/Поглед.инфо/ Терминът „естетика“ се използва както в ежедневието, така също с различен смисъл и в съвременната научна литература за обозначаване на естетическия компонент на културата и нейните естетически компоненти. В такъв смисъл се говори за естетика на поведението и на всякаква дейност. Основни категории в естетиката са: красиво, грозно, възвишено, долно, трагично, комично, величествено, ужасно…
Историята на естетиката (от αἴσθησις – „чувство, сетивно възприятие “), като философско учение за същността и формите на красотата не само в художественото творчество като изкуство, а и като специфична форма на обществено съзнание, датира от античността. Като познание не просто за използването или за съзерцателното, а и креативно отношение на човека към реалността посредством αἰσθάνομαι (усещане), αἰσθητικός (възприемано чрез сетивата), изучаването на специфичния опит от неговото развитие, в процеса на коeто човек изпитва, чувства, преживява състояния на духовно удоволствие, наслада, неописуема радост, блаженство, екстаз, духовно-чувствена еуфория, катарзис, има за резултат постигане на органично участие във Вселената в единство с нейните не само материални, но и нематериални основи, като съществена неотделимост от нея и по-конкретно – с нейната духовна Първопричина. Питагорейците отъждествявали естеството на такава естетическа категория като красотата с хармонията в числената пропорция. Демокрит отбелязва подражателния характер на изкуството. На прекрасното като категория от изключителна важност отделя специално внимание и Платон още в един от негови ранни диалози – „Големият Хипий“, където посредством беседата на Сократ с най-именития от последователите на Протагор и Горгий, изяснява различието между приятното и красивото. За да заключи в друг, от преходния период на своите диалози –„Пирът“, съобразно неговата идеалистическа философия, че: "Красивото съществува вечно, то не се унищожава, не се увеличава, не умира. То нито е прекрасно тук, нито пък грозно там..., нито прекрасно в едно отношение, нито грозно в друго".
За Аристотел – най-добрият ученик, но и най-добрият критик на Платон – има три вида човешки дейности: изучаване, действие и съзидание. И според него, както за Демокрит, изкуството е подражание (μίμησις – от μιμεῖσθαι, ζηλοῦν „подражавам“, „имитирам“). Но ако за Платон материалният свят е подражание на неизменния свят на идеите, за Аристотел („За поетическото изкуство“) от най-ранна детска възраст на човека творчеството е напълно естествено подражание в съответствие с природата. Затова според него и не е нужна абсолютна точност с подражанието в изкуството, а по вероятност или по необходимост творецът може да от отклони от пресъздаването на точно копие на действителността и въпреки това неговото творение да бъде прекрасно. Аристотел за първи път разграничава доброто от прекрасното, които до преди него са били отъждествявани. Според него изкуството може да изпълнява отделна възпитателна роля.
И стоиците след Аристотел, за които също изкуството е подражание на природата, макар да отдават по-голямо значение на стила, изисквайки яснота, лаконичност и точност, а не толкова на неговото влияние върху обществото, са съгласни, че посредством подражанието хората се усъвършенстват. Ако за някои епикурейци „Музиката доставя същото удоволствие както яденето и пиенето. Тя не оказва никакво влияние върху човешките чувства и воля. Тя не е подражание на нищо, в това число и на природата.“ (Филодем), доразвивайки тяхната философия за Тит Лукреций Кар както: „Първобитният човек е открил огъня и започнал да изпитва нужда от него. Изкуството е възникнало от нужда, т. е. от човешки потребности. То е подражание на природата.“ и според него то не носи само наслада, а е „средство за разпространяване на знания за природата на нещата.“ (De rerum natura**).
Днес, когато не само комичното, а и низкото, безобразното и пошлото са на път да надделеят над възвишеното, прекрасното, героичното, ако не се задоволяваме с ролята на свидетели и/или в най-добрия случай на коментатори на нечии действия и събития, не би било неоправдано, а бих казал наложително е вглеждане в моделите за естетическа практика от миналото. Защото, както споменах в предишна публикация по повод Аристотел, според когото човек е преди всичко дейност, който мисли за човека и иска да обясни това политическо (социално) „животно”, винаги трябва да има предвид, че неговата същност и качества се отпечатват в дейността му. И тъй като: „Хората, хората – те са най-важното. Те са по-ценни от парите.“, а „Красотата ще спаси света.“ (Ф. М. Достоевски)
* Това, което е сега старо, някога е било ново.
** За природата на нещата