/Поглед.инфо/ На 25 ноември 1936 г. германският външен министър Рибентроп и японският посланик виконт Кинтомо Мушакодзи подписват в Берлин Антикоминтерновския пакт. Той задължаваше участниците да си сътрудничат срещу комунистическата идеология и всъщност беше съюз за възможни съвместни действия срещу СССР.

Това сближаване не беше случайно и се подготвяше дълго време. Японската армия и японските университети са изградени и развити под силното влияние на Германия. Мацуока, един от идеолозите на германо-японското сътрудничество, отбеляза, че Германия, повече от всяка друга европейска страна, е повлияла на Япония в периода след революцията Мейджи.

Тайното приложение към договора постановява, че в случай на „непредизвикана агресия“ от страна на СССР Германия и Япония „не трябва да предприемат никакви мерки, които биха могли да помогнат за облекчаване на положението на Съюза на съветските социалистически републики“ (чл. 1). ; „За срока на действие на това споразумение договарящите се страни се задължават да не сключват със Съюза на съветските социалистически републики никакви политически споразумения, които противоречат на духа на това споразумение“ (чл. 2).

След сключването на споразумението германската пропаганда започна да нарича японците „прусаците от Изтока“, а Бюрото за расови изследвания предложи да се отмени забраната за бракове между германци и японци, т.к. кръвта на последните „съдържа добродетели, близки до истинския скандинавски модел“.

През този период Токио разглежда сближаването с Германия преди всичко като елемент от антируската политика. Никой наистина не е крил това. При ратифицирането на Антикоминтерновския пакт японският външен министър Хачиро Арита заявява: „Отсега нататък Съветска Русия трябва да разбере, че трябва да застане лице в лице с Германия и Япония.“

Москва веднага разбра това. На 26 ноември 1936 г. Литвинов прави обяснение на съветската външна политика: „Превръщайки се в крепост на демокрацията и свободата, Съветският съюз обаче не призовава за създаване на международен блок за борба с фашизма, който отрича демокрацията и свободата. Ние като държава нямаме нищо общо с вътрешния фашистки режим на определени държави.

Нашето сътрудничество с други страни, участието ни в Обществото на народите се основава на принципа на мирното съвместно съществуване на две системи – социалистическата и капиталистическата, като смятаме, че последната се вписва и във фашистката система. Но фашизмът вече престава да бъде вътрешна работа на страните, които го изповядват.

Това активизиране на фашизма се посрещна с разбиране в Лондон. Антиболшевизмът прикрива разликите между фашизма и капиталистическата демокрация. „Убеждението, че Германия е опора срещу комунизма“, отбеляза A. Дж. Тейлър, „накара бившите победители да гледат на Германия с по-малко недоверие и да й направят повече отстъпки, отколкото иначе биха били склонни“.

На 28 май 1937 г. Невил Чембърлейн става новият министър-председател на Великобритания. Според Чърчил той е упорит и самоуверен човек, който мечтае да остане в историята като „велик миротворец“. Като политик и администратор успява да постигне значителни успехи в ръководените от него министерства. „По-важното“, отбеляза депутатът от Консервативната партия Леополд Емери, „той знаеше точно какво иска и знаеше как да го получи.“

Някои от съпартийците на премиера все пак смятаха, че може да му се повлияе. На 26 юни 1937 г. Айрънсайд пише в дневника си: „Чърчил убеждава Чембърлейн да заеме по-твърда линия с Германия и Италия. На хартия Чембърлейн обещава да бъде по-силен от Болдуин.

Същият въпрос никога не излиза от главата ми: можем ли да си позволим да говорим от позиция на сила с някого. Всъщност и Чембърлейн, и най-близките му сътрудници – лорд Едуард Халифакс и Самуел Хоаре – са привърженици на диалога с Германия и Италия и отстъпките към фашистките държави.

На 22 ноември 1935 г. Халифакс става лорд - хранител на кралския печат /Lord Privy Seal/. Преди това назначение той заема редица длъжности в правителството, а през 1925 г. е назначен на поста вицекрал на Индия. По това време на субконтинента са живели около 160 хиляди европейци и 270 милиона „местни жители“, като 80 милиона от тях са били поданици на около 600 местни владетели. Това бяха традиционните реалности на британския свят на Индия - Радж (Raj).

Дълго време до началото на 1920г., британските власти не се намесват във вътрешните работи на княжествата, а техните владетели са практически изолирани от политическия живот. Феодализмът и средновековните неограничени монархии съжителстват с модерния расизъм и нарастващото антиколониално индийско националистическо движение. Традиционно редът се поддържаше от индийски войници под командването на британски офицер.

