/Поглед.инфо/ Това е особено забележимо в действията на Вашингтон в китайска посока. „Съществува приемственост в стратегията по отношение на Пекин между Тръмп и Байдън“, пише италианският “Кориере дела Сера”. Британския “Економист” казва същото: „По време на президентството си Тръмп наложи мита върху китайски активи на стойност 250 милиарда долара, за да окаже натиск върху Пекин. Този подход на Тръмп към Пекин беше критикуван от всички негови опоненти. А сега Байдън продължава да следва тази стратегия ".
Друга посока е Афганистан. Тук е същото: администрацията на Байдън върви по стъпките на администрацията на Тръмп. По времето на Тръмп САЩ подписаха мирно споразумение в Доха с талибаните на 29 февруари 2020 г.; след това американците, както и техните съюзници, се заеха да изтеглят всички войски от Афганистан в рамките на 14 месеца (до 1 май). Сега Байдън прилага това решение на практика и Тръмп яростно го критикува за това.
Някой може да нарече това парадокс на американската политика, но някой ще види желязно правило в това.
По време на предизборната кампания Байдън обеща, напук на Тръмп, който започна да строи стена на границата с Мексико, че ще отвори широко вратите за имигрантите. И по време на посещение в Гватемала, вицепрезидентът на САЩ Камала Харис предупреди потенциалните мигранти, че не трябва да се опитват да стигат до границата на САЩ с Мексико: те така или иначе ще бъдат изпратени обратно у дома.
Един от основните лозунги на Тръмп беше връщането на производството от чужбина в САЩ и Байдън направи същото: той нареди да се намали зависимостта от доставките на микросхеми, батерии за електрически автомобили и други стоки в САЩ. Предимно от Китай.
Доналд Тръмп беше първият, който поиска регулиране на непреодолимата сила на социалните медии и големите технологични компании. Джен Псаки, настоящият говорител на Белия дом, казва, че администрацията на Байдън призовава компаниите да „се борят по-активно с дезинформацията“ в социалните медии (докато са в опозиция, демократите твърдяха обратното: социалните медии не могат да бъдат регулирани, защото са „частни компании“).
Всъщност отношенията с Русия не са се променили при Байдън. Не само защото „не може да стане по-лошо“. Байдън например обеща да наложи „адски санкции“ срещу Руската федерация, но след това отказа това и всичко остана „като при Тръмп“: санкциите на САЩ срещу Русия са в сила, но Вашингтон не бърза да ги превърне в „ адски ".
„От търговската война с Китай до произхода на коронавируса, от проблема с нелегалната имиграция до изтеглянето на американските войски от Афганистан, има много въпроси, по които наследникът на Тръмп Джо Байдън всъщност поддържа приемствеността на Доналд“ пише италианският вестник “Джорнале”.
Това любопитно съвпадение на външната политика на двамата президенти, които публично показват омраза един към друг, води до въпроса: кой всъщност определя външната политика на САЩ? Това явно не е Байдън, не беше Тръмп, а преди тях, не беше Обама, не беше Буш, не беше Клинтън и т.н. Всеки от тях е контролирана фигура.
Списание “Нейшън” задава същия въпрос, но не казва нищо категорично по този въпрос, излизайки с празната фраза, че Тръмп, който се противопоставя на неоконсерваторите, "е бил заобиколен от неоконсерватори в собствената си администрация".
Най-често срещаният отговор на въпроса "Кой?" звучи така: “Дълбоката държава”. Това също е загадка. Външните лица не могат да знаят какво е "Дълбоката държава”, а вътрешните няма да кажат. Турският вестник „Сабах“ отговаря на въпроса „Кой определя външната политика на САЩ“ доста заплетено, но това е поне някакво подобие на отговор: „От една страна, това е името на структурата, създадена от високопоставени служители в редиците на разузнавателни организации, военни и съдебни институции, организирани престъпни група. От друга страна, дълбоката държава може да се използва за определяне на съюзи на топ мениджъри във финансовия и индустриалния сектор с определени елементи в управлението. И в първия, и във втория случай основната задача на тези играчи е да ръководят макрополитиката на САЩ." Тоест, за да се осигури нейната приемственост, като се възложи на следващия президент ролята на обикновен изпълнител.
Тук си почиват „народните избраници“, заседаващи в Камарата на представителите и Сената на САЩ. Те отдавна са се превърнали в декорация. Разиграва се последното действие от представлението “Демокрация на избирателната урна”. На мястото на този режим на псевдонародно управление идва нещо друго.
Превод: В. Сергеев