т. нар. ЕС, въпреки да третира отделни въпроси свързани със суверенитета, не е повече от споразумение между страни-членки като суверенни държави.

И макар чл. 47 от ДЕС да признава юридическа правосубектност на ЕС, като формирование същият не притежава и не може да притежава повече суверенитет от страните-членки за това, по същество регионално споразумение, в което не случайно на много места се говори именно за държави-членки. По елементарната причина, че без и независимо от тях като конкретен реален факт, респ. принадлежащия им и притежаван от същите като правни субекти суверенитет, обективно е невъзможно неговото съществуване като формация. Поради това и като хибриден – партикуларният по отношение на международното характер на т. нар. първично европейско право. А според чл. 103 на Устава на ООН: „В случай на противоречие между задълженията на членовете на организацията, произтичащи от настоящия устав, и задълженията им, произтичащи от което и да е друго международно споразумение, задълженията по настоящия устав имат предимство.“. Логично следствие на което е и статутът на ЕС в ООН като наблюдател. Тъй като членове на въпросната организация са суверенни държави, каквато ЕС не е.

В светлината на изложеното основният проблем не е само и единствено суверенитетът, атакуван не случайно именно като легитимиращ източник от множество позиции според различни гледни точки, а властта. И аспирациите за присвояване на каквато посредством едни или други структури от страна на някои, претендиращи за главатари на ЕС, всеки трезво мислещ е наясно. Дали тия-ония биха определили когото и да е като популист или какъвто да е друг, не е повече от празнодумство, в т. ч. особено на фона на ярко демонстрираната неразбория и неспособност на въпросната уния за формиране на единна обща воля за решения във връзка със справяне с най-належащи проблеми, пред каквито е изправен, вкл. застрашен от каквото да било който и да е отделен човек от общността. Което обяснява, ако не безсилието и на придържащите се към акъла на „началниците“ от някои упълномощени в отделните страни-членки за намиране на такива решения, израждайки съвместно с господарите си посредством едни или други т. нар. мерки политиката, свеждайки я до нищо друго освен прояви на всякакви форми за преследване и удовлетворяване на нечии лични и групови – партийни, корпоративни, бизнес и пр. интереси. Само не и на „управляваните“, които са третирани от разни тарикати, ако не като безправни глупаци, като стада добитък.

Около т. нар. covid-19 се вдигна такъв шум, че ако не и извън галактиката вероятно не са чули гюрултията само тук-там все още населяващите планетата Земя свободни човешки същества, обитаващи места далеч от т. нар. цивилизовани общества, някои от които организирани в правови държави. Като оставим настрана медицинската страна на проблема и другите от последната категория, с уговорката, че макар устроена конституционно и според едни или други закони, е под въпрос дали и доколкото България попада в тази класация, въпреки това ще си позволя да разгледам от такава гледна точка въпроса, свързан с ваксинирането срещу именития вирус.

На 25.12.2020 г. на сайта на Министерство на здравеопазването се появи съобщението: https://www.mh.government.bg/bg/novini/aktualno/ot-27122020-g-startira-imunizacionna-kampaniya-sre/, с приложени към него линкове към заповед № РД-01-726/23.12.2020 г. на министъра и Приложение към т. 8 от същата, именувано там бланка за“Иинформирано съгласие за извършване на ваксинация срещу COVID-19. Както е посочено в цитираната заповед на министъра, същата е издадена на осн. чл. 59, ал. 1, т. 4 и ал. 2 от Закона за здравето (нормативен акт съгл. чл. 3, ал 1 от ЗНА) и чл. 5 от Наредба № 15/2005 г. (също нормативен акт съгл. чл. 7, ал. 2 и чл. 3, ал. 2 от ЗНА във вр. с чл. 58, ал. 2 от ЗЗ). Доколкото въпросният министър не е някъде в нищото и каквото върши трябва да го върши правомерно, не би било излишно по тоя повод да се спомене, че процесът за правоприлагане, какъвто е и издаването на каквито и да е актове от него, е обвързан с тълкуване на съответните нормативни такива. В тази връзка, без да се разпростирам върху различните способи за такова, е от значение да се отбележи систематическото място на цит. чл. 59 от ЗЗ, който се намира в раздел V от същия, озаглавен „Надзор на заразните болести“. А също и предмета на цит. Наредба № 15/2005 г., съгл. чл. 1 от която с нея се определят:

  1. лицата, които подлежат на задължителни, целеви и препоръчителни имунизации и реимунизации;

  2. редът, начинът и сроковете за извършване на имунизациите и реимунизациите по т. 1;

  3. специфичните изисквания и приложението на отделни серуми, имуноглобулини и други биологични продукти с профилактична цел.

Съответно в чл. чл. 2, 3 и 4 са изчерпателно изброени различните заболявания или потенциални опасности от такива за задължителни планови, целеви и препоръчителни имунизации и реимунизации срещу тях. Сред които не е посочен причинилият световна дандания covid-19. Доколкото е така, ако въпреки по правилата за тълкуване на нормативни актове, съобразно чл. 5, ал. 1 от Наредбата и цит. в заповедта на министъра чл. 59, ал. 1, т. 4 от ЗЗ, която за всеки юрист е повече от ясно разбираемо, че се отнася не за какво да е кампании, а свързани с визираните в същия условия и в съответствие с подзаконовия нормативен акт по ал. 2 на чл. 58, подведем въпросния патоген под тия разпоредби, явно не би могло да бъде намерено друго министерско умопрозрение, освен за наличие на хипотеза като основание за препоръчителни по см. на чл. 4 от въпросната Наредба имунизации и реимунизации. Иначе в случай, че потенциалната опасност за причиняване на заболяване от споменатия вирус попада сред ония по чл. 2 и 3 от Наредбата, ако не към задължителна би следвало да се пристъпи към целева имунизация и реимунизация в съответствие с чл. 52, ал. 3 от Конституцията и съгл. чл. 58 от ЗЗ, като се допълни Наредбата. Затова и с цит. заповед министърът е избрал или по-скоро му е наредено да стартира имунизационна кампания за доброволно ваксиниране. Но в такъв случай възникват най-малко въпросите: (без да обсъждам нейното съдържанието) защо според министерската заповед се изисква попълване на приложената към нея бланка за „Информирано съгласие за ваксинация срещу COVID-19“, пък и данните по т. 11 за регистъра по т. 9, до който достъп се осъществява посредством КЕП според т. 10 от заповедта му? Същностният проблем, който пораждат дори само тия въпроси е какво е това, дето е акт на министъра. Защото макар именувано заповед, по същество с него се въвеждат правила от някой си, каквито не почиват на действащи законови и подзаконови нормативни актове, какъвто т. нар. „Национален план за ваксиниране срещу COVID-19 в Република България“: https://www.mh.government.bg/bg/novini/aktualno/nacionalen-plan-za-vaksinirane-sreshu-covid-19-v-r/, разработен според текста в същия от работна група съгл. заповед на министъра на здравеопазването, като версия 0.1 с дата 04.12.2020 г., със срок на действие до изтичане на сключените чрез Европейската комисия договори, не е. Да не говорим за Конституцията. (По тази причина си позволих предварителната бележка в началото). И поради това лишено от каквато и да е юридическа стойност. А единствено такава, която не би могла да вдъхне повече доверие от една поредна шарлатания, освен всичко останало като имитация и на конституционно дължимата от държавата закрила здравето на гражданите. И нищо повече!

Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели