/Поглед.инфо/ Мисля за руските творци, които построиха цивилизацията в Казахстан и след това извършиха масов Изход от тази азиатска република
На картата на света се появи нов град - Нурсултан, който съвсем неотдавна се наричаше Астана. По този повод руската преса има много различни съждения. Либералите, които мразят авторитаризма, смятат това за отвратителна азиатщина, като династичен трик, с който Назарбаев продължава до безкрайност своето пребиваване във властта. Други се възхищават на мъдростта на Назарбаев, наричайки го велик владетел, който е в състояние да създаде нова държава, да осигури мир и спокойствие в нея и да я изпрати по пътя на модерната цивилизация.
А аз? Когато чух името "Нурсултан", за какво се притеснявам, като гледам назад към моя огромен преживян живот, към своите странствания в Казахстан?
Астана, преименувана на Нурсултан, преди се наричаше Целиноград. Градът на руските казаци, столицата на целинния край. Спускайки се със самолет до Целиноград, аз се озовавах в безкрайни целинни простори, където руски хора в голите степи издигаха селища, поставяха елеватори, разораваха обработваема земя. А червените самоходни комбайни, в които седяха руските комбайнери, се движеха като армада, като кораби в златното море от пшеница. На хлебните потоци, ароматни и красиви, потъмнели от слънцето млади руски жени вееха зърното, хвърляйки го с дървени лопати в небето.
В Павлодар, град на заводи и научни центрове, бях в тракторния завод, където току-що беше пусната конвейерна лента, а неуморните руски работници работеха на този конвейер. От конвейера, святкайки с гъсениците си, с блясък в стъклата се спускаха трактори, насочвайки се към безкрайната целина.
В Семипалатинск, на ядрения полигон, на това уникално съоръжение, където с ръцете на руските военни бяха прокарани бетонни пътища, бяха издигнати високоволтови линии, построени бяха градчета и лаборатории, на семипалатинския полигон видях как в черната планина взривяваха ядрен заряд. Планината се издигна и хлътна, а ревът полетя по земята като гръмотевична вълна. Прегърнахме се с ниския ликуващ учен, който се оказа академик Трутнев - творецът на съветската ядрена бомба.
Не веднъж съм бил на Байконур, присъствах на старта на "Союзите" и "Протоните", бях на това незабравимо великолепно изстрелване, когато сияещата колона на ракетата "Енергия" с ревящ огън възнесе в небесата божествената пеперуда "Буран". А той, прелетял над цялото земното кълбо, кацна на Байконур и се охлаждаше на полето за излитане, докато около него изпитатели, конструктори и военни се прегръщаха. Докосвал съм топлия корпус на „Буран“, дишайки неговите космически миризми на изгоряло. Руските космисти отпразнуваха на Байконур своята велика победа.
Бил съм в Караганда, в града на цъфтящите лехи и розовите храсти. Спускал съм се в черните мини, където работеха въглищни комбайни и руските миньори бутаха по релсите колички пълни с въглища.
Бил съм в Темиртау, в тази казахстанска Магнитка, сред пламрящите топилни пещи, нажежените плочи, които излъчваха горещина. Видях пътьом и младия директор на завода Нурсултан Назарбаев. Мините и металургичните заводи бяха построени от неуморните руски ръце.
В Екибастуз, във въглищната мина, крачещите екскаватори добиваха кафявите ескибазтузки каменни въглища. Клатеха се от едната страна на другата върху гигантските си железни лапи, изтегляха дългата си стрела, в края на която се завърташе черно стоманено слънце, врязващо зъбците си във въглищния пласт. Руският водач на екскаватора водеше своята искряща фреза, сякаш бръснеше земята с фантастична електрическа самобръсначка.
А какво да кажем за Ермак с неговата ТЕЦ "Ермаковска", работещи с екибастузки въглища? Видях как пускаха поредния блок. И когато свърши монтажа на генераторите, парната турбина, на хилядите искрящи устройства, а диспечерът затвори превключвателя, по околната степ блеснаха пътеки от огньове, а степта разцъфна с електрически нощни градини. Пред сградата на електроцентралата имаше паметник на Ермак, създаден от руски скулптор. По-късно паметникът е разрушен, а гордото име Ермак е отнето от града.