Но Халифакс също трябваше да се изправи пред нови реалности. През декември 1919 г. е въведен Законът за правителството на Индия за период от 10 години, който въвежда елементи на разделение на властите и парламент в колониите. Индия получава данъчна автономия и става един от основателите на Обществото на народите.

В Индия Халифакс беше свикнал с решителни административни действия и широк поглед върху проблемите на публичната администрация. Не можеше да бъде по друг начин. През 20-те години на миналия век непрекъснато нараства активността на Индийския национален конгрес /ИНК/, който варира между искания за независимост или права на господство, започнали са стачки на индийски работници има интерес към речите на Махатма Ганди.

Всичко това е съпроводено с вълна от насилие – от 1923 до 1927 година. 450 души са убити и няколко хиляди са ранени. През 1929 г. Законът за администрацията на Индия приключи. Ганди, още през август 1920 г., в статията си „Доктрината на меча“, в отговор на потушаването на индуистките протести, формулира концепцията за ненасилствена съпротива, наричайки я сатя граха („твърдост в истината“) – начин за борба с несправедливостта. Самият Ганди обаче каза, че това, което презира повече от насилието, е страхливостта. Скоро той демонстрира това на практика.

На 12 март 1930 г. Ганди напуска своя ашрам и, придружен от своите последователи, отива на брега. На 6 април той стигна до морето и демонстративно изпарява водата и получава сол. Това беше нарушение на закона за монопола върху солта. На 19 април група индуси атакува арсенала в Читагонг. На 4 май Ганди е арестуван.

След този арест, ИНК, воден от Джавахарлал Неру, започва кампания на неподчинение. Халифакс все още трябваше да преговаря с Неру относно условията за амнистия на арестуваните. Вярно е, че последвалите преговори, в които ИНК настоя за предоставяне на статут на доминион на Индия, не бяха успешни.

Законът „За правителството на Индия“ от 1935 г. въвежда елементи на автономия в колониите, но не води до нейното успокояване и предизвиква силна съпротива от индийското национално движение. Британският Радж се променя - дори антибританските идеи започват да проникват в англо-индийската армия и възникват нелегални политически организации.

От 19-ти век британската администрация в Индия е произвела най-много антируски политици, но сега тази традиция е допълнена от страха от износа на идеи „образец 1917 г." Влиянието на Октомврийската революция върху хода на нещата в Европа е очевидно, както и активизирането на комунистите от края на 20-те години.

Не по-малко очевидно беше намаляването на влиянието на традиционните британски партии. На първо място, това се отнасяше до Либералната партия, която беше изместена от лейбъристите. Чембърлейн ги нарече "диви зверове". Новият британски премиер каза, че ако може да „седне с Хитлер на една маса и с молив в ръка да прегледа всичките му оплаквания и претенции, тогава това значително би изяснило отношенията“.

В Халифакс Чембърлейн намери отличен посредник за подготовката на този тип дискусии. Неговата външнополитическа програма беше много категорична - в името на борбата срещу комунизма той беше готов да разшири гаранции в стил Локарно на изток, той смяташе задачата за подкопаване на съветско-френското споразумение за изключително важна и отбеляза, че в случай на нападение на СССР срещу Германия (!!!), Берлин би трябвало да почувства подкрепата на Франция. Халифакс имаше дълго и приятелско запознанство с Хоаре. Той беше човек на малкото думи и предпочиташе да стои в сянка.

Халифакс нарече речта на Хитлер в Райхстага на 21 май 1935 г. за възстановяването на германската авиация и готовността за влизане в преговори за ограничаване на оръжията на следващия ден „прекрасна реч“, той вече говори за готовността си за диалог с „хер Хитлер“.

През декември 1935 г. Халифакс защитава Хоаре в Камарата на лордовете, който е принуден да подаде оставка след споразумението с Лавал за Абисиния. Тази оставка, каза той, е направена, за да „укрепи отново моралното лидерство на тази страна пред света...“ В отговор на въвеждането на войски в Рейнланд, Халифакс избухна в дълга реч, чийто смисъл може да се свежда до следните думи:

„Ние не искаме обкръжаване на Германия. Ние не искаме привилегировани синдикати. Искаме да изградим сътрудничество в европейско общество, в което Германия може свободно да се присъедини към нас и да играе ролята на добри европейци за европейското благо."

Халифакс беше изключително успешен кандидат за преговори с Берлин. От своя страна Хитлер беше решен да поддържа оживен диалог с Англия, по време на който беше възможно не само да се преговаря, но и да се разберат намеренията на партньора.

Междувременно британско-германските отношения вече бяха доста добри. Британската политическа общност се раздели и тъкмо привържениците на широкото сътрудничество и съюз с Германия влязоха в правителството.

Превод: ЕС