/Поглед.инфо/ Днес, 20 април - Денят на Априлското въстание - на бял свят излиза моята четвърта книга "Кръвен данък". Издава я Врачанското издателство БГ Принт. Посветена е на светлия дух на моето единствено дете - дъщеря ми Елена.
В тази книга са събрани както мои младежки стихове и поема, така и публицистика от последните години, месеци и дни. Заглавието на публицистичния дял е "Плесници". Публикувам за първи път моя пиеса и поетични преводи. Включвам в книгата и три мои исторически студии с важни, бих казала дори революционни открития - но не искам да бъда нескромна, интересуващите се от история ще преценят.
Творбите, твърде разнообразни по жанр, са обединени от една тема - България. Тя прави книгата компактна.
Статията "Илион, Илиада и името на Хектор" е част от книгата "Кръвен данък" на Милена Върбанова
Илион, Илиада и името на Хектор
Ако днешните средства за информация отразяваха Троянската война, представяте ли си колко и какво бихме научили за нея? Щяха ли хората - не потомците подир три хилядолетия, а дори нейните съвременници - да разберат, че изобщо се е състояла? Ако само една гледна точка бе натрапена на света, какво щеше да узнае той за подбудите, съмненията, страданията, доблестта и предателствата в другия лагер? Как щеше да си даде сметка за триумфа и трагедията на победители и победени? Троянската война - най-великото събитие на дълбоката древност, отправна точка в летоброенето на старите народи, щеше да остави измамна следа или да не остави никаква следа в историята - и нейните величави герои щяха дважди да погинат - веднъж под стените на града или в неговите пепелища, и втори път - в паметта на човешкия род.
Какво щастие за тевкри ( троянци ) и пеласги от лагера на завоевателите ( все по-ясно става, че гърците не са участници в това събитие ), е фактът, че Омир - колосът на поезията и правдата, е съвременник на тази война, почти съизмерима с битката между богове и титани! Не вярвам в заблудите, че авторът на "Илиада" е "колективна личност" или че е създал творбата си векове подир Троянската война - по смътни разкази. Поемата кипи от жизненост и подробности, които могат да бъдат описани само от гениален очевидец - един единствен, избран от Провидението, творец.
Лъжата и полуистината са най- опасният Троянски кон в една война. Само правдата, изречена от наблюдателя, за двете страни в един конфликт, може за бъде проява на неговото уважение към всяка от тях.
Въпреки осезаемия превес на симпатия, която певецът питае към троянци - заради трагичната им участ или поради родствени връзки с тях - той изобразява с любов и съчувствие всички герои на своята поема. Ето защо в продължение на три хиляди години Хектор и Ахил, Сарпедон и Аякс Теламонид, Приам и Нестор, Парис и Менелай, Андромаха и Елена, са по-живи от живите на тази земя. Какво би бил Илион без "Илиада" - искра, угаснала в мрака на времето, безименно пепелище под Хисарлъка на Мраморно море. И какъв би бил човекът без Илион и "Илиада"?
Величието на един единствен поет е спасило древния свят от забрава. Спасило го е от подмяна на историята и човечността. Но днес, трийсет века по-късно, няма гениален творец, няма политик с мъдростта на Нестор, нито воин със сърцето на Хектор. Светът загива под удара на собствената си низост, съкрушен от собствените си лъжи. Лъжата е несъвместима с живота.
Изобличаващите примери за алчността на Агамемнон, коварството на Одисей, кръвожадността на Диомед и страхливия егоизъм на Парис, са малки греховни петънца на фона на катранените пороци не само на днешните лидери, но и на обикновената маса от оскотели потърпевши. Критиката на Терсит, хвърлена в лицата на царете, е несравнимо по-достойна от бръщолевенето на платения трол, скрит зад компютъра.
В този текст искам да оглася мое важно откритие - смисълът на името на Хектор, стълб на Троя и любимец на Омир. Смятах да започна направо с него - но как да говоря за Илион, без да разоблича АнтИлион, отрицанието на всички морални принципи на човечеството? И кой мъртвец в тази съвременна морга се вълнува от живия Илион и неговите герои? Защо да убеждавам труп, глух за моята реч? Както е изрекъл Гео Милев - "Какво е за него Хекуба? Душата му дива и груба не чува ..."?
Но ако нейде насред мъртвилото, в скромен български дом, все още тупти учестен български пулс и святкат будни български зеници - към тях е отправено моето послание! Ако още пламти жив български дух, който търси спасение от настъпилата "хуманитарна криза" и настъпващата Трета световна война не в продажбата на своята и националната чест, не в купуването на имоти и акции, не в запасяването с олио и злато, не в престъпните схеми и не в бомбоубежищата, а в примера на древните герои - на него посвещавам моето откритие. Хуманитарните кризи ни заливат, защото в криза е човечността - а човечност и чест са равнозначни. Призивът за "хуманност" на телевизионните оплаквачки е евтина имитация, фалшива дрънкулка. Никой не е "хуманен", ако се е отрекъл от честта си, няма "човечен" безчестник.
