/Поглед.инфо/ По повод „Моят луд век. Роман от парчета живот” от Лиляна Стефанова
Новата книга на поетесата Лиляна Стефанова ми напомня една друга забележителна книга, която се нарича „Светът от вчера”. Нейният автор е великият австрийски писател от първата половина на ХХ век Стефан Цвайг. В нея той възстановява и пресъздава своя, на своето поколение, своя народ и на цяла Европа живот от началото на ХХ век до започването на Втората световна война. Без никакво преувеличение поставям един до друг шедьовъра на Цвайг и „романа от парчета живот” на Лиляна Стефанова, озаглавен „Моят луд век”, заради сходствата в подходите на двамата писатели към трагичните събития на отминалия век, заради човешкото отношение към всичко онова, което се е случило в историята и което е живот на милиони хора. Точно защото е живот на толкова хора, миналото не бива да се забравя и покрива с легенди и загадки, да се преувеличава или омаловажава. И защото „моят луд век” започва от там, където свършва „Светът от вчера”. Ние трябва да постоянно да се връщаме в нашето общо минало, да се вглеждаме всеки път с нови очи и с нов личен и обществен опит, да търсим логиката, разума, преживяванията в него, за да оценяваме и наследството, което ни е оставило и което пък е нашият днешен живот.
„Моят луд век” възстановява именно „светът от вчера”. Свят все още жив за мнозина, скъп, противоречив, щастлив или трагичен, но реален и богат, истински и необходим за днешния ден, който произлиза от него, но вече принадлежи на друго време и на друга реалност. Той обхваща почти 70 години и е населен с най-големите български поети, разказвачи, актьори, режисьори, музиканти, дейци на културата и изкуствата, политици, а също и велики представители на руската, френската, английската, американската, индийската и колко още литератури, с които Лиляна Стефанова е общувала лично, била е тяхна приятелка и съработничкав благородното дело за единението на писателите и запазване на културата. Тя не ги включва в една дълга верига от събития, явления, диалози, преживявания и все на фона на българската и световната история, на процесите, които протичат през втората половина на ХХ век и първите две десетилетия на настоящия; превърнала ги е в сюжет на един увлекателен с много сюжетни линии социално-политически, епически и дори любовен роман. Този роман може да се определи още и като приключенски, тъй като е изпълнен с реални приключения, макар те да са от по-друг характер и са преди всичко изпитания на литературния талант, човешките взаимоотношения, разбирателството между хората, на социалната система, съвестта на писателя и съзнанието му за отговорността на твореца в противоборството между двете системи и изобщо за съществуването на човечеството (а в него и на България!). „Моят луд век” се занимава с политическите отношения и с проблемите на общественото устройство, властта и значението й както за цялото общество, но най-вече с отделната личност, включена в голямата история и натоварена с огромната отговорност да я твори, да свидетелства за нея и я изобразява и запомня.
Романът е изграден от „парчета живот”, т. е. от конкретни случки, случили се в биографията на повествователя (тук не е толкова важно конкретното име на разказвача, а типологическата достоверност и значимост на отделното в контекста на цялото), които са епизоди от националната ни история и от историята на българската литература и взаимоотношенията й с другите литератури и култури. Този личен живот е изцяло в живота на нацията и обществото, формира го по пряк или косвен начин, но и търси закономерностите в него. На него са му необходими, защото протича със съзнанието за своята отговорна мисия, отговорите на постоянно възникващите тогава, но и днес, в битовото ежедневие въпроси за смисъла на усилията и жертвите, на идеите и целите, към се стреми човекът.
Но какво виждаме все пак в случките и историите, които Лиляна Стефанова ни представя в романа си и заради които всъщност той е написан?
Най-напред как се формира един поет в ранната си възраст, как средата, в която живее, влияе върху литературния му характер и избора на посоката на развитие, какви книги чете, кои са неговите първи приятели, къде и какво учи, кои са учителите му в литературата и какви уроци е получил от тях. Изреждам сухо, но зад думите ми е цяла една епоха, в която писателите са живели по друг начин; тогава литературата е имала друга стойност, друго място в живота, друга функция в обществото. Поразително е как още в първите година-две след революционните политически промени една бедна и изостанала държава осъзнава функцията и значението на писателя и литературата и избира най-талантливите измежду младите (сред които е и Лиляна Стефанова), за да ги изпрати да учат в Москва и то при най-големите майстори на словото. И не само на словото, но и на театралното изкуство, живописта, архитектурата, точните науки... Тя не ги оставя сами да налучкват пътя, не ги хвърля в хищните лапи на „пазара”, а им създава условия, за да извървят този път по-бързо и по-бързо и по-рано да създават високите естетически образци, да изградят новата българска култура.
