/Поглед.инфо/ Често се цитира „Съединението прави силата“. След редовните през април т. г., предстоят втори по ред предсрочни парламентарни избори. А едновременно с тях и избор за президент.

От дълго време някои говорят за ролята на президента като „обединител“, „посредник“ между парламентарно представените партии, , „арбитър“ в техните разправии и пазарлъци за съставяне на правителство и пр. – теза, за която не може да се намери основание както в политическата логика, така и в Конституцията. Като оставим настрана независимо мотивиран от какво тупащият се в гърдите при изстъпи на самохвалство като единствено подготвен на управлява бащица „премиер-обединител“ до преди 4 април 2021 г., достатъчно по този повод е да се изтъкне, че според същата републиката е с парламентарно управление. Т. е., ако става дума за обединение, в съответствие с изр. първо от ал. 3 на чл. 11 от нея ролята за постигане на такова е на партиите като съдействащи за формиране и изразяване на политическата воля на гражданите, вкл. посредством пратениците в парламента. Които като народни представители полагат клетвата по ал. 2 на чл. 76 от Конституцията в дейността си съобразно механизмите и процедурите за законотворчество в законодателния, като върховен представителен орган на държавата, да се ръководят не от партийния или своя, а от интересите на народа. В такъв смисъл би могло да се говори, макар условно за някакво обединение. В тази връзка следва да се отбележи и фактът, че въпреки и той да не представлява себе си, а в съответствие с полаганата и от него цитирана клетва народа, президентът не разполага с друга законодателна инициатива, освен единствено по отношение на Основния закон съгласно чл. 154, ал. 1 и чл. 159, ал. 1 от Конституцията. От тази гледна точка, доколкото като олицетворяващ единството на нацията по силата на прекия избор може да изпълнява обединяваща роля, извън донякъде посредством упражняване на правомощието в хипотезата по чл. 101, ал. 1 от Конституцията, тя се свежда до осъществяване на споменатите инициативи. Но не и в това да бъде „посредник“ между едни или други партии. Защото по самото естество на партийното представителство в парламента така или иначе в него не са представени от такива всички граждани, в т. ч. гласували за подобни формации, които не са постигнали необходимото ниво, за да бъдат включени техни пратеници. В предишни публикации по повод изложеното споменах, че за президент не гласуват само партии, респ. партийни членове, привърженици, симпатизанти и пр. на такива, а и граждани, които не участват в, както и отрицателно настроени спрямо каквито и да било формирования от такъв тип. Колкото и да са нароилите се т. нар. партии в България, едва ли някой следвайки партийната логика би се усъмнил, че „партията“ на безпартийните е най-голяма. Тогава какво да прави президентът и как да посредничи между тая „партия“ и останалите за обединение?! Следователно поемането евентуално ролята на „посредник“ или „арбитър“ между парламентарно представените партии не би имало за резултат осъществяването на президента като „обединител“, а напротив. Затова тезата за „президента-обединител“ е абсурдна. Още повече при кандидати – лидери на партии или каквито да са в такива и т. п. структури.

От гледна точка на изложеното несъмнено същественият въпрос е не за обединителя, а за това какво може да бъде обединяващото. Протичащият, ако не по-отдавна от миналата 2020 година политически процес дава ясен и недвусмислен отговор на този въпрос. И той се свежда до необходимостта от промяна на управлението на държавата. Но такава промяна не би могла да бъде реализирана, без преоценка и преразглеждане на самата система. Дейността на последните два парламента показа, че макар да функционира по един или друг начин, тя боксува. А боксува, защото очевидно проблемите не се свеждат само до едни или други закони, или неспособността да се споразумеят депутатите, но изискват конституционни промени. За каквито се говори поне от 2019 г. Т. е. онова, около което би могло да се търси и намери обединение, е базата за целената промяна. Веднага бих искал да споделя, че не става дума за нова конституция, за каквато е необходимо Велико народно събрание, а за изменения в действащата, каквито са от компетентността и могат да бъдат извършени от Обикновено народно събрание. Настоящият президент и други от неговия екип неколкократно заявяват, че има изготвен проект за такива, който обаче изисква действащ парламент. А както споменах и всеки е свидетел, като оставим настрана предложения от лаици по време на 44-тия за нова конституция, че за повече от пет месеца партиите в 45-тия и 46-тия парламенти не бяха способни да постигнат съгласие и мнозинство за каквото и да е друго, освен единствено за изменения в Изборния кодекс, за насрочване на избори за президент и актуализиране както и да е на бюджета.

Явно гражданите, принудени от досегашната практика на т. нар. парламентаристи да гласуват отново за пратеници в поредния 47-ми парламент, трябва сериозно да обмислят своя избор на кои могат да гласуват доверие като способни и достойни както като действително народни представители, така и президент, обединени заедно от онова, без което не може да бъде извършена исканата промяна. Тъй като отговорността е на всеки. Всичко останало по-натам, е по-лесно! Иначе може не само да избираме парламенти до второ пришествие, но което е по-опасно – някои от партиите в предстоящият 47-ми парламент, който президентът няма да може да разпусне, да изберат каквото и да е правителство. И или да последва терор, или съпроводен с безредици и масово разпространение употребата на насилие хаос. А идва и зима…