Сигурна съм, че в планетарните трансформации, които предстоят, на българския народ - всъщност на малкото му останали достойни синове - е отредена велика роля. Тя е предвидена от нашия произход. Защото колкото и да не ни се вярва, ние сме най-чистите потомци на Илион. Името Хектор - загадка, измъчвала хиляди умове, може да бъде разкрита само чрез българския език.
Хектор е син на цар Приам ( чието име означава "Първи"), внук на Лаомедонт и правнук на Ил, основател на Илион. Името Ил ще рече "Бог, божествен" на арамейски и следователно Илион значи "божествен град". Омир нарича Хектор с постоянния епитет "шлемовеецът" и с обич го зове "Приамид", за да посочи изключителния му ранг на престолонаследник и заслуженото му първо място сред 50-те синове на царя от различни жени. Хектор е най- големият син на царицата - Хекуба, дъщеря на фригийския владетел. Името му очевидно е пряко свързано с нейното - Хектор и Хекуба. Той стои в центъра на поемата и личността му съсредоточава всички троянски надежди за избавление. Хектор е
млад, но зрял водач, опитен воин, пример за храброст и справедливост. Дарен е от природата не само с трезв ум, но и с мъжествена хубост - любим и любящ съпруг на Андромаха, нежен баща на Скамандрий ( Астианакс ). Него едничък поетът представя в най- трогателната и мъчителна - заради осъзнатата безнадежност - семейна сцена в световната литература. В Песен Шеста "Среща на Хектор и Андромаха", героят, върнал се за кратко от бойното поле, за да призове с упрек брат си Парис към дълга му, в няколко томителни мига бърза да види обичаната съпруга и детето си, излезли на крепостната стена да наблюдават сражението от градската кула. Нарочно вграждам в текста си дълъг цитат от тази Песен, защото - от една страна - само автентичният Омиров стих може да предаде тая тревожна среща на две сърца и да изрази душевното величие на Хектор, а от друга - защото така биха я прочели повече млади хора, които никога не са разлиствали "Илиада":
"Той се усмихна тогава, загледан безмълвно в детето.
Близо до него се спря Андромаха, проливайки сълзи.
Тя за ръката го хвана и думи такива му рече:
" Хекторе клети, погубва те твоята храброст. Не жалиш
свойто невръстно детенце, ни мене, злочестата майка.
(...)
Хекторе, ти си ми всичко: и татко, и майка почтена,
ти си ми брат и съпруг неразделен във възраст цветуща!
Хайде, смили се сега, не напущай високата кула,
да не оставиш жена си вдовица, детето - сираче.
(...)
А шлемовеецът, славният Хектор, тогава й каза:
"Мила съпруго, това и за мене е грижа голяма,
но ме е срам от троянци и от дългополи троянки,
ако избягам далече от битката като страхливец.
Мен ми не дава сърцето, понеже съм свикнал да бъда
винаги доблестен, пръв със троянци да влизам във боя,
за да печеля най-хубава слава за мене и татко.
Вече разбирам в сърцето си и във
душата:
ден ще настане, когато свещената Троя ще падне,
заедно с нея Приам и народът на царя Приама.
(...)
В Аргос робиня ще бъдеш, платно ще тъчеш ти за друга,
от Месеида или Хиперея вода ще пренасяш
волю-неволю със болка; принуда над тебе ще тегне.
Всеки ще каже, когато те види проливаща сълзи:
"Ето жената на Хектора, който по храброст бе първи
от конеборци троянци, когато се биха при Троя".
Някой така ще говори и мъката пак ще те сграбчи,
тъй като няма да имаш съпруг да ти робството снеме.
Мъртъв дано ми покрие надгробна могила в земята,
за да не чувам вика ти и твойта неволя не виждам!"
Рече блестящият Хектор, протегна ръце към сина си.
С плач се пригуши детето в гърдите на своята дойка,
силно смутено от външния вид на баща си обичан:
светлата лъскава мед го уплаши и конската грива,
щом я видя да се вее страхотно отгоре на шлема.
Милият татко и нежната майка за миг се засмяха.
Снажният Хектор веднага свали от главата си шлема
и на земята го сложи, излъчващ сияние ярко.
После целуна любимото чедо, в ръце го подруса
и се обърна с молитва към Зевса и други безсмъртни:
"Зевсе и други безсмъртни! Дарете сина ми обичен,
както баща си да стане известен сред всички троянци,
тъй да е силен и храбър и Троя със мощ да владее!
Нека да казват за него, когато от битка се връща:
"Той и баща си по храброст надмина". След тежка победа
кървава плячка да носи и своята майка да радва!"
Рече и сложи детето в ръцете на свойта съпруга.