Още по-впечатляващо е как по-късно един вече изграден, благодарение на грижите на държавата писател участва в литературния живот, как сам вече създава условия за други писателите, как популяризира българската култура и литература по света, как привлича големите имена на световната поезия и проза да обърнат внимание на малка България и да я направят известна по всички краища на земята; как устоява на изпитанията и превратностите на времето, как понякога се принуждава да прави компромиси, ала и как винаги намира сили да защити принципите си и запази красивия свят на литературата въпреки посегателствата върху него от по-силни и безмилостни хора. Такива „парчета живот” Лиляна Стефанова пресъздава в романа си не за да изтъкне себе си и перипетиите, през които преминава като поет и общественик, или за оплаче и оправдае за един или друг неуспех, а за да покаже чрез тях една идея за времето и човека, за литературата и културата, на която е бил подчинен нейния и на поколението й живот. А и живота на българската нация. Романът „Моят луд век” е посветен на участта на истинския творец, загрижен за народа, отечеството и изкуството. Няма как такъв разказ да не е задъхан, но ведър, изпълнен със светлина и радост; няма как от него да не блика подем, целенасочено движение, увереност, че се върши нещо важно и необходимо – велико дори.
Ала героинята на романа не живее само „обществен” и „литературен” живот – тя е и в бита, в своите собствени преживявания, грижи, надежди, любови, семейство; тя страда, боледува, губи близки хора, остарява, раздвоява се и се съмнява, измъчва се и събира троха по троха своето лично щастие – но така и не успява да го събере и съхрани. Описанията на тези състояния на героинята са много живи и автентични, емоционални и на места даже по женски сантиментални. Виждаме как твърдата, целенасочена и упорита жена лесно се поддава на чувството, колко болезнено възприема несполуката и как трудно урежда личния си живот. Та само с нея ли е така: в обществото си признат, уважават те, почитат твоята власт, добита със силата на твоите способности, водиш след себе си хора и те те следват, защото ти вярват; посрещат те с овации и те слушат с огромно внимание, за да не пропуснат нито една дума от това, което говориш, но се прибираш в къщи и изведнъж си съвсем сам, безпомощен и безполезен. На кого да се сърдиш, от кого да искаш обяснение, кому да се скараш, кой да те слуша! Не можеш навсякъде да си един и същ и с еднаква сила да преодоляваш всички препятствия. Това също е лицето на героинята в „Моят луд век”!
Драматично, но реалистично и без преувеличения е пресъздадено и времето след промените в края на 80-те години. Обратът носи нови изпитания не само за героинята на романа, но и на целия народ и особено на литературата и културата. Извършва се смяна на епохи, която преобръща представи, критерии, възгледи, норми и начини на живот. Очертана бе разделителна линия, пред която мнозина застинаха изумени, несвикнали на подобно противопоставяне и вражди.
Големият успех на Лиляна Стефанова е в изграждането на ярки художествени образи. Нейните реални персонажи са много живо и точно обрисувани; всеки от тях е пълнокръвен, истински, въздействащ, със свой характер, начин на мислене, поведение и говорене, със своя позиция и убеждения. В същото време авторката е успяла и да ги покаже като типични за времето. Читателят ще види през очите на Лиляна Стефанова Тодор Живков и Людмила Живкова, Раиса Горбачова, Георги Караславов, Христо Радевски, Георги Джагаров, Цола Драгойчева и Стела Благоева, Славчо Васев и Любомир Левчев, Йордан Радичков, Стефан Продев; Расул Гамзатов, Павел Антоколски, Владиир Солоухин, Владимир Соколов, Юлия Друнина. И колко още велики и неповторими български и чуждестранни писатели, политици, дейци на културата. Какво величие на отминалото време, каква любов към изкуството и човека! Това именно прави „Моят луд век”, чийто сюжет е из личния живот на авторката, във въздействащ и значим роман, в ярко художествено произведение за исторически събития и личности. Личният живот се е превърнал в обществена история, а историята на народа и обществото се е въплътила в съдба и преживяване на отделната личност. Времето е съхранено, но и осмислено със средствата на романовия жанр и така е придобило нови измерения.
Ето защо смятам „Моят луд век” на Лиляна Стефанова за значимо литературно свидетелство с огромна художествена сила, за ярък факт в днешната българска романистика.