Бил съм на брега на Каспий в град Шевченко - в града на бъдещето, както тогава се наричаше, сред възхитителните къщи, построени от варовик с черупки, кристали и скъпоценни стъклени призми, поставяхме в каменната скала лентови заряди, взривявахме ги и в топлите, още димящи дупки слагахме черна земя, донесена от континента, в която мърдаха лениви розови дъждовни червеи. В тези дупки садяхме ябълкови дървета, докарвахме до тях тръби и пускахме вода в тях. Пиехме тази ледена сладка вода, пиеха я младите дръвчета, обгърнати с нежно сияние в нагорещения въздух.
Движил съм се през Устюрт, където някога са минавали полковете на генерал Скобелев, отправящи се за Бухара и Хива. Войниците падали на слънчевия пек, поразени от топлинен удар. Скобелев заповядал да се разгърнат знамената, да бият барабаните и да минат една верста със строева стъпка, връщайки на полковете волята за победа.
Към Устюрт прокарваха железопътната линия. Живеех във вагончетата с руските строители, които пътуваха с тези вагончета из целия Съветски съюз от Полярния кръг до казахските степи. Спомням си как един дизелов локомотив, украсен с флагове, спря в град Барсакелмес, което означава „ако отидеш, няма да се върнеш”. Това беше железопътна линия, прокарана по казахския Устюрт с руски ръце. Там, на Устюрт, аз се оказах в Тенгиз, същият, който сега се превърна в най-голямото газово находище, а сега газът се движи по тръбопроводите от Тенгиз на юг. В онези дни на склона се издигаше една единствена разузнавателна сонда, а руските сондажници спуснаха диамантена електрическа бормашина в скалата, достигайки до пластовете на съкровения газ. Спуснах се от сондата по склона, където блестеше огромно бяло-синьо солено блато. Солта изглеждаше гладка като лед. Над нея имаше девствено чист слой вода. Беше толкова прекрасно, толкова пусто и безлюдно, че аз, млад човек, не издържах и започнах да танцувам сам по този лед, както танцуват фигуристите. Когато времето ми изтече, и въртолетът ме чакаше на върха, аз се втурнах по склона и като дотичах до въртолета, ахнах: целят бях бял от сол. Водата е била солен разтвор, а когато тя се изпари, бях покрит целия от главата до петите в най-мънички кристали от сол.
На границата между Казахстан и Китай, в градчето Жаланошкол, видях нападение на руски граничари, които изтласкваха китайски отряд от съветска територия. Спомням си как над ковчезите на мъртвите войници бащите им и майките им плачеха, а това беше трагична руска тризна*.
Сега, когато чета статии и блогове с доклади за града Нурсултан, написан на латиница, аз си задавам въпроса: как да се отнеса към тази новина? Да ликувам заедно с всички? Или да осъждам Назарбаев за този азиатски монархизъм? Не, мисля за руските творци, които построиха цивилизацията в Казахстан и след това направиха масово изселване от тази азиатска република. Сега тези руски хора, които са напуснали Казахстан, работят в Русия: в болници, фабрики, космически лаборатории, спомнят си младостта си, златните хлябове, горещите пещи за топене, мощните машини в Казахстан, който някога е била тяхна родина и сега забрави за тях, стана страната на Нурсултан. Мисля за това с мрачна горчивина. Не съм се примирил и никога няма да се примиря с разчленяването на Съветския съюз, който беше разрязан, сякаш беше куп месо. И ако ми отнемат Сибир и границата на Русия се премести по Урал, също ли да се примиря, да прославям онези, които са ампутирали Сибир? Никога.
Никога няма да забравя белоснежната колона на "Енергия" и мистичната пеперуда на "Буран", която кацаше на бетона на Байконур, придружена от два изтребителя, а спирачните парашути кипяха, гасейки стремителния му бяг.
*Три́зна — част от езическия погребален обред на източните славяни състояла се от песни, танци, пиршества и военни състезания в чест на починалия, синоним на „помен.
* Благодарим за всяка подкрепа за Поглед.инфо и ПогледТВ. Тя е много ценна за нас и ни помага да бъдем независими. /Прочетете долу/
Превод: М.Желязкова