Тя се усмихна през сълзи, пое го на пазви уханни.
Хектор това забеляза и жал му обхвана душата,
нежно с ръка я погали и думи такива й каза:
"Свидна, недей изтезава сърцето си с толкова горест!
Мимо съдбата не може човек да ме прати при Хадес"...
Но съдбата вече е произнесла своята присъда. В Песен Двадесет и втора "Убиването на Хектор", тя я изпълнява с неумолимото копие на Ахил. Яростен на Хектор, задето е погубил Патрокъл, синът на богиня Тетида дори отказва погребение на сразения троянски вожд. Лишаването от погребение и погребален обряд, е най-страшната участ за човешкото тяло и душа според разбиранията на древните. Но не само това - "гневният син на Пелей" устройва в полето невиждана гавра с бездиханното тяло на Хектор пред погледа на цяла Троя, ступана на крепостните стени и пред обезумелите очи на неговите майка, баща, съпруга, сестри и братя:
"Каза и дело позорно замисли за мъртвия Хектор.
Той му прободе двете сухожилия задни в нозете,
между петата и глезена, с ремък говежди ги стегна.
Върза го за колесницата, за да се тътри главата;
вдигна доспехите славни и сам в колесницата скочи,
с бича подкара конете и те полетяха охотно.
Облак от прах се развихри, когато бе Хектор повлечен,
черните къдри се пръснаха, в прах се оваля главата,
някога много красива, а Зевс я сега предостави
да я сквернят враговете жестоки в земята му родна".
Повествованието се пречупва, унинието поглъща дори самия поет. Последните песни също са
великолепни, но се чувства празнота, която се разстила и над стана на бъдещите победители. Действието се забавя в очакване на предизвестената всеобща гибел, която при целия си ужас сякаш носи облекчение и за двете страни - толкова дълго са я чакали, че вече част от душите им е умъртвена. Най-страшното се е случило. Няма го двигателят, няма го Хектор.
Но какъв смисъл е вложен в името на този герой, който през вековете се превръща в символ на защитник на Родината и в съвършен пример за рицарство?
Диодор Сикул в своята "Историческа библиотека" дава убедително свидетелство, че името Хектор е тракийско и в дълбоката древност е било разпространено в тракийския свят. Разказвайки за първичното заселване на Цикладските острови, историкът споменава имената на двама тракийски царе - Секел и Хекетор - явно второто е идентично с Хектор. Наставката "-ор" в това име показва, че то произлиза от нарицателния субстантив за лице, заето с някаква професия или извършващо определена дейност. Тя е същата като "-ар" в съвременния български език и като "- eur" във френския. В "Илиада", безбрежен океан от пеласго-тракийски понятия и имена, Омир ни дава множество подобни примери - Нестор, Аластор, Аминтор. Името Актор, носено и от дядото на Патрокъл, ясно показва, че преди да се превърне в собствено, е било нарицателно за човек, свързан с действие. Ментор е собственото име на възпитателя на Телемах, но то е и нарицателно - "Наставник" - "този, който наставлява". Пример за такова име в по-късна епоха е Виктор - "Победител"- "този, който побеждава".
Колкото до корена "Хек" в името Хектор, той очевидно е свързан с името на богиня Хеката. От Хеката произлиза популярното в древна Мала Азия име Хекатей, прославено от известни личности като Хекатей от Абдера. Хеката е много древно божество, чийто култ претърпява доста преображения, но основно тя е свързана с края на земния живот на човека и преминаването му в отвъдното. Веднага ни идва на наум думата "хекатомба" - жертва от сто вола и ядрото на цялото смислово гнездо от понятия с корена "хек" - словото "хекато" - "сто".
Разковничето е в първоначалния смисъл на понятието "хекато". Няма " древногръцки" - има тракийски език, чийто наследник е българският. Само българският език може правилно да ни ориентира за най-древния произход на "хекато" - сто. Другите съвременни езици са безпомощни да отключат тази секретна ключалка.
На санскритски "сто" е "shata" - шата. В българския език междуметието "шат!" означава "отсичам" - най-често с един удар. Ето какво ще рече "хекато" - "секато", "отсечено" - "отсек". Името на богиня Хеката означава "Сечащата", "тази, която пресича земния живот". Всъщност латинската дума "centum" - "сто" - е леко изменен вариант на "сек" - отсек.
Смисълът на тракийското име Хектор е "Сечащият". Същото ще рече и името на майката на защитника на Троя - царица Хекуба. Наставката "-уба", според мен, е равнозначна с познатия тракийски умалителен суфикс "-уза". Тази наставка - "уба" срещаме и в името на куманката Целгуба, съпругата на цар Калоян, което потвърждава мненията за близостта на куманите с тракийския и българския етнос.
Не се отричай от паметта си и не продавай своята чест, унизен днешен българино! Те са защитавани в миналото от най-великите герои на човечеството, чиято кръв нямаш право да предадеш!